Сексът и комунизмът 2

18.

Шофьорът й отвори вратата и тя се настани на задната седалка. За разлика от колегите си от ЦК и Политбюро, Колев не обичаше да седи отзад. Смяташе, че не е редно да демонстрира високото си положение по този начин, все пак бяха комунисти!, и сядаше до шофьора.

Обърна се в полупрофил и сърдечно й се усмихна. Тази усмивка винаги смущаваше Лола, защото беше красива. Колев не пушеше и зъбите му бяха бели и в отлично състояние, което беше рядкост, особено за мъжете на неговата възраст. Усмивката му беше блестяща и съчетана със сре-бърнорусата му коса и сините очи му придаваше вид на американски актьор. Или на нацист - Лола се сети за съня си, потръпвайки. Сърдечен нацист. В колата се носеше ароматът на парфюма на баща й - „Пако Рабан“. Майка й беше пълна идиотка. Не можеше да я понася. А Колев изглеждаше в отлично настроение.

- Как си, моето момиче?

- Благодаря, добре... Ти как си?

- Прекрасно! И умирам от глад. Хубаво ще си хапнем с теб, майка ти къде ли гладува във вражеска Италия...

Лола едва се усмихна на тъпата шега, загледана в „коневръза“, покрай който минаваха в момента. Дръпна се леко назад. Не искаше никой от колегите й да я вижда в мерцедеса. Не че не знаеха за кого е женена майка й, но не й беше приятно. Дали чичо Краси беше на работа и какво ли щеше да си помисли, като я видеше с този мъж, а не с баща й. Беше се облякла и гримирала така и по друга причина. Не искаше в ресторанта да си помислят, че е гадже на Колев. Това щеше да е отвратително.

Пристигнаха. Шофьорът пак й отвори вратата и тя тръгна след ходещия гордо изправен Орлин Колев. Салонният управител Стоев почти му се поклони и поздрави Лола по име изключително любезно. Беше изненадана, че знаеше името й. За чичо Краси не беше изненадващо, но този пък чак да го запомни...

Управителят също пишеше дълги разкази, в които влагаше целия си нереализиран белетристичен талант, само че те бяха документални. Разказваше за клиентите на ресторанта и нейното име фигурираше като второстепенен герой. Беше наблюдавал как израства пред очите му - детенцето, което веднъж падна във фонтанчето в градината и Стоев я извади, преди майка и баща й да я видят, беше станало голямо и красиво момиче, за съжаление с не много щастлива съдба. Надяваше се, че никога нямаше да му даде повод да пише лоши неща за нея. Не беше лош човек, просто беше безгръбначен.

Настани ги на дискретна четворка на терасата. Нямаше да пуска никого на съседните маси, за да могат другарят Колев и младата дама да вечерят на спокойствие. Чичо Краси се появи и сърдечно поздрави Лола, без да попита изобщо за баща й, което й се видя Странно и неприятно. Радваше се, че я вижда, от зимата не беше идвала. Последната й вечеря с баща й беше месец преди да избяга. Стана й страшно мъчно, после се ядоса. Дали пък наистина не мислеше, че е гадже на Колев? Все едно че никога не беше имала баща.

Колев на секундата си поръча голямо Джони черен етикет, а на нея кока-кола. В момента, в който чичо Краси се отдръпна от масата, втренчи поглед в нея. Гледаше я меко, особено меко, нямаше и следа от металните нотки в погледа му.

- Знам, че ти е мъчно, тук сте идвали често с майка ти и баща ти...

В гърлото на Лола заседна буца. Не искаше да реве пред него. Наведе очи, но гадните сълзи не я слушаха. Една се търкулна по бузата й. По дяволите!

- Миличка, ето, вземи... Не се притеснявай, ако ти се плаче, напълно те разбирам - подаде й носна кърпа. Лола не я взе и избърса очите си със салфетка.

- Благодаря, няма нужда. Съжалявам, не искам да плача.

Трябваше да се стегне и да не показва повече слабост.

Това беше непростимо глупаво от нейна страна. Предстоеше й тежък разговор.

- Лили, искам да си спокойна. Не съм те довел тук, за да те разстройвам, нито пък да ти говоря за осиновявания. Кажи сега какво ще вечеряш. Може би любимия ти котлет по московски или бифтек татар?

Лола се смръщи озадачено. Откъде знаеше, че това е любимото й ядене. Майка й много дрънкаше. Колев бързо разбра, че е сбъркал. Толкова беше свикнал с описанията на сервитьора за вкуса й.

- Веднъж си говорихме с майка ти кои са любимите ти яденета, за да знам какво да ти нося от стола на „Рила“. Каза, че никога няма да сбъркам с котлет по московски или татар. Така е, нали?

Лола кимна утвърдително. Знаеше и че обича коктейл от раци, който Маруся приготвяше чудесно вкъщи с домашно правена майонеза и консерва "Чатка" от Съветския съюз. Лола обичаше да чисти прозрачните фини кости на раците, които приличаха на пластмасови, като в процеса на чистене изяждаше доста от тях и от майонезата.

Колев поръча два коктейла, котлета й, а на себе си шницел по виенски. Лола го наблюдаваше тайно и не можеше да повярва, че се държеше така с нея. Беше направо мил, но не биваше да му вярва. Хранеха се в мълчание. Той свърши пръв и доволно бутна високата стъклена чашка встрани. Чичо Краси веднага долетя и я махна от масата.

- Много вкусно и вредно. И майонезата, и раците повишават холестерола, което, разбира се, е зле само за мен, не и за младо момиче като теб... Лили, какво те мъчи, моето момиче? Искам да кажа, има ли нещо извън... всичко, което ти се случи...

Тонът му беше лишен от всякаква агресия, почти бащински. Последната лъжичка приседна в гърлото й, едвам я преглътна. Сега беше моментът да каже това, което мисли.

- Аз няма да си дам детето да го осиновите с майка ми... -тихо каза Лола, очаквайки Колев да се ядоса и да започне да я убеждава, което за нейна изненада не се случи.

- Нямаш проблем, ще говорим друг път за това, никой няма да те кара да правиш нещо насила. Поканих те тази вечер, за да се опознаем малко, или по-скоро, да ти разкажа за себе си. Аз знам много за теб от майка ти, но ми се струва, че ти може би имаш малко погрешна представа за мен. Ако ти е интересно, разбира се...

Вдигна чаша за тост.

- Но първо да пием за бъдещото ти прекрасно дете. Искам тази вечер да не мислиш за нищо, нищо да не те притеснява, искам да си щастлива, доколкото ти е възможно в тези обстоятелства. Наздраве!

Гласът му беше толкова мек, спокоен и приятен, че подейства на Лола неочаквано - чак ядосващо отпускащо. Не беше очаквала подобна вечер и отношение. Вдигна колата си и се чукнаха, кръстосвайки за миг погледи. Дори очите му й се видяха топли. Може би пък не беше чак толкова лош, беше я успокоил, че няма да настоява за осиновяването. Това беше добра новина. Той леко се усмихна. Отново тъпата мантра „може би пък не беше чак толкова лош“.

- Харесва ми как си се облякла и гримирала...

Лола не издържа и се подсмихна саркастично.

- Мерси, мислех, че не харесваш такива дрехи.

- Затова ли си се облякла така?

Той избухна в смях, а Лола се смути. Всичко разбираше тоя. И никога не го беше виждала толкова весел и усмихнат, сякаш беше друг човек.

- А, не, просто това ми се носеше...

- А, не, ама май да, признай си. Казала си си: „Я да го шокирам тоя, изостаналия, малко да му покажа какво е да си млад“.

- Има нещо такова...

- Знам аз, въпреки че съвсем съм забравил какво е да си млад, пък и по мое време нямаше такива дрехи, моди, гримове... Джинси не съществуваха, ходехме обути в груби вълнени панталони, а момичетата в прости басмени роклички... И все пак бяхме щастливи. Вие, младите, сега като че ли сте по-нещастни, а? Какво мислиш по въпроса?

Лола не отговори, само вдигна рамене и той продължи:

- Понякога, като се обърна назад, не мога да повярвам колко малко време е минало от Девети септември, а колко по-добре живеем. Аз например идвам от село, не съм софиянец като теб и майка ти, и съм се борил за всичко съвършено сам. Баща ми почина, когато бях малък, и ни остави само една схлупена къща на края на селото. Майка ми се разболя от туберкулоза, когато бях в девети клас. Бяхме много бедни и аз веднага трябваше да започна да работя, за да се издържаме. Майка се стопи за няколко месеца, а аз все гледах да изработя пари за масълце и за някоя мръвка, защото за туберкулозата трябва силна храна... Слава богу, никога няма да разбереш какво е да си гладен. Добре че имахме добри съседи, които ни даваха сирене и мляко без пари, но нищо не помогна и мама си отиде... Останах съвсем сам...

Говореше кротко, почти тихо, и Лола - ще, не ще, се заслуша в историята му. Приличаше на историята на дядо й Цеко. И той беше от бедно семейство, само че неговата майка беше починала много рано и оставила един куп деца сираци да ги гледа прадядо й, който се оженил за зла жена от съседното село. Тя тормозела децата от яд, че не може да му роди нейни. Гладни не били, но трябвало да работят от ранна сутрин до късна вечер на полето и всички спели в една голяма стая - „одая“, както казваше дядо й. Сигурно е било доста неприятно, въпреки че, от друга страна, те друго не са познавали. Неприятно е, когато имаш с какво да сравняваш.

- Интересно ли ти е, Лили, ако искаш, да говорим за друго? - попита Колев, забелязал, че не го слуша съсредоточено.

- Не, не, интересно ми е, разказвай! - което не беше лъжа.

- Училището беше на десет километра от селото и всеки ден ставах преди съмване, за да издоя единствената ни крава и да закуся с топлото мляко, че друго освен един къс хляб нямах за цял ден... Десет километра на отиване, десет километра на връщане и така цялата гимназия. После започна войната и отидох в планината да се бия срещу фашистите. Винаги трябва да сме благодарни на братския руски народ за това, че освободи света от Хитлер. Благодарение на руснаците сега сме свободни, а няма по-голямо щастие от свободата, да знаеш...

Лола стисна зъби, едвам удържайки се да не каже, че за едни е било освобождение, за други затвор и смърт и че благодарение на тях дядо й сега не е жив, а баба й е била изселена от София и са им взели всичко, изработено с честен труд. И че ако баща й се върне в България, ще бъде хвърлен в затвора. За каква свобода говореше този човек, когато той и приятелите му не само не й разрешаваха да отиде при баща си, но и да получава писма от него?! Стана рязко и хвърли салфетката си върху масата, прекъсвайки монолога на Колев.

- Трябва да отида до тоалетната.

Веднага разбрал какво се случва, Колев леко се усмихна.

- Разбира се.

На връщане Лола се стовари на мястото си с ръце в джобовете и го погледна с такъв унищожителен поглед, че той пак се разсмя весело. Това момиче беше прекрасно със свирепия си инат. Изпробваше я докога ще издържи да го търпи.

- Разбирам, че миналото ми на бедно комунистическо момче не те интересува...

- Не че не ме интересува - прекъсна го тя. - Просто всичко това съм го слушала сто пъти от дядо ми, той също е бедно селско момче.

- Права си, вече няма да досаждам. Вие, младите, имате нужда от бъдеще, не от миналото ни. Ако искаш, да приключваме и да си ходим...

- Може - с облекчение се съгласи Лола.

- Предлагам ти да се прибереш при мен вкъщи, недей да стоиш сама в онзи апартамент. Обещавам, че няма да разказвам повече за младостта ми. И виждам, че не споменаваш името ми. За мен не е задължително да ми казваш „чичо“, може и само Орлин - подсмихна се Колев.

- Онзи апартамент е моето „вкъщи“... Орлине... - усмихна му се предизвикателно Лола.

Не беше толкова лош, стига да не досаждаше с братския съветски народ и партизанското си минало. Беше й писнало да слуша разказите на дядо си, които съвпадаха едно към едно с тези на Орлин.

- Добре, няма да те карам насила. Когато решиш, си добре дошла. Сега как искаш да те изпратя - с каретата, преди да се е превърнала в тиква, или да се разходим малко пеша. Виж колко хубава нощ е, звездите са огромни...

Ако се сдържаше откъм опити да оригиналничи, щеше да е дори готин за бивше бедно комунистическо момче, но предложението за кратка разходка в приятната лятна нощ й се хареса. Колев освободи шофьора и тръгнаха пеша към дома й. Чувстваше се неловко. Притесняваше се, че ще срещне някой приятел, който щеше да я види с Орлин, а всички знаеха кой е той. Но пък беше по-добре да не ходи сама по нощните софийски улици. Беше бременна, отговаряше за още едно човешко същество.

Стигнаха до входа й почти без да говорят. Шофьорът вече чакаше там. Изненадващо, Орлин я прегърна през рамо за секунда, а още по-изненадващо беше, че от това не й стана неприятно. Прегръдката беше приятелско-бащин-ска, сърдечна. Имаше болезнена нужда от мъжка подкрепа и той явно разбираше това. Ядоса се на себе си, че осъзна тази нужда благодарение на последния човек, от когото би искала да получи мъжка топлина. Беше се държал всъщност максимално приятно, много по-приятно, отколкото беше очаквала. Широко усмихнат, Колев й подаде ръка. Ръкуваха се. Ръката му беше голяма и топла.

- Надявам се, че вечерта не е била много неприятна за теб, и си запазвам правото скоро пак да те поканя на вечеря. Майка ти няма да я има цели десет дни и ще ни липсва и на двама ни. А, щях да забравя, чакай, имам нещо за теб...

Отвори багажника и извади плик от „Кореком“.

- Взел съм ти разни черни шоколади, нали са ти любимите, двамата с бебето да си хапвате.

- О, много ти благодаря, много си мил! - Лола взе плика и надникна в него. - Супер, този ми е любим!

Колев й махна за сбогуване, качи се в колата, а тя влезе във входа и тръгна нагоре по стълбите, чувствайки се едновременно почти щастлива и ужасно виновна, че му е позволила да я накара да се чувства така. Майка й се беше развела с баща й заради него. Обаче баща й го нямаше. Завинаги. И нямаше нищо лошо в това да се почувства поне малко добре след всичко кошмарно, което й се беше случило. Поведението на Орлин й беше дало надежда, че разговорът с него беше възможен. Изглежда, беше различен от онези хора, които бяха отнели детето на Лариса Кръстева. Не изглеждаше лош, а грижовен. И явно много обичаше майка й, за да отдели цяла вечер да прекара с нея. Не беше длъжен да го прави. И беше истински кавалер. Всъщност, дано поне майка й беше щастлива, имаше шанс за това с този мъж. А утре - нов ден, нов късмет.

Тази вечер дори не я беше страх от празния апартамент. Внезапно почувства глад, чак стомахът й пристърга. В ресторанта не беше хапнала почти нищо от напрежение. Съществото в нея явно беше гладно. Изяде един цял шоколад и заспа дълбоко и спокойно.