Смъртоносни разкрития

7.

Фиона прекара пръст през парата, издигаща се от чашата чай до компютъра й. Парата се завихри в отделни струйки. Тя се зачуди дали да се опита да направи снимка, да улови този образ и да го спре във времето. Именно това я запленяваше във фотографията: възможността да спреш времето, да притежаваш определен момент завинаги. Композицията и цветовете оставяше на другите, а себе си възприемаше като архивар.

Тя погледна монитора, издърпа с мишката една снимка на опустошения хладилник на Бъркхолдър до своята папка „Най-доброто“ и се възхити как тя внесе нещо ново в колекцията.

Докато цъкаше с бутона, чу как нещо се удари отвън в стената на бунгалото. Отначало си помисли, че е трепетликата, която растеше много близо до стената и при вятър клоните й често се блъскаха в нея.

Само че тази нощ няма вятър, разтревожи се Фиона.

Горите бяха пълни с подобни звуци — необясними скърцания, пращене… Вече се беше научила да разпознава шума от падащи клони или разцепени борове от звуците, издавани от животни. Но това, което долови сега, беше много странно…

Мечка! Фиона се завъртя в стола си, лакътят й закачи чашата и разплиска малко чай върху масата. Тя скочи. Нещо — или някой — се отдалечи бързо през гората, кършейки клонки и шумолейки в храстите. Тя бързо загаси лампите и включи прожекторите навън. Мониторът на компютъра хвърляше сиянието си в стаята, докато Фиона внимателно надзърташе през прозореца. Но беше твърде късно. Ако навън беше имало нещо, то отдавна си бе отишло, скривайки се сред преплетените тъмни сенки в гората.

Не може да бъде!

Сърна или лос да удари рогата си в стената на бунгалото — това изглеждаше логично. Но шумът при бягството бе по-силен, като от много по-тежко животно. Това я върна отново към мисълта за мечката… Само че Уолт вече я бе убедил, че опустошението у Бъркхолдър е дело на крадец, който така е разхвърлял нещата, че кухнята да прилича на поломена от мечка.

Не може да бъде. Гърдите й се стегнаха, гърлото й се присви. Усети, че я залива гореща вълна, последвана миг по-късно от пронизващо студена.

А ако беше мъж, който се е прокрадвал около бунгалото й…

Невъзможно.

Тя погледна тревожно към входната врата и се втурна през стаята към телефона, натискайки бутона на интеркома.

— Кайра! Вдигни! Вдигни!

— Да? — чу се гласът на Кайра по говорителя от главната къща. До нея се долавяше бръмчене на телевизор.

— Заключи вратите. Пусни щорите. И остави телефона отворен, докато правиш всичко това.

— Но какво става?

— Просто го направи! Веднага! Има… мечка — изтърси Фиона. — Мисля, че ей сега мина под прозореца ми.

— Не може да бъде!

— Кайра, послушай ме!

— Добре, добре…

Тя чу как момичето обикаля из стаите, дърпа пердетата и пуска щорите. После стъпките се върнаха към телефона.

— Не виждам как спуснатите щори могат да ме предпазят от една мечка — каза Кайра.

— Вратите заключени ли са?

— Да. Но защо ми звучиш толкова изплашена?

— Така ли? Извинявай… Просто се стреснах, това е всичко.

Не може да бъде. Не и отново.

— Аз пък мисля, че е супер да видя мечка на живо.

— Не се приближавай до вратите и прозорците.

— Боже… Я се успокой.

— Бейзболната бухалка при теб ли е?

— Стига си драматизирала — скара й се Кайра.

— Идвам при теб. Вземи бухалката, застани до входната врата и бъди готова да я отключиш, за да вляза.

— Какво? Ама сериозно ли? Няма нужда да правиш това, Фиона. Добре съм. Не ми трябва бавачка.

— Знам, че не ти трябва — каза Фиона. Млъкна за малко, докато търсеше маратонките си край вратата. — Но мисля, че ми трябва на мен.