Сексът и комунизмът 2

27.

Лола взимаше по две стъпала на мрачното, хладно стълбище на кооперацията на „Крум“, напълно забравила, че е бременна. Мракът беше изчезнал като с магическа пръчка и светът се беше разширил рязко, вълнуващо и невероятно. Отключи трескаво, трясна тежката орехова врата след себе си, дори не си събу обувките, а направо седна в кухнята, там, където винаги се случваха важните разговори на семейството. Затвори очи и си представи, че баба й седи срещу нея. За секунда в гърлото й заседна буца. Защо не беше жива да сподели с нея радостта от писмото?! А после съжали, че поне майка й не е тук, но така беше по-добре. Ьеше благодарна на Орлин, че не беше чакал Маруся да се върне, за да й го даде. Можеше и така да постъпи, но явно наистина му пукаше за нея, не искаше да я кара да чака. Наистина искаше да я зарадва.

Първо разгледа плика, марките бяха от Берлин, адресът й беше написан с красивия, равен почерк на баща й. Датата на писмото от германските пощи беше отпреди два месеца, дата от българските пощи нямаше. Явно, ако Орлин не се беше намесил, никога нямаше да го получи. Кой знае колко още писма стояха в някое чекмедже... Но нищо... и това беше много и неочаквано. Направо изумително и прекрасно.

Взе нож, с който внимателно разряза плика. Отзад беше написан адресът на баща й. Веднага си го преписа в тефтерчето. Писмото беше цели четири страници. Подробно и дълго. Беше напълно загубила надежда, че някога ще получи вест, но това все пак се случи.

„Надежда винаги има, докато си жив, никога не го забравяй, Лола...“ я беше учила баба й, а тя беше забравила. И надеждата се появи отново от най-неочаквано място - от Орлин Колев.

„Мило мое момиче,

Това писмо ще започне, както всяко мое писмо до теб. Не знам дали досега си получила вест от мен, най-вероятно не, защото иначе аз също щях да имам вест от теб. Затова и всяко мое писмо започва по един и същи начин, с надеждата, че все пак някой ден ще стигне до теб.

Първото и най-важното е, че се надявам да ми простиш, че те изоставих в България. Това също го пиша във всяко писмо. Знаеш, че го направих с надеждата някой ден да измъкна и теб. Убеден съм и те моля да ми вярваш, че ще се случи!

Мисля за теб непрекъснато, постоянно си пред очите ми и се тревожа за теб, за отношенията ти с майка ти, за всичко, което не знам и което се е случило след заминаването ми.

Аз се боря доста успешно с живота тук. Не е лесно, но мисълта за теб и бъдещето ни заедно ми дава сили всеки ден да се събуждам с непоколебима енергия и увереност в справедливостта на Висшата сила към всеки от нас. Знам, че понякога нещата изглеждат отчайващо враждебни...“

И следващите пет-шест реда бяха покрити с черно мастило, под което не се виждаше написаното от баща й. Радостта на Лола се смени с гняв срещу ченгетата, но бързо се овладя. Какво пък толкова й беше писал, което не биваше да чете. Сигурно някакви сравнения за живота там с този тук. Но дори и със задраскани редове, беше по-добре от нищо. Не биваше да забравя, че Орлин можеше и никога да не се застъпи за нея.

Баща й разказваше за работата си, за новата си кола, за Берлин, както и за желанието си да отиде в Америка. Европа му харесваше, но Америка беше центърът на света, неограничените възможности бяха там. Мислеше как да го направи. Засега беше решил първо да научи добре английски, а после да предприеме и тази крачка.

Това натъжи Лола. Баща й щеше да се отдалечи още повече от нея. Беше си фантазирала как ще избяга през граница, но ако той отидеше в Америка, трябваше да преплува цял океан, докато пътят до Германия с кола беше един ден, не повече. Но пък нямаше по-хубаво място от Америка. Всичките й любими книги, филми и музика бяха американски. Американците бяха толкова различни от българите - усмихнати, щастливи, с чувство за хумор, като че ли винаги оптимисти. Трябваше да се учи от тях, да бъде като тях, това щеше да й помогне да премине през всичко, което я очакваше. А то явно нямаше да бъде никак лесно.

Сложи писмото под възглавницата си. Вади го и го чете и препрочита много пъти, преди да заспи. Улицата притихна, пияниците се прибраха по домовете си и Лола най-накрая успя да заспи хем щастлива, хем притеснена. Баща й не знаеше колко по-трудно щеше да бъде да изтегли от България не един, а двама души - нея и детето. А тя не беше сигурна дали Орлин Колев щеше да помогне и нейните писма да стигат до него. Последните й мисли, преди да потъне в сън, бяха, че всъщност нищо добро не я чака. Колев може би щеше да се застъпи за нея, но не можеше да се заблуждава, че той би допуснал детето й да напусне България. Очакваше детето й като своя собственост.