Сексът и комунизмът 2

36.

Всичките кървави планове на Лола бяха напълно безсмислени и подобаващо за възрастта й наивни, но те бяха единственият й източник на сила. Вампирите, пистолетите, взривовете, самоубийствата, убийствата, отмъщението бяха почти американска кинореалност, която тя създаваше в главата си, за да оцелее. Действителността беше плоска, безцветна, сива, на пръв поглед нормална, но под повърхността й течеше антрацитената и лепкава река на страха, която завличаше всичко по пътя си. Единиците смели хора бяха пращани в лагери, за които не само Лола не знаеше. Повечето българи също не подозираха за съществуването им. Дори и без това знание, без подозрението, че съществуват такива места, на никого не му минаваше през ум да се противопостави на страха си, а чрез него и на тези, които го създаваха. Производителите на страх бяха твърда, добре организирана, амбициозна прослойка от първо поколение политици, убедени в правотата на каузата си, както и в нейната ненарушима и вечна цялост. Орлин Колев беше типичен техен представител. Народът беше лесно управляемо, наплашено стадо, което дори харесваше затвора си.

Въпреки хаоса в душата й, планът за действие постепенно се избистри. Оставаха два дни до завръщането на Маруся от командировка. Лола щеше да направи всичко възможно да я убеди да напусне Колев. Въпреки предупрежденията на баба си, щеше дори да й даде да прочете писмото й. Трябваше да знае всичко, все пак й беше майка и може би щеше да разбере, че съпругът й не е това, за което се представя. Беше длъжна да я предупреди. Но какво щеше да се случи след това, Лола не знаеше. Беше наясно единствено че в момента няма друг избор, освен да се надява, че майка й ще вземе нейната страна. Междувременно щеше да се държи с Колев, все едно че нищо не е станало. Щеше да е мила, усмихната и сговорчива. Щеше да се оставя да я глези, да слага ръката си около раменете й, да й носи шоколади, да й разказва истории от младостта си. Щеше да понася всичко това с дълбоко скрита погнуса.

При тази мисъл почувства огромна, всепомитаща мъка. Сълзите й потекоха неконтролируемо. Колкото и да стискаше зъби, не можеше повече да сдържа отчаянието си от тоталната безизходица, в която се намираше.

Зарови глава във възглавницата на баба си и плака, докато не заспа от омаломощение.