Сексът и комунизмът 2

13.

През няколко стени Лола лежеше на леглото като умряла, без да помръдва, втренчена в тавана. Искаше да е умряла, да се продъни в подземния свят, да запуши очите и ушите си, нищо да не вижда, чува и разбира. Вече нямаше никакви илюзии, че се намира в луксозен затвор. Затвор или не обаче, това, което искаше Колев, нямаше да стане. Не можеше да остане и ден повече тук. Изчака майка й и Колев да си легнат, извади златистия сак, напъха най-важните си вещи и след като се убеди, че и двамата са заспали, се измъкна от апартамента на пръсти.

Беше един часът през нощта, гората издишваше хлад от черната си заплашителна паст, в която се криеха кой знае какви убийци и чудовища. Из тъмните пространства между блоковете беше много страшно, въпреки че всъщност Лола беше чувала само за един-единствен убиец, тероризирал София в началото на шейсетте години - Жоро Павето. Смътно си спомняше някакви кадри от репортажи по телевизията, в които инсценираха как Павето се движи по нощните улици и напада жени. Удряше ги по главата с паве, увито в носна кърпа, и ги изнасилваше. Други убийци нямаше. Никой не смееше да убива, нямаше измъкване от Народната милиция. И все пак в абсолютната тишина между блоковете беше страшно.

Излезе на булевард „Ленин“. По това време нямаше таксита, трябваше да тръгне пеша за центъра. Беше безразсъдно да ходи бременна сама нощем, но нямаше друг избор. Не можеше да понася и ден повече майка си и този отвратителен „чичо Орлин“. „Чичо Орлин“ друг път. Нямаше как да я излъже да му даде детето си с милия си тон и разказите за пътувания и светло бъдеще.

С облекчение излезе на светло на булеварда и тръгна по локалното платно, когато се появи някаква жигула. Колата намали ход и спря пред Лола. Възрастен мъж й замаха отвътре да се качва. Сърцето й заби ускорено от страх, направи няколко крачки встрани и му обърна гръб, преструвайки се, че търси нещо в чантата си. Жигулата, слава богу, си тръгна. Следващата кола, която я застигна, беше милиционерска.

- Дано да не спрат... - каза си Лола.

Милиционерската кола намали и спря точно пред нея.

Двама милиционери излязоха бавно и важно.

- Какво правите тук посред нощ, другарко? Не знаете ли, че автобусите не вървят по това време? - строго попита единият, оглеждайки я от горе до долу.

- Знам, че не вървят, почаках за такси, ама няма... Прибирам се...

- Не знаете ли, че и таксита няма по това време? Къде с тоя сак посред нощ - подозрително попита другият.

- Бях на гости... В сака няма нищо кой знае какво, само дрехи и книги, ето...

Лола с готовност отвори сака си. Беше по-добре да покаже симпатия и сътрудничество. Чувстваше се гузна, без да има защо. Страхуваше се също, без да има защо. Така се чувстваха всички пред милицията. Гузни дори и нищо да не са направили. Така трябваше да бъде, за да има ред в държавата. Милиционерите любопитно надникнаха.

- Затворете го, к’во ни го показвате... Дайте си документите.

- Ама защо, нищо не съм направила...

- Момиче, дай си документите, не ми се обяснявай -по-младият мина направо на „ти“.

- Добре, другарю милиционер, ето ги, само не разбирам защо... - Лола подаде паспорта си вече наистина уплашена. Само това оставаше, сега без причина да я приберат и да се наложи да се обажда на майка си да я освобождава от районното. Ако разберяха кой е баща й и че е невъзвращенец, щеше да стане лошо. Тогава Колев трябваше да се намесва. По дяволите. Милиционерът гледа снимката в паспорта й, гледа нея, гледа пак снимката и най-накрая й го подаде обратно.

- Хайде, качвай се в колата, ще те закараме.

Невероятно! Късметът й беше проработил. Не само че не я арестуваха, но и се оказаха свестни.

- Много ви благодаря, другари! Вече се бях отчаяла...

- Накъде?

- Към „Хан Крум“ и „Раковска“...

- И друг път да не ходиш по това време сама, че е пълно с всякакви извратеняци. Хубаво момиче си, опасно е...

Милиционерът, който шофираше, непрекъснато я оглеждаше в огледалото. Спряха пред входа и излязоха и двамата да я изпратят. Това беше малко прекалено. Сега сигурно щяха да й поискат телефона.

- Може ли телефончето? Някой път да пием кафе, нещо... - смота по-младият.

„Като че ли ми пише на челото „лесна“, ядосано си помисли Лола, но наведе очи и се усмихна с най-милата си и любезна усмивка на скромно момиче.

- Ами... не мога да го давам, приятелят ми е много ревнив и ми е забранил...

- Много си примерна, ама се разхождаш сама по нощите... - младият я огледа подозрително и нагло от глава до пети.

Другият го задърпа.

- Хайде, стига си се занасял, остави момичето на мира, късно е...

- Много ви благодаря, другари милиционери! Вие сте точно такива, каквато трябва да е милицията ни - да ни пази! Лека нощ! - въодушевено каза Лола, врътна се и облекчено затръшна вратата на входа след себе си.

Пред нея беше непрогледен мрак, крушката пак беше изгоряла. Сега трябваше да се въоръжи със смелост, за да мине край мазето и после да тича нагоре по стълбите. Сърцето й щеше да изхвръкне от страх. Бременността все още не й тежеше и тя хукна с всички сили нагоре по стълбите. Прескачаше по две стъпала и стигна до четвъртия етаж. Отключи трескаво, затръшна вратата след себе си, сложи веригата и подпря един стол за всеки случай, като във филмите. Светна всички лампи по пътя си и пулсът й постепенно се успокои. Сети се как като малка тичаше от кухнята да донесе вода на майка си и от страх разливаше половината по коридорите на стария апартамент. Тогава й се виждаше огромен, а сега, след апартамента на Колев, вече изглеждаше малък и вехт.

Заключи се в стаята си и се хвърли на леглото. Нейното си легло, не леглото в апартамента на Колев. Извади мечето си от сака и го прегърна. Утре нямаше да има проблеми, защото майка й заминаваше в командировка и Колев нямаше да смее да я закача без нея. Изтощена, заспа на секундата, както си беше с дрехите. Последната й мисъл, преди да се унесе, беше, че все пак трябва да проучи какво точно означава това осиновяване.