Сексът и комунизмът 2

24.

На бюрото на Везенков бяха разхвърляни няколко писма на Карамихов до Лола, които генералът току-що беше получил от Колев и прочел. Двамата седяха в кабинета му и мрачно пушеха под погледа на Тодор Живков от големия черно-бял портрет на стената. Очите на Колев гледаха студено и издаваха напрежението му. Току-що беше свършил с разказа на цялата история около Карамихов и малката курва. Почти цялата. Без личните детайли от миналото. Беше обяснил, че сега беше негова отговорност да отгледа бъдещия внук на този предател и да го направи достоен гражданин на социалистическа България. Неизвестно защо, беше сигурен, че ще е момче. Генералът трябваше да разбере, че осъзнава грешката си, че заради любовта си към Маруся не е предвидил бягството на Карамихов.

- Само за пари мислят, мръсниците... Няма да си простя, че го изпуснах...

Генерал Везенков нямаше никакви основания да се съмнява в искреността на приятеля си.

- Не се обвинявай... И аз да бях, нямаше да ми мине през ум, че мъжът на любимата ми... служителка... би имал наглостта да направи такова нещо. Нямало е как да го предвидиш.

- Не, не е така... Точно затова просто не трябваше да го пускам...

Везенков се подсмихна.

- Стига си се тормозил. Ако не беше избягал, сега Маря щеше да е потънала в бракоразводни драми и всичко щеше да ти излезе през носа. Тоя ти разчисти терена, живей си живота. А малката ще свикне, няма къде да ходи...

Колев се ядоса. Везенков му се подиграваше. И като че ли не му пукаше, че един предател ще остане безнаказан.

- Ако не беше заминал, никой нямаше да го пита. Щях да прибера Маруся и да го притисна за развод. Но сега... сега, ако реши да се разприказва срещу нас, нямаме избор.

- Какво искаш да кажеш? Да не е започнал да говори по Свободна Европа?

- Не, не е, но няма да се изненадам и това да се случи. Дори го очаквам. Трябва да изпреварваме подобни... изяви на невъзвращенци. Затова разчитам на теб.

- Какво имаш предвид? - присви очи Везенков. Беше му напълно ясно, но искаше да го чуе от Колев. Така щеше да е документирано точно. Ако някога нещо се наложеше.

- Ще трябва да се действа безкомпромисно... по бързата процедура... не като с оня предател Марков. Не трябваше да чакаме, а да го елиминираме още след като избяга. Оставихме му прекалено много време да ни плюе, книги да пише...

Генералът слушаше безизразно, отвори един шкаф, вграден в ламперията на стената, и извади бутилка „Джони Уокър“, черен етикет. Наля щедро на Колев и на себе си.

- Да пием по едно, не се ядосвай... Ще го оправим, само да смее да си отвори устата... Не го мисли сега, радвай се на красивата си жена, пък и неочаквано внуче ще имаш! Голям късметлия си, ей! Наздраве!

Тежките чаши от гравиран чешки кристал звъннаха и двамата мъже отпиха големи глътки. Колев обаче не го свърташе, не това искаше да чуе. Стана прав, заразхожда се напред-назад по мекия персийски килим. Отпи още една голяма глътка, спря и се втренчи във Везенков.

- Защо да чакаме, Боре?

Везенков се засмя и отпусна възела на вратовръзката си.

- Орлине, не може да избием всички невъзвращенци все пак. Знаеш, че струва много пари, огромна организация е, за всеки от тях трябва да вербуваме хора оттатък, а вербуването означава да намериш смели и алчни продажници, знаеш как е... Пари се намират, но смелостта е рядкост.

Колев го погледна с тежък поглед, смръщи вежди. Генералът нещо не дооценяваше ситуацията. Каква беше тази мекушавост.

- Знам, но това, което сега ни излиза скъпо, някой ден може да ни коства всичко.

- Да изчакаме - меко, но категорично отговори Везенков и изпи на екс питието си, давайки знак, че разговорът е приключил.

- Другата седмица сме на лов, нали?

Колев също метна уискито си на екс.

- Естествено... Ще ти звънна в сряда да се уговорим къде и с кого. Бие ми се глиган.

Излезе от Министерство на вътрешните работи и се опита да си поеме дълбоко дъх. Августовската жега беше плътна като в сауна. Освободи шофьора си, имаше нужда да се поразходи. Тръгна по „Паренсов“ към Парка на свободата, зеленината и прохладата щяха да му помогнат да се успокои.

Нищо че генералът в момента му отказваше, беше му го вкарал вече в главата. Везенков и Колев бяха от един партизански отряд и си вярваха безрезервно. Щеше да го послуша, просто трябваше да го пообработва малко по-настоятелно. Нервите бяха напълно излишни. А след вечерята в Руския малката курва беше омекнала, дори като че ли го беше харесала. От тази мисъл пак му стана приятно, изведнъж се почувства направо прекрасно. Още една-две такива вечери, докато Маруся я нямаше, и щеше да се пречупи. Нямаше как да не й допадне стандартът, който той беше осигурил на двете с майка й. Щеше да се прибере обратно при него, имаше нужда от мъж, не само от баща си.

Беше започнало да му доставя удоволствие да й угажда, видя колко приятно й стана, като й даде любимия й черен шоколад. Щеше да й го купува редовно от „Рила“. И апетитът й щеше да се върне. Това беше най-важното в момента. Детето трябваше да се храни нормално чрез нея. С кавалерство и топлина щеше да я накара да почувства глад не само за обич, но и за храна. Хладилникът беше пълен с луканка, западногермански салами, крехко телешко бон-филе, което не се намираше по магазините, различни горчици, които също никога не можеха да бъдат намерени в „Хранителни стоки“ Малката курва трябваше да бъде угоена, за да роди хубаво и силно българче. При тази мисъл Колев почувства още по-силен прилив на енергия. Съдбата му беше предоставила възможност да разбере какво е да си баща. Това беше прекрасно. Заслужаваше го.