Сексът и комунизмът 2

7.

Масата беше сервирана ослепително красиво на бяла колосана ленена покривка, донесена от майка й от Съветския съюз. Приборите също бяха от там сребърни, фино инкрустирани с нежни цветя и листа по дръжките. Огромният скъп комплект беше специален подарък за сватбата на младото семейство лично от Тодор Живков. Маруся беше изключително горда с този подарък. Беше придружен от голяма картичка с обичайната картина на Владимир Димитров-Майстора с румена, красива селянка на нея, държаща кошница с румени плодове, обградена от румени дървета. Картичката беше подписана със замах пак лично от другаря Живков. Жената, която идваше да чисти веднъж в седмицата, имаше задължението да лъска приборите с кадифено парче плат.

Маруся беше провела голяма битка за чистачката. Колев смяташе, че това е буржоазен навик, който не бива да влиза в дома му, но отстъпи пред довода, че заради бебето е задължително да имат чистачка. А и колкото да му се искаше да види новата си съпруга в традиционната роля на българска невеста, която слага и вдига масата и чисти безропотно, дългогодишните му контакти със Запада като министър го бяха научили, че е по-добре да има до себе си елегантна жена с фини, незагрубели от чистене, миене, пране и бърсане ръце. Беше по-престижно, а и щеше да е добре за работата му. Колегите му от вражески държави щяха да го приемат по-добре с едно блестящо женско бижу до себе си.

На масата имаше само чаши за вода. Чаши за вино се сервираха само за гости. Едно нещо Лола не можеше да не признае на „чичо Орлин“, както той настояваше да бъде наричан - беше успял да се пребори с пиенето на майка й. В името на нейната трезвеност той не близваше алкохол в къщи. Това беше признак на любов. На няколко пъти на празници Маруся плахо беше попитала дали все пак да не изпият по чаша вино и за радост на Лола, Колев твърдо беше отказал. А изкушенията бяха повече от всякога. На една ръка разстояние, в барчето в огромната секция, беше пълно със западни напитки.

В кутия, обвита с червен плат, в легло от бял сатен отвътре, лежеше тежка инкрустирана кристална бутилка, пълна с изключително стара и скъпа „Метакса“, подарък от президента на Гърция Константинос Караманлис. Караманлис беше станал почти личен приятел на Орлин Колев. Въпреки идеологическите различия - беше лидер на дясната „Нова демокрация“ - той ценеше политиката на добросъседство между двете балкански държави, а и смяташе Колев за добър външен министър, който умееше да води диалог извън клишетата, наложени от СССР. Руснаците бяха разрешили малка самостоятелност във външната политика между двете балкански държави.

Метаксата се пазеше за изключително специален случай заедно с Евксиноградската специална ракия. Така или иначе, недостъпните за обикновения българин маркови питиета вече не вълнуваха Маруся, или поне успяваше да се държи убедително пред мъжа си като човек, преодолял алкохолизма си. Лола беше безкрайно щастлива от промяната в майка си.

Настанявайки се на масата, облечен във вносна бледо-синя риза от фин памучен плат, без вратовръзка, в домашната си английска жилетка на сиви, бели и черни ромбове, с прошарена и неизтъняваща гъста руса коса, „чичо Орлин“ изглеждаше повече от добре. Усмихна се сърдечно на Лола, а усмивките му бяха почти събитие, и кавалерски дръпна стола й, за да седне.

Полагаше огромно усилие да приема добронамерено любезността му. Бяха минали само месеци от изчезването на баща й, а изглеждаха като вечност. В тези месеци Маруся беше успяла да се разведе с отсъстващия Стефан без неговото съгласие - беше третиран като мъртвец - и да се омъжи за Колев. Лола беше решила да запази бебето си, без да има съпруг, и примирена със съдбата си на самотна майка, се пренесе да живее в дома с червения мокет. Всичко изглеждаше като някакъв лош сън.

- Как си, миличка? Днес беше ужасно горещо...

Гласът на Колев беше приятно плътен и мек, но обръщението „миличка“ винаги караше Лола да се чувства на тръни. Предпочиташе да не се обръща към нея така, нежностите някак не отиваха на странния му поглед. Не можеше да се освободи от мисълта, че я гледа особено.

- Благодаря, добре... Малко ми е тежко в жегата, но не е страшно... Мамо, имаш ли нужда от помощ?

- Не, миличка, почивай си! Идвам...

При вида на майка си, тържествено излизаща от кухнята с купа със салата в ръце, Лола ококори очи. Маруся беше облечена във великолепно червено кимоно с разноцветни бродерии, което подчертаваше още повече фините, страстни черти на мургавото й лице, обградено с лъскава черна коса, вдигната на висок кок.

- Какво е това страхотно кимоно, мамо...? Изглеждаш уникално!

Маруся се усмихна доволно.

- Подарък от чичо ти Орлин. Орлине, разкажи...

И Орлин с готовност заразказва:

- Сигурно си чела във вестниците или си видяла по телевизията, че преди три години ни гостува престолонаследникът на Япония Акихито със съпругата си Мичико. Подариха ми две кимона, едно женско и едно мъжко. Това са традиционни японски дрехи, появили се в Япония през периода Едо, в началото на седемнайсети век. Познай колко плат е използван за ушиването на това кимоно.

- Не мога - отговори Лола максимално приветливо. -Колко?

Чувстваше се, като че ли я изпитваха в училище. Защо всичко казано от „чичо Орлин“ беше така изкуствено и досадно. Колкото и да беше интересно.

- Единайсет метра тежка коприна! Бая разточителни са японците, въпреки че изглеждат скромни. От единайсет метра плат могат да се ушият поне три мъжки ризи, но това там се счита за изкуство, никой не мисли за практичност... Майка ти го прави още по-красиво, нали? Давай салатата, Маря, умрях от глад! - заповеднически завърши Колев.

Зелената салата с репички беше сервирана в елегантна купа от непрозрачно, почти бяло, млечно стъкло. Лола не можеше да отрече вкуса на Колев, колкото и да изпитваше антипатия към него. Домът му беше пълен с интересни и красиви предмети - подаръци от чуждестранни министри и държавни глави. Но беше уточнил, че това бяха малки лични подаръци. Големите предмети ги беше предал на държавата, те принадлежаха на българския народ.

Колев се усмихна, проследил погледа й върху купата.

- Красива е, нали?

- Много!

- Муранско стъкло от Венеция. Този тип стъкло е създадено през шестнайсети век и се нарича Lattimo, от мляко. Преди година водих делегация в Италия и ни разведоха из Венеция, изключителен град!

Този човек се държеше като някакъв принц, а произхождаше от бедно селско семейство, от онези, за които баща й говореше с презрение. Маруся разпредели салатата по чиниите с огромни стъклени лъжица и вилица от същото стъкло, само че оранжеви на цвят.

- Трябва много да внимаваш при миенето да не ги счупиш, Маря.

- Орлине, няма нужда да ме предупреждаваш. Не съм сляпа, нито глупава... И знам, че са само за специални случаи, ще ги извадя пак, като се роди детето... - леко му се тросна Маруся. Колев изведнъж стана от стола си.

- Момент... Щях да забравя нещо... - Отиде до антрето и се върна с два големи букета с рози - бял и червен. Подаде червения на Маруся, а белия на Лола. Тя беше особено изненадана.

- За мен?!

- Да, за теб. За красивите ми момичета.

- Прекрасни са, нали, Лола... Благодаря, любов моя! Какво става, нещо празнуваме ли?

След като Маруся целуна мъжа си страстно по устата, Лола плахо се приближи и го целуна по бузата. Може би пък не беше толкова лош. Може би не беше толкова лош, може би не беше лош... Мантрата на безнадеждната надежда.

- Много благодаря... чичо Орлине!

Колев отново я погледна в очите с онзи неразгадаем, син поглед, който я караше винаги да бъде нащрек. Интересно колко различно беше синьото на сините очи. Синьото на баща й я караше да се чувства свободна, като в небе, това синьо обаче беше като стоманена верига.

- Ей така, без повод, исках да ви зарадвам. Няма нищо по-красиво от щастливата жена. Сядайте сега да ядем.

Подредиха букетите си в две отделни вази и се настаниха около масата. Анастасия беше научила майка й да готви вкусно и със стил. Никакво пържено, никакви запръжки, малко мазнина, малко сол, по-малки порции, по-малко сосове. Сладко не.

Като млада булка Маруся се стараеше много в кухнята. За разлика от бившия й съпруг, Колев не беше от мъжете, които помагаха в домакинството, и двете с Лола сервираха, отсервираха и миеха съдовете. Разговорите на вечеря винаги се въртяха около деня в министерството - Колев обикновено беше лаконичен, докато Маруся превъзбудено успяваше да разкаже безброй истории, започващи от новини от посланиците и завършващи с поредното доказателство за завистта и омразата на колежките й заради брака й с него. Тази вечер обаче Колев изобщо не я слушаше. От време на време поглеждаше към Лола, която отново не беше хапнала почти нищо и ровеше в чинията си отнесено. Тези разговори не я интересуваха, знаеше си задължението да изчака всички да се нахранят и тогава да се оттегли в стаята си или да седне пред телевизора и да гледа някой американски филм на видео.

Размърда се неспокойно на стола си от втренчения в нея поглед на Колев. Розите не бяха подарени случайно, нещо ставаше. Той се прокашля и остави приборите си, в знак че е приключил с яденето.

- Маря и Лили, искам да говоря нещо с вас. Да обсъдим заедно.

Отново изненада. Цялата тази любезна сговорчивост към двете не беше обичайна за него. Изобщо нищо не беше обичайно тази вечер. Кимоно, стъкло Мурано, японски престолонаследници - изведнъж Лола се паникьоса.

- Притеснен съм, че Лили не се храни...

Тя изправи нервно гръб на стола.

- Храня се, но не мога повече... Не мога да се тъпча...

- Не се изнервяй, миличка, напълно разбирам, че ти е трудно в тази ситуация, но детето ти трябва да яде, а то няма друг начин да го прави, освен чрез теб, нали?

Лола погледна отчаяно майка си. Какво искаше този човек от нея? Защо не я оставеше на мира, тя вече правеше всичко, което искаха, сега и храненето й ли искаше да контролира?! Маруся разбра, че трябва да защити дъщеря си.

- Орлине, няма страшно, организмът й е млад, не е останала гладна.

- Да речем, че е така. Разговорът ни не е за това, просто изразих притеснението си... Извини ме, Лили.

Това вече съвсем стресна Лола. Извиняваше й се, беше абсолютно нетипично за него. И това „Лили“ винаги й напомняше на дядо й Цеко. Тя беше Лола, по дяволите!

- Добре, ще ям повече, обещавам да родя културист или поне шеф на бригада... - с измъчена усмивка Лола се опита да се пошегува. Апетитът й нямаше да се подобри от подобни разговори. Иронията й не се хареса на Колев, за секунда присви очи, но бързо се прикри и й се усмихна обратно почти мило. Всичко беше почти прекрасно.

- Много мислих върху предстоящото радостно за всички ни събитие. Аз нямам деца, но ето, съдбата ми изпрати две - Лили и бъдещото й дете, което ще е като мое внуче. Искам ти, Лили, и детето ти да сте максимално добре. Още си съвсем млада, само на двайсет години. Животът е пред теб. Сега си сама, но съм сигурен, че няма да е така дълго време...

Лола наведе глава, в гърлото й се появи буца. Защо й напомняше за мъката й. Защо не я оставеше на мира, по дяволите!? Искаше да избяга, а нито имаше къде, нито при кого. Беше в капан.

- Може би... - тихо отговори Лола.

Маруся беше нащрек и следеше внимателно съпруга си, без да се намесва. Беше ясно, че той имаше нещо важно за казване.

- Не, не може би. Със сигурност. Позволи ми да знам, и аз съм бил млад.

„Като си бил млад, защо толкова дълго време си бил сам и досега нямаше жена, а твои деца няма да имаш никога?“ помисли си Лола, стискайки зъби, за да не се изпусне. Колев като че ли прочете мислите й. Усмихна се непроницаемо като Чешърският котарак от „Алиса в страната на чудесата“ Явно предстояха „чудеса“

- Сигурно си мислиш, че нямам право да твърдя, че знам, защото доскоро бях сам, а собствени деца явно няма да имам никога, освен ако не стане чудо и майка ти забременее на тези години...

Обърна се към нея с най-милата си студена усмивка и се пресегна към ръката й, стискайки я нежно, но твърдо. Маруся се изчерви. Беше наясно, че идеята да забременее беше абсурдна не защото беше възрастна, а защото не правеха секс. Не беше Дева Мария, нямаше как да забременее с непорочно зачатие, чудесата ставаха само в Библията. И изобщо не беше необходимо да говори такива неща пред дъщеря й, но на него явно не му пукаше никога от нищо. Дори и от собствената му импотентност. Всеки друг мъж щеше да е смазан, Колев обаче беше успял да убеди себе си, че сексуалната му сила му беше необходима за работа, а правенето на секс беше само излишно разпиляване на енергия. Очевидно се чувстваше напълно комфортно да се шегува със съпругата си на тази тема.

- Орлине, нека да говорим за детето на Лили, то е по-важно от всичко друго в момента...

Колев пусна ръката й и я погали по главата със собственически жест, така, както се гали куче.

- Не ме прекъсвай, красавице.

„Ще се издрайфам - помисли си Лола, вече едва прикривайки отвращението си. - Държи се като мазен сваляч в бар...“

- Та... Аз съм кариерист, което е мръсна дума в нашето общество, а не трябва да е така. За да изградим развития социализъм, всички трябва да сме поне малко кариеристи. Но не за това е този разговор. Дълго време нямах време за жени и деца, колкото и Странно да изглежда. Исках да се самоусъвършенствам, да чета, да се образовам и най-важното - да раста в кариерата, за да съм полезен на Партията. Ако се бях оженил на двайсет години и направил дете, сега нямаше да съм министър вероятно. Затова искам да предложа нещо на Лили. След около пет-шест месеца, след като се роди детето, ще наемем жена да помага, защото не очаквам Маря да си зареже работата, за да стане баба...

Маруся се усмихна закачливо, не се сдържа и прекъсна мъжа си:

- Думата „баба“ не може да се отнася за мен, нали? Лилче, мами, ще ми викате мама Маруся, може ли?

Лола погледна майка си лошо. Суетата й нямаше край. Последва отговор с леден и категоричен тон, който не се очакваше от момиче на нейната възраст:

- Аз съм майката на това дете, а ти си бабата. Не може да има две майки.

- Момичета, не се карайте, и двете сте прави. Но, Лили, бъди по-великодушна в разбиранията си и не се сърди на малката суета на майка ти. Детето винаги ще знае, че ти си му майка, няма как да се обърка, ако наричаме Маря „мама Маря“, нали?

Лола не отговори, само вдигна вежди презрително. Доброто разположение на духа й към майка й и мъжа й започваше да се изчерпва.

- Ще наемем жена, за да може и Лили да продължи да ходи на лекции. Тя трябва да продължи образованието си.

- Естествено, говорих с ректора, ще се прехвърли режисура... - твърдо каза Маруся, а Лола пак не отговори. Всичко решаваха те, защо изобщо той я питаше каквото и да било!?

- Много мислих какво да направим за името на детето. Заради обстоятелствата, то трябва да вземе фамилията на Лили - Карамихов или Карамихова.

- Да, какъв е проблемът? Аз си харесвам името и не ми пука кой какво мисли - троснато каза Лола.

- Проблемът не е дали на теб ти пука, или не, а в това, че когато детето ти порасне и започне да разбира, за него няма да е приятно всички да знаят, че няма баща. Или изобщо не си мислила за това, което е разбираемо предвид възрастта ти...

Колев впери изпитателен поглед в Лола. Стана й много неприятно, защото този път беше прав. Наистина не се беше замисляла. Нямаше друг избор, освен да се съгласи с него.

- Има изход от тази ситуация. Сега обаче трябва да ви помоля този разговор да си остане между нас. Изобщо всичко, което се говори в този дом, не бива да напуска стените му.

Впери стоманен, изпитателен поглед в Лола. Тя безразлично поклати глава утвърдително. Нищо ново, беше израснала с това предупреждение. Стените така или иначе чуваха и записваха всичко и винаги някой някъде знаеше за какво си говорят. Как й липсваше баща й, беше напълно беззащитна без него. Съвсем сама сред чужди.