Сексът и комунизмът 2

19.

Колев беше в изключително добро настроение. Колко му трябваше на момичето, малко внимание и мъжка грижа. Всичко беше наред. Всичко щеше да стане като по програма. Веднага си отвори бутилка "Чивас Ригал" и с удоволствие щедро си наля. Маруся я нямаше, можеше да си пийне на спокойствие.

Беше приятно опиянен и изпитваше все по-голямо удоволствие от присъствието на това красиво и непокорно същество - полужена, полудете. Жената в нея обаче притежаваше изключителна привлекателност, нещо диво, силно и същевременно безкрайно уязвимо. При спомена за един-единствен неин женски, не детски, поглед, задържал се секунда по-дълго, притвори очи от наслада. Възможно ли беше този поглед да е същият като на Анастасия? Абсолютно същият... Не, не си въобразяваше. Тази мисъл го прободе приятно. Приликата беше невероятна.

Удоволствието от мисълта за този поглед се беше върнало внезапно, беше го връхлетяло като океан от студена, синя красота, в която искаше да потъне, да се загуби, да забрави всичко. Знаеше, че това е абсолютно забранено, но не можеше да се лиши от него, веднъж изпитал го отново след десетки години, след цяла вечност. Не го беше забравил. Беше неочаквано, а силата на спомена - смущаваща.

Затвори очи и погледът на Лола, или може би на Анастасия, отново го преряза, през тялото му мина отдавна забравена тръпка, сърцето му заби учестено, положи усилие да се овладее. Не искаше да се овладява, а трябваше. Това беше някаква лудост, отново ОНАЗИ лудост, заради която за малко да разруши кариерата си, да съсипе живота си, който го беше довел до тук - в това кожено кресло, в този огромен, прекрасен апартамент, с кристалната чаша с "Чивас Ригал" в ръка. Всичко се беше случило толкова отдавна, а изведнъж като че ли времето се беше свило и той се почувства отново на двайсет и седем години. А Анастасия беше цели осем години по-възрастна от него, когато го отхвърли.

Думата „отхвърли“ го отрезви за секунда, чак стисна очи, толкова го заболя от мисълта, че всъщност някога го беше приела, беше споделила тялото си с него, но го беше направила с прикрито отвращение, сигурно и омраза, въпреки че беше твърде възпитана, за да изпитва омраза. Омразата беше за плебеи като него. Той се беше провалил, а беше по-млад от нея. Деликатната й красота беше на съвсем млада жена, почти момичешка, не на майка на шестнайсетгодишно момче. Беше чакал цели четири години, за да се осмели да я поиска истински за себе си. Беше се подготвял дълго психически, за да я направи своя, и тя даде всичко, което можеше, но той не можа да го вземе. И слава богу! Ако имаше Бог, той го пазеше. Това щеше да е краят на всичко. Сега нямаше да е министър, а дребен чиновник някъде в партийните структури в провинцията. Партизанството нямаше да може да компенсира пред шефовете му увлечението по врага.

Пое си дълбоко дъх и стана. Застана срещу огледалото. Изглеждаше прекрасно за възрастта си - нямаше шкембе, широките му рамене и мускулестите му ръце бяха като на млад мъж, от тичането всеки ден в парка краката му бяха стройни и здрави, а и имаше късмет, че за разлика от повечето си съпартийци, не беше оплешивял. Косата му беше все така гъста, само русото беше потъмняло и посребряло на слепоочията и над челото. Никой не можеше да му даде повече от петдесет и пет години, а той беше вече на цели шейсет и пет. Краката на жените омекваха от погледа му и досега. Беше наясно, че можеше да има всяка, която пожелае. Но през всичките тези години не беше пожелал никоя. Дори Маруся. Привлекателността й беше несъмнена, но не тя беше причината да я направи своя жена. Той беше позволил на Анастасия и на сина й да живеят в София и Стефан Карамихов да следва, за да бъдат под негово наблюдение. И Маруся беше троянският кон, който му позволи най-накрая да ги подчини. Лилия Карамихова, малката курва, производното на този род, живееше в собствения му дом.

Допря ледените стени на чашата с уиски до слепоочието си и пое дълбоко дъх. Това, което беше почувствал тази вечер, трябваше да бъде отново овладяно, както го беше овладял преди. Познаваше очите на малката курва до болка, до пронизваща, непоносимо привлекателна болка. Беше ги сънувал, беше мечтал за тях, беше си представял, че го гледат нежно и с любов, беше се борил безмилостно със себе си срещу тях, беше ги мразил и най-накрая беше успял да си повярва, че се е спасил от тях.

Изпи уискито на екс, почувства се ужасно пиян, краката му бяха омекнали, целият беше потънал в някакво напълно непреодолимо приятно безвремие. Не беше пил толкова много от години. Не се беше чувствал така жив и млад не помнеше от кога. Всъщност помнеше много добре. Последният път беше през 1948 година, в една грозна, бедна селска къща.

Трябваше изключително много да внимава с този поглед. Това беше погледът и на Стефан Карамихов, не само на Анастасия. Лилия беше продължение на най-омразния му в момента човек. Елегантният Стефан, когото той копираше, без да си го признава. Но дори след всичките тези години, мисълта за тези тъжни, красиви женски очи беше все така непреодолима.

Очите на Анастасия. Очите на Лилия, на Лили. Очите на Лола. Да, тя не беше Лили, наистина беше Лола. Вече и той щеше да я нарича така. Беше в ръцете му. Всичко зависеше само от него. Този път нямаше кой да му попречи. Нито имаше каквато и да било причина Лола и детето й да не му принадлежат.