Сексът и комунизмът 2

43.

Тръгна по малките улички, без да знае накъде върви. Сложи си тъмните очила, за да не се виждат подутите й от рев очи. Беше влязла в някакъв вход и се беше наревала на спокойствие. Следобедът беше преполовил и трябваше да се върне в министерството, а нямаше сила да говори с никого. Орлин сигурно вече се беше изнервил да чака новината за пола на бебето. Трябваше да му се обади. Започна да рови за стотинки в чантата си. Преди да му се обади, си пое дълбоко дъх няколко пъти, прочисти гърлото си и изправи рамене. Не биваше да има никаква промяна в гласа й, нищо, което да показва състоянието й. Обади му се от един уличен телефон.

- Ало! Здрасти, любов моя!

- Хайде де, какво правихте досега, напълно загубих търпение!

- Ох, ще те разочаровам. Нали я знаеш колко е луда моята щерка, не пожела да знае пола на детето...

От другата страна се чу доволен смях.

- Миличка, вие може да не го знаете, но аз го знам. Момче ще е.

За секунда Маруся загуби дар-слово. Професорът нямаше право да споделя с чужди хора лична информация, още повече пък такава. Стана й страшно.

- Ало... Чуваш ли ме, Маруся?

Тя си пое дълбоко дъх със затворени очи.

- Ало... ало... нищо не чувам, нещо пращи, какво каза?

Колев повтори, викайки:

- Казах, че детето ще е момче! Професорът ми каза, нали ми е приятел. Ще си имаме момченце, Маря!

Не, не те щяха да имат момченце, а дъщеря й. Трябваше да изгони на секундата лошите мисли от главата си. Засмя се кокетно.

- Ах, че прекрасно! Но, моля те, недей да й казваш, че нали знаеш колко е емоционална... Нека да си е тайна за нея, както тя искаше...

- Разбира се, не се притеснявай, нищо няма да издам. Къде бяхте досега?

- Отбих се с нея до „Крум“ да си вземе нещо и се замотахме, затова не ти се обадих толкова време. Сега ще взема такси до министерството, а Лола ще дойде по-късно - излъга Маруся, без да знае как това ще се случи.

- Добре, до след малко.

Тръгна обратно към „Крум“. Трябваше да се справи с дъщеря си и да я накара да се прибере при тях. Иначе Орлин щеше да се усъмни, че нещо не е наред. Завари я там, където я беше оставила, на канапето, втренчена в нищото. Когато видя майка си, Лола не помръдна. Маруся седна до нея и я погали по главата.

- Поуспокои ли се, миличка?

Лола не реагира. Сега оставаше да се разболее от всичките тези емоции. Маруся отиде да донесе кърпа, намокрена със студена вода. Сложи я на челото й. Горкото й дете. Горката тя. И изпита ненавист към бившия си мъж и майка му. Те бяха виновни за всичко. Сега трябваше да се излезе от това положение.

- Ще ти олекне. Слушай ме добре. Всичко, което се случи днес, трябва да остане абсолютна тайна между нас. Знам, че ти е ужасно тежко, но ситуацията е такава, че нямаме кой знае какъв избор. Ти не можеш да гледаш детето си сама. Аз няма да се разведа с Орлин заради това писмо, дори и всичко написано в него да е вярно. Емоциите са напълно излишни. Скоро ще се появи едно малко същество, което ще има нужда от грижа, любов, а и от пари. Ти трябва да продължиш да учиш, а и да намериш човек, който да обичаш и да те обича. За да се случи това, трябва да си свободна, а не да сменяш пелени на три часа. Орлин и аз ще осигурим жена, която да се грижи за детето. Каквото и да ти минава през главата, знам, че ти е ужасно трудно, но нямаш друг избор, освен да мислиш за бъдещето на детето си... Надявам се, че разбираш, че всичко, което ти казвам, е само за твое добро. Единствено и само за твое добро. Животът за съжаление ни поставя в ситуации, в които трябва да правим сериозни компромиси и в момента ти си в такава ситуация. Тя няма да е вечна. Ще си стъпиш на краката, ще станеш режисьор, ще си намериш мъж и всичко ще се подреди. И това ще стане с моя помощ, но и с помощта на Орлин. Сама не мога да се справя с всичко. Така че, сега те моля да станеш, хубаво да наплискаш лицето си със студена вода, ще ти дам едно лексотанче и като се прибереш при нас след няколко часа, ще кажеш на Орлин, че ти е прилошало от бременността. Учила си актьорско, всеки път, когато те удари депресията, лъжи, че е от бременността. Той не бива да научава нищо нито за писмото, нито че знам за това писмо. И не го носи вкъщи, скрий го някъде тук. Разбра ли ме? И последно. Не забравяй и за секунда, че те обичам повече от всичко на света. Всички компромиси са заради теб, за твоето бъдеще. Хайде сега се стегни и стани.

Маруся подаде ръка на дъщеря си, която се подчини и се изправи с мъка. Извади от чантата си блистер и хапче от него и го даде на Лола.

- Ето... След малко ще се почувстваш много по-добре. Аз ще отида до министерството и ще се прибера. Ако искаш, можем после да излезем на разходка или каквото ти се прави.

Лола кимна с глава примирено. Майка й застана на вратата и дълго я гледа, без да каже нищо. Трябваше да помогне на детето си, а после щеше да мисли за себе си.

- Не може да се предаваш! Животът е битка. Може би това не успяхме да те научим и ти се събра много. И последно - тонът й стана строг, - забравям това, което ми каза за Орлин към теб. Знам, че беше казано от яд, и няма да го обсъждаме. Все едно че никога не си го казвала.

Гледаше дъщеря си изпитателно. Лола не реагира, погледът й беше все така отсъстващ.

- Обичам те и доскоро... А за писмото от баща ти ще ми разкажеш по-нататък. Честно казано, нямам желание да знам каквото и да било за него, особено сега. Трябваше да е тук, с теб, а не да гони свободата само за себе си. Съжалявам, че ще трябва да преглътнеш и тази горчива истина, миличко. И се надявам, че си благодарна на Орлин за жеста с писмото. Нали си даваш сметка, че ако не беше той...

Побеляла като платно от яд и отчаяние, Лола я прекъсна. Майка й или не разбираше, че на Лола всичко й беше ясно, или това нямаше никакво значение за нея.

- Мамо, престани! Давам си сметка за всичко, дори и за това, за което ти не си даваш сметка...

Маруся беше твърда обаче:

- Искам да знам дали си благодарила на Орлин. И пак ще му благодариш. Така ще получиш и други писма. Нали разбираш как работят нещата? Нали се разбрахме?

Дъщеря й я погледна унищожително. Нищо. Щеше да й мине. Времето лекува всичко. Орлин я обичаше и щеше да се грижи и за глупавото й дете. А тя трябваше да забрави, че е чела това отвратително писмо. Не беше въпрос на емоционални глезотии, а на оцеляване.

След като майка й си тръгна, Лола глътна лексотана и скри писмото там, откъдето го беше извадила - килерчето над банята. Върху плика с пистолета. В момента не можеше да мисли за нищо. Всякакви планове бяха безсмислени.