Сексът и комунизмът 2

50.

Настаниха я в самостоятелна стая с изглед към парка. Всичко светеше от чистота, обслужването беше перфектно, храната беше подбрана от първите диетолози на Републиката. Колев се беше консултирал дори с готвача на Тодор Живков и с най-добрите специалисти по хранене и дневното меню на Лола беше перфектно за плода в корема й. Сутрин в 7 и вечер в 18 часа сестрите идваха да я сложат на системи с глюкоза. Два пъти на ден в продължение на цял месец в тялото й се изливаха по две банки от захранващата течност. Вените на ръцете й от свивката при лакътя до пръстите бяха така надупчени, че бяха започнали да забиват игли във вените по глезените и стъпалата й. Освен тях, всеки ден пиеше огромното количество от трийсет протеинови таблетки, които се даваха на източногерманските атлети преди състезания. Разбира се, този протеин не се продаваше по аптеките, той беше доставен специално за нея благодарение на връзките на Колев.

Всяка сутрин светването на лампите за визитация й причиняваше сърдечни спазми, но не от тези, които се хващаха със слушалка или електрокардиограма, а спазми от тъпа болка на душата, за която нямаше лекарство. Всъщност имаше - любов, - но то не се продаваше в аптеките, нито можеше да бъде доставено с връзки от чужбина.

В болницата винаги беше съвсем тихо, лекарите и малобройните важни пациенти се разхождаха като призраци по излъскания мрамор. Паркът с изглед към Витоша беше изключително добре поддържан, басейнът винаги с идеалната температура, сестрите облечени в перфектно изгладени престилки, винаги бяха мили и усмихнати. Тези усмивки бяха приятни, при всяко положение бяха за предпочитане пред намръщените, понякога откровено лоши погледи на сестрите от обикновените болници, но това беше малка утеха за Лола.

Имаше свиждане всеки ден между 16 и 18 часа и тогава всеки можеше да посети привилегирования си болен близък, но Лола нямаше никакви посетители. Никой от колегите й, нито от приятелите й не се появи за целия месец. Всичко случило се с нея беше отворило пропаст, която я разделяше и напълно я изолираше от външния свят, а и вероятно това, че се намираше в Правителствена болница, ги спираше. Беше на светлинни години разстояние от света, в който имаше живот. Там хората бяха заедно, живееха щастливо в домовете си, празнуваха празниците си с приятели, ходеха на театър и кино, на екскурзии и почивка, разговаряха за книги, изкуство или това, което ги интересува. Младите се събираха и разделяха, старите одумваха младите, имаха си домашни животни, кучета и котки, които разхождаха, изобщо живееха. Лола беше жив мъртвец, затворен в пирамидата на привилегирования живот, осигурен от Орлин Колев. Дори не беше птичка в златна клетка. Птичките пеят, а тя имаше чувството, че е забравила звука на гласа си, защото нямаше с кого да говори.

Маруся виждаше, че дъщеря й е силно депресирана, и полагаше големи усилия да облекчи положението й с малки подаръци, книги, списания и новини от външния свят. Лола я чакаше с нетърпение, но и с примирена досада. Тя беше майка й и нищо повече. Жената, която правеше всевъзможни компромиси в името на семейството и личния си успех. Естествено, че я обичаше, но тази обич беше с определени параметри и възможности. Срещу нея винаги стоеше Колев, който, макар и негласно, определяше параметрите. А те бяха ограничени. Маруся можеше да обича дъщеря си, но когато интересите на дъщеря й не съвпадаха с интересите на блестящото семейство, обичта трябваше да отстъпи място на конструктивните съображения. И така дните се нижеха във фалшива радост от поредната „интересна“ новина отвън. Интересни новини нямаше.

Лола се чувстваше като изстреляното в Космоса куче Лайка, което трябваше да докаже някакъв научен експеримент. И няколко часа след изстрелването беше умряло от стреса от полета. Тя нямаше да умре, но също беше част от експеримент - как се напомпва човешки ембрион до приемливи размери, за да се роди достоен и здрав наследник на Орлин Колев.

Модата на деня беше раждането със секцио. Жените, които имаха връзки, можеха да си издействат да не раждат в болки, а да заспят за десетина минути и да се събудят горди майки. Лола нямаше избор, така или иначе. Колев смяташе, че трябва да роди със секцио за всеки случай. Нямаше как внукът на Колев да не бъде перфектен. Допълнителен бонус на секциото беше, че бебетата излизаха без деформации на главите, каквито можеха да се получат при раждане през вагината. Поне за това Лола беше съгласна с Колев, защото я беше страх от самото раждане.

Терминът й беше определен за края на ноември и всъщност нямаше да излезе от болницата до раждането на детето си. Броеше дните с нетърпение, докато професор Каназирев всекидневно следеше промените в теглото й. Всеки сто грама отгоре бяха повод за радост на Колев. Лола също се радваше, защото искаше детето й да е здраво, но не можеше да се отърве от чувството, че е човешки инкубатор.

Към средата на ноември нервите й вече не издържаха на принудителната изолация, а и ръцете и краката я боляха от ежедневните набождания, при които неизбежно понякога сестрата спукваше по някоя вена. Започна да моли Каназирев да извади детето по-рано, но той беше непреклонен, трябваше да стигне до необходимото идеално тегло. И все пак се смили да не дочака началото на контракциите и една сутрин нахлу в стаята с целия си екип. Това беше първият радостен момент в живота на Лола от дълго време. За пръв път се усмихна с истинска, широка и непринудена усмивка. Дългоочакваният миг беше дошъл!

Направиха всички необходими изследвания, преди да влезе в операционната. Маруся подтичваше до инвалидната количка, в която бяха настанили дъщеря й неизвестно защо, и сияеше от щастие. В цялото отделение цареше възбуда. Министърът на външните работи щеше да има внуче.

Уплаши се дали ще я хване упойката, но в момента, в който сложиха маската на лицето й, заспа. Събудиха я леки шамарчета по бузите. На секундата поиска да види детето.

- Имате перфектно момченце! Три килограма и четиристотин грама. Като по каталог. Поздравления, Лола! Търпението и мъките ви си заслужаваха!

Професор Каназирев й подаде вързопче, в което беше здраво опаковано прекрасно бебенце с гъста тъмна косичка, снежнобяла идеална кожа, малко носле и розови бузки. То веднага я хвана за пръста. Сърцето й трепна от радост. Може би това беше знак, че се познаваха, че то вече знаеше коя е тя, неговата майка. Сега оставаше и тя да разбере за себе си коя е и всичко щеше да е наред.

Беше категорична за името на детето. Ако беше момче, щеше да се казва Стефан, ако беше момиче - Анастасия. И Стефан се беше родил. Това щеше да бъде малкото й отмъщение към Колев и майка й.

Маруся направи всичко възможно, за да разколебае дъщеря си. И сега, минути след раждането на Стефан и обявяването на името му, тя пак се опита да наложи своето мнение.

- Лоли, нека да не напрягаме излишно ситуацията. По-добре да изберем неутрално име, пълно е с прекрасни имена...

Лола я прекъсна язвително. Голяма тъпанарка беше майка й.

- Какво, Орлин ли да го кръстя?

- Не, никой не те кара да е Орлин, но Борис е прекрасно име, Калоян, Асен...

- Оффф, моля те, престани, добре, ще го кръстя Авитохол... Отдавна не очаквам от теб да си на моя страна, но това минава границите! Толкова ли не ти пука за мен?! Все едно че никога не си чела онова писмо...

- Напротив, помня прекрасно писмото, но ако си помислиш, в него няма нищо уличаващо Орлин срещу теб или мен. Дори и срещу баща ти. Напротив, от това писмо ми стана ясно, че той е помогнал на баба ти. Ако не беше той, мислиш ли, че щяха да им позволят да се преселят в София? И баща ти да следва? Я си помисли добре.

- Ясно. Само това си разбрала, защото само това искаш да разбереш. Няма смисъл да говорим повече, аз решавам как ще се казва детето ми и край. Стефан.

- Лола! Не разбираш ли, че няма да е добре дори за самото дете да носи име, което създава конфликт?

- Не ме интересува! Конфликта го създавате ти и Орлин с изискванията си. Повече няма какво да обсъждаме.

- Моля те, Лола, помисли още малко....

- Стефан! Край! - кресна Лола, а Маруся стреснато сложи пръст на устата си.

И синът на Лола беше наречен Стефан за огромна, но сдържана неприязън на Орлин Колев. Междувременно беше позволил на Лола да изпрати писмо на баща си с новината, че всеки момент ще се роди бебето. След като тя и малкият Стефан излязоха от болницата, вкъщи я чакаше възторжен отговор от него. Без Лола нищо да му казва, баща й се беше досетил, че негов и неин „благодетел“ по отношение на писмата беше Орлин Колев. За да не навреди на дъщеря си, беше престанал да й пише за надеждите някога отново да са заедно. Писмата им бяха като разговор между затворници. През стени и решетки, винаги в присъствието на надзирател. Но можеше да е и по-зле. Да няма никакъв разговор.

Лола постепенно научаваше правилата на играта в България.