Сексът и комунизмът 2

47.

Седеше като вкаменена в хола. На масата пред себе си беше сложила писмото от баба си. Изпи лексотана, който беше откраднала сутринта от чантата на майка си. Беше се облякла в бяло. Знаеше, че е красива с разпуснатите си дълги коси. Ръцете й бяха ледени, леко я втресе. Нямаше какво да губи. Всичко така или иначе беше загубено.

Подскочи от звъна на вратата. Стана да отвори, за момент сиря, извади под роклята си кръстчето на баба си и го целуна. Защо го правеше, при положение че не вярваше в Бог, какъв беше смисълът на този жест, който нямаше да я предпази от нищо? Все едно. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Усмихнат с най-чаровната си усмивка, Колев й поднесе разкошен букет от розови рози. Тя го взе, без да каже нищо, и мълчаливо го покани да влезе. Той спря до нея и я прегърна. Задържа я в прегръдката си и усети, че сърцето й бие много бързо. Притисна я до тялото си за секунда и веднага я пусна, за да прикрие тръпката. Желанието му беше като вълна, която нищо не можеше да спре. Обаче беше усетил, че е някак безжизнена, и беше леко изненадан. Тя изглеждаше много бледа и напрегната. Но как да изглежда в нейното състояние, пък и на тайна среща с него. Понякога забравяше, че беше само на двайсет години, почти дете.

Посочи му фотьойла срещу нея. Той седна на дивана обаче. Искаше да я накара да седне до него и да я прегърне.

Всичко зависеше от нея. А тя като че ли избягваше погледа му. Но и това беше нормално. Тя беше толкова млада, какво можеше да хареса в него, стария човек?!

- Ще ти прочета нещо.

Колев за миг се изненада, а после му се прииска да пропадне вдън земя. От срам пред себе си. Тя не знаеше, нито искаше да знае за неговите чувства. Беше абсолютен глупак, тъпанар, идиот, който нищо не разбира от жени. Беше паднал в капана на тази малка пикла, тя щеше да иска нещо от него, но не това, което той беше мечтал. Историята се повтаряше. Отново. Четирийсет и пет години по-късно. Прокашля се и я погледна изпитателно, почти лошо. Букетът с рози лежеше на масата неразопакован, а тя беше извадила от джоба си бял плик. Тъпак.

- Май сбърках с розите, а?

- Да, сбърка... Това е писмо от баба ми до мен. В него се разказва за теб. Знам всичко...

Той се усмихна пренебрежително.

- Не знам какви бръмбари имаш в главата, няма нищо за знаене.

- Има. Знам и че е ходила при теб в деня, в който е написала писмото, и е получила инфаркт заради срещата ви.

Анастасия беше оставила писмо на внучката си. Номерата на тези гадове не свършваха. Явно трябваше да разбере какво точно значи „знам всичко“. „Всичко“ означаваше много. По дяволите този гнусен род.

- Дай ми го да го прочета.

Лола го погледна твърдо, направо лошо. Явно нищо добро не пишеше.

- Не, аз ще чета, а ти ще слушаш.

Кимна с глава и втренчи тежък поглед в нея. Слушаше внимателно всяка дума, мозъкът му ги преработваше светкавично, бесът му растеше с всяка секунда. Мръсницата Анастасия! След всичко, което беше направил за нея и сина й, след огромното благородство, което те явно не заслужаваха, тя си позволяваше да се опитва да управлява от оня свят живота му чрез тази нахална пикла Лола! Неблагодарни отрепки, а той беше пълен идиот, беше се излъгал ужасно в малката курва.

След последната дума от писмото Колев я гледаше с презрение. Нямаше нужда от нищо повече. Малката курва беше всъщност тъпа. А най-тъпият беше той, че се беше подвел, но слава богу, не беше направил нищо непоправимо. Тя не знаеше за силата на чувствата, които беше изпитал към нея.

- За това ли ме извика?

- Не.

Колев погледна новата си тежка „Омега“ с метална гривна. Никой в София нямаше такъв часовник. Тази нелепа мисъл в този момент го успокои съвсем.

- Нямам повече време, нито ще коментирам това безумие. Анастасия се оказа неблагодарен човек след всичко, което направих за нея и сина й. А ти си глупава, моето момиче. Но това е резултатът от възпитанието на баща ти и баба ти. Само че той се омете и сега някой друг трябва да се нагърби с теб, да те направи човек... Времето ми е скъпо, за да го губя с теб. И все пак, довечера заповядай в омразния ти дом, той е отворен за теб, заради майка ти и детето ти.

- Ти си лош човек! Направи всичко, за да се разведат наште, а сега искаш да ми вземеш и детето! Няма да ти го дам, каквото и да ми коства! - Лола изкрещя срещу него.

Колев понечи да тръгне с отегчена физиономия, но Лола светкавично измъкна под фотьойла пистолета и го насочи срещу него. Замръзна повече от изненада, отколкото от страх. Малката курва, освен че беше свръхнахална, беше и луда. Седна обратно на дивана.

- Какво правиш, Лола? Какви са тези глупости? Това не е играчка...

- Много добре знам какво е, това е револверът на дядо ми Стоян, този, който ти и твоите приятели сте убили!

От очите й излизаха искри от гняв, а Колев я гледаше с почти отегчена физиономия. Изобщо не вярваше, че ще го застреля. Беше учила актьорско майсторство, актриса на сцена нямаше да стане, но за актриса в живота ставаше. Не заслужаваше нищо друго, освен подигравка.

- Е, и? Сега ще убиеш мен с него. Много романтично, миличка, но не си изчислила, че след това за теб, детето и майка ти няма да има бял ден в България. Ти ще си в затвора, майка ти без работа, а детето ти ще бъде отнето от държавата. Помисли, преди да правиш глупости. Губещите ще сте вие. Пак. Ти, „духът на баба ти“ и баща ти, който го няма. Но най-вече детето ти - усмихна й се подигравателно. - Как мислиш, дали в сиропиталище, заедно с циганчетата, ще получи „блестящото“ възпитание, което ти имаш?

Не свали насочения срещу него пистолет. Пръстът й беше на спусъка. Зениците й бяха разширени, в израза й имаше нещо напълно диво и налудничаво. Малката курва трябваше да разбере, че не го беше страх. Облегна се назад и кръстоса елегантно дългите си крака, обути в италиански обувки. Гледаше я с лека насмешка, но и като че ли с малко обич. Дозирано така, че това тъпо момиче да омекне и да остави пистолета. Дипломацията му обаче не проработи. Прозрачна от бледост, тя не отместваше огромните си студени очи от него и продължаваше да го държи на мушка. Беше възбуждащо. Не се знаеше, може би пък бе способна да натисне спусъка. От неуравновесени хора всичко може да се очаква. Отбеляза опита й да му се усмихне гордо, или студено, или презрително, а на лицето й имаше само отчаяние. Дожаля му за нея. Всичко беше свършено и тя го знаеше. Нямаше печеливш ход. Тя като че ли прочете мисълта му. Четяха си мислите. Беше го забелязал. Това си беше връзка.

- Не бъди толкова сигурен.

- Този пистолет е стар и сигурно не е смазван отдавна. Шансът да ме убиеш от първия изстрел е минимален, може само да ме нараниш, няма да улучиш сърцето... Ако изобщо работи... Не сърцето ми, засега то работи, дори има най-добри чувства към теб въпреки всичко, а пистолетът ти...

Засмя се на шегата си леко натъжен, осъзнал, че всяка любов има своя край, а неговата беше свършила, преди да е започнала. За втори път в живота му. Този път обаче завинаги.

- Помисли си дали имаш сили да ме довършиш. Не е като по филмите...

- Да, ти знаеш какво е да се убиват хора...

- Знам, затова и ти обяснявам.

- Добре, има и друг вариант...

Малката курва изправи гръб и пъргаво насочи пистолета към главата си. С лекота, която този път го стресна. Само лудите бяха толкова лекомислени.

- Така няма как да сбъркам, нали?

Ръката й леко трепереше. Колев изтръпна. Това вече беше друго. Изглеждаше напълно не на себе си. Прокле се, че привличането му към нея го беше подвело и не беше преценил, че момичето е психически нестабилно. Потресе се, че изобщо е бил привлечен към нея. Каква беше тази магия, която някога Анастасия му беше направила?! Не вярваше в подобни глупости, но за пръв път му мина през ум, че може би още тогава го беше омагьосала, затова и беше загубил всякакъв интерес към жените, а сега дори и подсъзнанието му беше окупирано от внучката й. Мислеше трескаво.

Ако се самоубиеше, това щеше да му създаде сериозни проблеми. Можеше да покрие случая, никой нямаше да разбере, че са били заедно, но смъртта й щеше да му отнеме детето, неговото внуче, момченцето, което щеше да е негово продължение, макар и не кръвно. В никакъв случай. Трябваше да я спре. Опитът му с нея го подсети, че реагираше само на добро. Винаги, когато беше добър с нея, тя му се отплащаше с нейния вид смирение, който му изглеждаше почти като любов. По дяволите, защо беше толкова безнадеждно глупава! А всичко можеше да бъде толкова хубаво! Не издържа на натиска му, защото всъщност не беше нищо повече от потомък на боклуци, малка тъпа курва. Не издържа на любовта му към нея. И заради нея той можеше да загуби всичко, което беше градил в продължение на десетилетия. Най-лошото беше, че налудничавата й глава беше убедена, че тя няма какво да губи.

- Лола, това е много, много глупаво...

- Престани да ми обясняваш, че всичко, което правя, е глупаво! - изкрещя тя и го прекъсна: - Глупаво е, защото не ти изнася! И само ако си мръднал, ще дръпна спусъка и губещите ще сте вие с майка ми. Особено ти. Няма да имаш нито мен, нито детето ми, няма! Разбра ли?!

- Добре, няма... И нямам намерение да ставам, но ти помисли дали си заслужава, животът е пред теб въпреки разочарованията от...

- Само да си споменал баща ми! Ти развали семейството ни само за да си отмъстиш на баба ми! И си заслужава, о, да, и как още си заслужава...!

- Чуй ме за момент, моля те! Толкова си млада и невинна, а аз ти мисля само доброто! Твоето и на детето ти! Не видя ли, че съм готов на всичко, само и само да сте добре, дори и безотговорната и предателска постъпка на баща ти спрямо теб и България не е пречка! Както и да го оправдаваш, той това направи, предаде те. Сега защо правиш от мухата слон? Баба ти написала писмо, добре. Но тя не е знаела, че си бременна, че носиш живот в себе си. Ако знаеше, сигурен съм, че нямаше да постъпи така безотговорно към теб. Помисли малко. Ако баба ти знаеше, че си бременна, нямаше да ти остави това писмо. Познавах я, беше много умна жена. Сега си уморена и изнервена, много ти се събра, абсолютно те разбирам, но, моето момиче, наказвайки ме по този начин, наказваш себе си и едно невинно същество, което го чака прекрасен и щастлив живот.

Като че ли погледът й омекна, но ръката й остана с пистолета до слепоочието. Беше красива, крехка и нереална, някога беше видял подобна кукла в един от домовете на богаташите. Момичетата в селото му си играеха с парцалени кукли, направени от майките им. Нямаше да има смелост да се застреля. Куклите не се самоубиват.

Веднага почувствала омекналия му поглед, Лола му се озъби като малка, бледа сибирска лайка. Пале, което се учи да хапе. Беше трогателно, че намираше сили и смелост да застане срещу него. И Колев мигновено се ужаси за пореден път от себе си. Нищо трогателно нямаше в тази луда, малка кучка.

А тя игнорира това, което й каза за баба й. Не биваше да го слуша, въпреки че знаеше, че е прав. Баба й нямаше да й остави такова писмо, ако знаеше, че е бременна. Въпреки всичко той трябваше да бъде наказан, а тя и баща й - отмъстени.

- Наказвам ТЕБ. Ти ще си много наказан, ако ти отнема мечтаното ти МОЕ дете. А на мен ми писна да живея. Писна ми от теб, от майка ми, от баща ми, от всички.

Кокалчетата на ръката й побеляха от стискането на пистолета, а кръвта се отдръпна от лицето на Колев. Пръстът й беше на косъм да разруши всичко, за което се беше борил цял живот. Луда!

- Мила, недей, моля те, като мое дете те моля, недей! Обещавам ти, че няма да искам да осиновявам детето, ще имаш пълна свобода да общуваш с баща ти чрез писма, само недей... Дори може да те пусна да отидеш при него.

Последното беше лъжа и Лола знаеше това. Но толкова искаше да е възможно, че въпреки нелепостта на обещанието му, изведнъж я обзе омаломощение. Всичките й сили се изпариха, почувства огромна умора и безнадеждност. Брадичката й затрепери и започна да преглъща сълзите си. Не искаше да плаче, а не можеше да се сдържи. Нямаше сили да убие нито него, нито себе си, нито никого. Решителността й я напусна, изместена от обикновено примирение, смесено с желание за живот. Лош, добър, подчинен, затворнически, какъвто и да е, но живот. Нямаше сили да умре. Всичко беше свършено.

- Защо... Орлине? Защо ме лъжеш, че ще ме пуснеш?

- Не те лъжа, обещавам ти!

- Лъжеш...

Ръката й отмаля, тя свали пистолета от слепоочието си и го сложи в скута си. Наведе очи и стоя така като че ли цяла вечност. Той не помръдна. Разбра, че ако изобщо е имало опасност, вече беше отминала. Колите по „Раковска“ свиреха с гуми на завоя, шумът от улицата нахлу обратно в хола, животът продължаваше, без изобщо да го интересува малката им тъпа драма.

Седяха един срещу друг. Колев несигурен дали тя все пак няма изведнъж да вдигне пистолета и да си пръсне мозъка, а тя осъзнала, че не може да го направи. Лола остави пистолета на масата и се облегна назад. Овладя се, самообладанието й се върна. Не можеше да си позволи да изглежда слаба пред него. Въздъхна уморено и го погледна с познатото му студено безразличие.

Наистина беше силна. Колев се възхити на диапазона на емоции, които беше разиграла пред очите му, за да се върне там, откъдето беше тръгнала. Самоконтрол и хлад. Добрата, стара малка курва.

- Добре. Не ти вярвам, но няма проблем. Лъжата е част от ежедневието ми. Прав си, безсмислено е да прекъсвам два живота заради гадняр като теб.

Спомни си, че ненапразно баба й повтаряше, че докато човек е жив, и надеждата е жива. Той й се усмихна насмешливо.

- Имаш ли някакви предложения как да живеем в бъдеще?

- Ето как... Ти и майка ми ще гледате детето, а аз... ще живея така, както живях преди. Вече всичко ми е все едно. Но няма да подпиша документи за осиновяване. Това е единственото, което няма да направя. Сега си върви и ме остави на мира.

- Нали ще ми дадеш пистолета? - меко попита Колев.

Тя вдигна очи и го погледна пак с налудния си поглед.

Вече знаеше, че той все пак се страхува от нещо.

- Никога няма да ти дам оръжието на дядо ми. Аз те мразя, както мразя всичко тук, мразя живота в България, мразя лъжите ти, мразя лицемерните ти отношения с майка ми, мразя дома ти, мразя да те виждам, да говоря с теб, да дишаме един въздух, но някой ден ТИ ще си слабият. Сега ме остави на мира.

Грабна пистолета, скочи почти бодро от фотьойла и тръгна към вратата. Отвори я и зачака той да си тръгне. Докато минаваше край нея, Колев й се усмихна.

- Какъв цирк, какво нещо, браво, миличка. Довечера те чакам у нас... Нищо няма да казвам на майка ти.

- Кажи й, все ми е тая...

Тресна вратата след него, легна в леглото на баба си и захлупи главата си с възглавницата й. Беше прав. Всичко беше напълно безсмислено. И всъщност изобщо не беше имала намерение да го убива или да се самоубива. Искаше Колев да разбере съвсем ясно, че тя знае кой е той. Нищо че е малка.

Стана и прибра писмото и пистолета на тавана. Нямаше да е приятно да живее в апартамента на Колев, но всичко случило се потвърди, че няма никакъв друг избор. Единственото, на което се надяваше, беше той повече никога да не иска да си стават близки, нито пък ръката му да се задържа дълго на кръста й. За последното обаче не беше сигурна, че ще спре. Но вече и от това не й пукаше. Животът й беше станал абсолютно безсмислен.