Сексът и комунизмът 2

56.

Опитваше се да се събуди, но потъваше обратно в тежък сън без сънища, в който сърцето й като че ли едва тупкаше, напълно загубило силата си. Извън съня, обратно в мрака. Извън съня, обратно в мрака. Това като че ли продължи часове, докато най-накрая отвори очи. Огледа стаята си, все едно че не знаеше къде е попаднала. Седя дълго на леглото, с поглед, втренчен в нищото. Нищото беше тя самата. Не можеше така да продължава. Ако досега беше плашила родителите си и Колев с идеята за самоубийство, в момента го извършваше по индиректен начин. Без хапчета и насочен пистолет в главата.

Детето й имаше нужда от нея, а тя го беше загубила още преди да разбере какво е да обичаш дете. Трябваше нещо да направи. Но за да се справи със себе си, имаше нужда от помощ. И тази помощ нямаше да дойде от тайфите, с които се движеше, нито от мъжете, които обичаха тялото й, но не изпитваха нищо към нея, нито пък от майка й и Колев. А беше достигнала дъното и трябваше да се вземат мерки. Реши да отиде на невролог в Правителствена болница.

Тази мисъл се появи изневиделица в главата й и тя започна светкавично да се приготвя. Взе душ, дълго три лицето си от снощния грим, облече се скромно, върза косата си на опашка и се качи на трамвая към болницата. Беше повече от отчаяна, нямаше търпение да говори с лекаря колкото се може по-бързо. Докато трамваят бавно се влачеше и дрънчеше нагоре през гората, Лола премисляше живота си с вече нетърпими за самата нея ужас и отвращение към собствената си личност. Едва сдържаше сълзите си, но не можеше да плаче пред каменните лица на пенсионерите около нея.

На регистратурата се записа за след половин час при доктор Стоев. Отиде пред кабинета и нервно зачака. Времето като че ли беше спряло, а струната в нея всеки момент щеше да се скъса. Най-накрая половин час мина, пациентът преди нея си излезе, тя стана и се запъти към вратата, но пътят й беше пресечен от мъж в сив, леко лъскав костюм, каквито носеха мъжете на върха на държавата. Изобщо не я погледна и направо влезе. Отчаянието в Лола се надигна като вълна, която не можеше повече да сдържа. Изпадна в истерия и започна да реве с всички сили на глас в коридора. Мигновено настана паника, сестрите и лекарят изскочиха от кабинета.

- Какво ви е? Влезте веднага!

Знаеше, че е глупаво, но изхлипа:

- Прередиха ме, не издържам повече...

Високопоставеният другар излезе от кабинета отново без да я погледне. Лекарят я настани на леглото.

- Кажи сега, мила, какво има, какво се случва с теб...

- Чувствам се много зле, нищо няма смисъл...

Докато Лола му говореше, той повдигна роклята й и започна да чука с чукчето по колената й. Краката й хвърчаха нагоре неконтролируемо.

- Моето момиче, ти не си за тук, трябва ти психиатър. Сега ще отидеш при доктор Георгиев и ще му кажеш, че аз те пращам.

Въпреки че новината, че не е за невролог, а за психиатър, не беше добра, Лола почувства надежда за пръв път като че ли от години. Взе бележката, която доктор Стоев написа, и тръгна към кабинета. Сълзите секнаха, в сърцето й сякаш започна да расте зрънце спокойствие. Може би имаше надежда за нея. Сега щеше да разбере.

Доктор Георгиев я прие веднага. Беше мил, усмихнат човек, който я гледаше с разбиране. Пред него се отпусна съвсем. Разказа му за смъртта на баба си, за баща си, но пропусна това, че е избягал, каза, че е заминал на работа в чужбина, за липсващия баща на детето си, за майка й и новия й съпруг. За неспособността си да намери смисъл в нищо, дори и в детето си. За чувството си на вина към малкия Стефан.

- Не знам какво да правя със себе си... Пия много, през деня спя така, че не искам да се събудя. Единственото, което искам, е да сънувам, защото само насън ми е добре. Само в сънищата се чувствам щастлива... много ми е самотно... Понякога не виждам смисъл да живея, а имам дете...

Докторът я слушаше внимателно и си записваше нещо. Когато свърши, той заговори с приятен, мек глас, който й подейства почти приспивно.

- Няма нищо страшно. Малко сте депресирана. На Запад смятат, че понякога майките могат да изпаднат в следродилна депресия. От това, което ми разказвате, разбирам, че ако има такава депресия, тя се е добавила към вече съществуващо депресивно състояние от преди. Всичко ще се оправи с ей тези лекарства...

Написа рецепта и й я подаде.

- Те ще ви помогнат да се успокоите, няма да изпитвате такива пропадания на настроението, а и ще започнете да спите по-добре. Но за да имат ефект, трябва да спрете алкохола. Това е задължително. Обадете ми се да ми кажете как се чувствате след около месец. И ако имате някакви проблеми, да речем, че ви се гади или ви боли глава, обадете ми се. Важно е да знам как ви действат тези лекарства. Сега горе главата и ще видите, че светът ще стане отново хубав, и ще можете да се радвате на детенцето си... Като ви гледам, вие сте дете с дете, ама хайде. Щом сте се решили толкова млада да сте родител, ще ви помогнем с каквото трябва, за да се справите с всичко.

Потупа я по гърба и я изпрати до вратата. Лола не можеше да спре да му благодари. Излезе от болницата окрилена, почти щастлива. Купи си лекарствата от първата аптека и веднага ги изпи. Трябваше да ги пие шест месеца и да не близва алкохол. Това беше чудесно. Изглежда, че наистина имаше надежда, както казваше баба й, а тя все забравяше. Но беше лесно да си спомниш, че има надежда, когато надеждата не беше толкова скрита.

Може би наистина всичко щеше да се оправи. Обади се на майка си от първата телефонна кабинка.

- Мамо, здравей!

Гласът от другата страна беше хладен.

- Здравей...

- Хайде да обядваме заедно, искам да ти кажа нещо!

Настъпи кратко мълчание. Тонът на Лола беше необичайно бодър.

- Добре, след час ще те чакам в Руския.

Бързо се прибра, събра нещата си за пореден път, погледна се в огледалото и се зарадва на себе си. Очите й светеха за пръв път от много време. Щеше да зарадва майка си, нямаше да пие, щеше да се грижи за детето. Нямаше смисъл да прави повече нищо напук на Колев. А и той щеше да е доволен от промяната в нея. И най-важното, щеше да е близо до Стефчо и да се отърве от това отвратително чувство за вина.

В първите минути Маруся гледаше дъщеря си с подозрение. Каква беше причината за тази неочаквана бодрост и веселост? Сигурно пак се беше влюбила в някого и всичко беше само временно. След някой и друг ден щеше да се появи с гробовна физиономия, скъсала с поредния глупак. Как не хареса едно нормално момче!

- Бях на невролог, мамо, и той ме изпрати на психиатър.

Маруся се стресна. Не беше добре, ако беше ходила на психиатър в Правителствена. Не само съпругът й щеше да разбере, а и всички щяха да говорят зад гърба им, че дъщеря й не е добре.

- Как така на психиатър? Защо?

- Ами реших, че не може повече да продължава така и вече няма да пия и пуша. Затова отидох на невролог, а там един ме пререди и не можах да се контролирам и изпаднах в нервна криза...

Майка й я прекъсна тревожно:

- Къде беше на невролог?

- В Правителствена, къде...

- И къде я направи тази нервна криза?

Лола започна леко да се изнервя, но моментално се стегна. Беше твърдо решена всичко да се оправи, нямаше да позволи на майка си да й влияе отрицателно.

- В коридора, пред кабинета.

- Пред всички?!

Майка й беше непоправима. За нея беше по-важно какво ще кажат хората, отколкото, че беше стигнала до такова състояние. Но тя си беше такава и друга нямаше да стане.

- Пред целия правителствен и полуправителствен свят, представи си... Спокойно, там нямаше почти никой, знаеш как е. Важното е, че ми предписаха лекарства и сега спирам да пия, да пуша, ще ходя на лекции, ще си лягам рано и ще се прибера при вас.

Най-накрая Маруся почти се усмихна. Каквото ще да става, важното беше, че може би Лола наистина искаше да се оправи.

- Това е добра новина. Чичо ти Орлин ще се зарадва, а най ще се зарадва Стефчо.

Ледовете се стопиха и за пръв път от много дълго време майка и дъщеря имаха нормален разговор, в който Лола не беше на подсъдимата скамейка.

После майка й се върна на работа, а Лола отиде на разходка с малкия, който я гледаше отчуждено. Зарадва й се, но не толкова, колкото беше очаквала. Това леко помрачи настроението й, но знаеше, че тя сама си е виновна за всичко.

Когато Орлин видя, че Лола ще остане за вечеря, лицето му се вкамени. Не я искаше нито на масата си, нито в дома си. Маруся го дръпна настрана и му обясни набързо какво се случва. Той каза само:

- Добре, но чудеса не стават.

Сядайки на масата, Лола пое детето си от Маруся, което допълнително го раздразни. Тъкмо малкият беше свикнал само с тях, сега това смахнато момиче щеше да развали всичко. Детето щеше да се раздвоява, а и „промяната“ в малката курва щеше да трае сигурно от ден до пладне.

- Чичо Орлине, искам да знаеш, че бях на лекар, предписаха ми лекарства, защото бях в депресия, и вече няма да пия. И ще съм такава, каквато трябва да бъда като майка.

Той се усмихна иронично на гордия й тон. Глупостите й край нямаха. Депресия... Ако беше расла на село, нямаше дори да знае значението на тази дума. Нямаше да има време да е депресирана от копане.

- Вероятно трябва да ти дадем медал за геройството...

- Недей така, детето е искрено!

- Знам, че е искрена, имам приятели в болницата и ми докладваха всичко.

Лицето на Лола помръкна. Нямаше тайни от него. Но нищо, тя нямаше и какво да крие, напротив, сега беше напълно открита и честна. Не лъжеше, че иска да промени живота си.

- Значи знаеш, че наистина искам да се променя, и ще го направя.

Колев омекна. Нямаше друг избор. Явно пак трябваше да я търпи в дома си.

- Едно е да искаш, друго е да можеш. Надявам се, че наистина ще се стегнеш. Ще трябва да се докажеш пред всички. Най-вече пред сина ти. Него не го интересуват заклинания, обещания и желания. Като всяко дете, той иска майчина обич. Ако можеш да му я дадеш, само ще се радвам.