Смъртоносни разкрития

36.

Брандън беше вдигнал краката си по чорапи върху масичката за кафе в караваната, беше пъхнал ръка в пакета с чипс и вперил поглед в бейзболния мач по телевизора.

— Мисля, че вие двамата трябва да си поговорите — изрече той с пълна уста.

Гейл, която се занимаваше със сметките върху онова, което минаваше за кухненска маса, не вдигна очи.

— Ние си говорим.

— Просто казвам…

— А аз ти казвам, че си говорим.

— Може би трябва да помислим дали да не си вземем по-голямо жилище.

— Да бе. Сигурно ще стане. Едва успявам да платя тока.

— А и трябва да помислиш върху онова, за което говорихме…

Тя продължи да попълва чека, без да вдига поглед.

— А може би ти трябва да работиш извънредно — изгледа го Гейл.

— Нещата са в застой. Знаеш — каза Брандън.

— Тогава си намери някаква работа като охранител. Знаеш ли колко хора тук имат бодигардове?

— Искаш да работя по осемнайсет часа на ден? Наистина ли?

— Няма нищо подходящо за мен. Да не мислиш, че ще се хвана като сервитьорка, или нещо такова? — Тя побутна купчината чекове към края на масата. — Трябва да ги подпишеш.

Мобилният телефон на Брандън иззвъня в спалнята отзад. Той се изправи с мъка, като разпиля чипса, и се промуши покрай Гейл, за да стигне до телефона, преди да се е включила гласовата поща. Именно дребните неприятности дразнеха Томи Брандън — прихващането на обажданията от гласовата поща, косачката, която не щеше да пали, прекъсването на секса за избягване на бременност, отрупаният с козметични продукти плот в банята… Можеше да остави войните, икономиката и незаконната емиграция на другите. На него му беше достатъчно едно работещо дистанционно.

— Да? — излая той в телефона, който изглеждаше като играчка в огромната му длан. — Главанак? Чакай, не толкова бързо! Така е по-добре. Сега ли? Сигурен ли си? Да, информацията си струва. Не прави нищо. Не казвай нищо. Върви да си обръщаш бургерите и остави това на мен.

Той захлопна телефона и моментално го вдигна пак. Натисна бутон за бързо набиране.

— Това съм аз — Томи. Главанака казва, че нашият човек в момента е в „Казиното“. Един негов приятел е барман там и му се обадил. Заподозреният има пред себе си бургер и бира… Да, пет до седем минути максимум… — Той тръгна бързо по тесния проход в караваната и откри черното яке, окачено на пирон до вратата — на гърба му с големи жълти букви пишеше: „ШЕРИФ“. Върна се в малката спалня, притиснал ухо към телефона, препаса на кръста си кобура с пистолета и го закопча. — Добре, ще се обадя… Ще чакам. Обещавам.

Прибра телефона в джоба си. Целуна Гейл по бузата, докато минаваше бързо покрай нея. Ръката му вече бе на вратата.

— Доскоро.

— Жилетката ти! — напомни му тя.

Той я държеше зад предната седалка на пикапа. Спря се за секунда на прага, мислейки си, че само една жена на полицай може да разбере какво става единствено по края на един телефонен разговор.

— Да — каза Брандън.

— Пази се. Не прави нищо глупаво.

Докато тичаше към автомобила, той се чудеше дали е изпращала Уолт по същия начин през всичките тези години и дали сега просто не го е сменила с един по-нов модел… Това го караше да се чувства евтин. Припомни си дузина разговори, започнати от шерифа, някои завършени, други — не. Беше момент като от „Зоната на здрача“, сякаш бе пристъпил в друг живот, различен от онзи, който му се струваше, че живее.

— Боже — промърмори Брандън, като дръпна вратата на пикапа и се намести зад волана. Затръшна я зад себе си. Гумите изсвириха, когато натисна газта. Напъха слушалката в ухото си и набра номера.

— Полицай се нуждае от помощ… — каза той, като профуча покрай един знак „Стоп“ и излетя с поднасяне на магистралата.

Напълно забрави за жилетката зад седалката.

— Само един ли? — промърмори на себе си Брандън, когато патрулката на кечъмското полицейско управление отби до тротоара от другата страна на главната улица и паркира.

Нощният живот в Кечъм се ограничаваше до тази редица от барове и ресторанти, дълга две пресечки, със светофари в двата края. Островърхата сграда на „Казиното“ — уместно вдадена няколко метра по-навътре от другите сгради на главната улица, сякаш основната част от населението я отбягваше — не бе предназначена за хора със слаби сърца. Нито пък за туристи. Ако в Кечъм имаше рокери, щяха да се събират тук. „Казиното“ беше дом за заклетите пияници, за хората, висящи по баровете, и за местните жители с предпочитания към тениски, които разкриват татуировките им. Блузите на жените бяха прилепнали, а червилото им — ярко. В някои нощи бе толкова празно, че човек можеше да играе боулинг по средата на заведението, а пък в други бе толкова претъпкано, сякаш се провеждаше някакъв конгрес. Когато Брандън се приближи към външната врата — отворена, за да влиза въздух — стената се тресеше от музиката на „Олман Брадърс“.

Подкреплението му бе заело позиция до задната врата на „Казиното“, в случай че планинецът побегне, но Брандън не можеше да даде на полицая никакво описание и нямаше как онзи да различи човека. А когато някое ченге (или в неговия случай — заместник-шериф) влезеше в такова заведение, това беше като да светнеш с фенерче под хладилника — хлебарките задължително се разбягваха.

Брандън пристъпи през вратата и притисна гръб към дъската за обяви, покрита с реклами на използвани рибарски лодки и групи за отказване на алкохола и наркотиците. Остави якето си закопчано до пъпа, точно колкото да скрие кобура си. Висок метър и деветдесет и три, той имаше ясен поглед над главите на хората към клиентите скупчени около бара, към масата за билярд в дъното или редицата от двойни маси отдясно. Двама души, седящи на отделни маси, имаха пред себе си празни червени пластмасови опаковки и салфетки, оцапани с мазнина и кетчуп. И единият, и другият можеше да е планинецът. Би могъл да е практически всеки в заведението, като се имат предвид брадите, петната от пот и рошавите коси.

Брандън огледа тримата зад бара — двама мъже и една жена — които се движеха спокойно, но със светлинна скорост, за да задоволят нуждите на клиентите. Крановете за бира течаха непрекъснато, като всяка пластмасова чашка или халба се сменяше с друга. Конска пикня, помисли си Брандън.

Беше се надявал да срещне очите на някого от мъжете зад бара и се изненада, когато жената със суровите черти го погледна и кимна лекичко наляво, към втория от двамата на масите. Брандън не даде знак, че е видял, беше достатъчно умен да не я свързва със себе си.

За миг си спомни, че жилетката му е останала зад седалката на камиона. Чу гласа на Гейл да му напомня. За миг се замисли дали да се върне да я вземе.

— Здрасти, заместник! — извика гръмко мъжки глас отляво на Брандън, предназначен като предупреждение за клиентелата. Беше един от барманите, наричаше се Стоун, когото Брандън веднъж бе арестувал, задето бе счупил предния прозорец на колата на приятелката си с пощенската й кутия, изтръгната от земята заедно с двайсеткилограмова буца бетон.

Макар че предупреждението на Стоун не предизвика масово изнасяне, някои в помещението замръзнаха и неколцина започнаха да се промъкват към изхода. И двамата мъже пред червените опаковки останаха залепени на столовете си. Дори не вдигнаха поглед.

Брандън не помръдна. Нямаше да позволи на един барман да диктува развитието на нещата. Погледна часовника си: шерифът можеше да пристигне по всяко време в следващите няколко минути. Може би и още някое друго подкрепление. Това съотношение му харесваше много повече от двама на един. Намести слушалката в ухото си с надеждата, че може да иззвъни, че шерифът е близо.

Въпреки оповестяването на Стоун немного от блуждаещите погледи се спряха върху него. Може би на никого не му пукаше; а може би онези, на които им пукаше, вече бяха изчезнали. Това, което не му харесваше, бе хладнокръвието на двамата заподозрени до далечната стена. Нито един от тях не трепваше.

Слушалката в ухото му избръмча. Той я докосна, за да приеме обаждането.

— Да?

— Хванах един беглец — обяви ченгето от Кечъмското управление.

— Пусни го — каза тихо Брандън.

— Как така? Закопчал съм го и го водя към патрулката.

— Не, не, не. Пусни го. Върни се на поста си. — Брандън прекъсна разговора. Идиот! Грешката на полицая не бе, че е арестувал неправилния човек, а че е напуснал поста си. Беше го оставил без подкрепление.

Извади телефона от джоба си и натисна бързо набиране.

— Флеминг — раздаде се гласът на шерифа в ухото му.

— Къде си?

— Тъкмо минавам покрай болницата. Пет минути и съм при теб.

— Ако действам, предната врата остава неохранявана.

— Ясно.

— Подкреплението ми освободи задния вход. Отвсякъде съм открит.

— Виждаш ли нашия човек?

— Да. Може да е един от двамата, които са пред очите ми.

— Той вижда ли те?

— Не мога да кажа със сигурност, шерифе.

— Дръж се, Томи. Чуваш ли ме? Поне този път се дръж.

— Всеки момент ще се случи нещо. Много ми се иска да греша.

— И на мен. На две минути от теб съм. Ще поема предната врата.

— Край.

Той пъхна телефона обратно в джоба си. Усети издутината на пистолета в кобура. Спомни си за жилетката зад седалката… Това ли ме спира? — зачуди се той. Дали бе позволил предупреждението на Гейл да го разколебае точно сега, когато дългът трябваше да надделее над вечно съществуващия страх от смъртта? Шумът от заведението започваше да го дразни. Той намери огледало зад бара, което му позволяваше да наблюдава двамата мъже, без да е с лице към тях.

Мъжът на втората маса, по-далечният, бръкна под масата и дясната ръка на Брандън потърси собствения му пистолет под якето. Онзи извади руло от банкноти, не оръжие, и на Брандън му се стори, че е спретната пачка от стотачки, плюс няколко по-дребни банкноти. Непознатият отдели десет и пет долара и ги остави на масата, после върна парите в джоба си.

Мъжът стана и Брандън го видя прекалено късно. Онзи стреля веднъж в тавана. Всички в помещението се приведоха едновременно. Всички, освен Брандън, който единствен бе обучен да не го прави. Посягаше към оръжието си, когато онзи изстреля втория куршум.

Брандън беше отхвърлен наляво. Болката бе гореща, пареща, но не всепоглъщаща, както си я бе представял. Усети как дъхът му секва и главата му моментално се замая. Чу как някъде навън се захлопва врата на кола и разбра, че е шерифът. Зачуди се дали е чул изстрелите.

Мъжът, който го бе прострелял — техният планинец — разби с един стол прозореца до масата си, прокара крака на стола по долния ръб, за да почисти парчетата стъкло, и скочи на тротоара отвън.

Шерифът нахлу през вратата, направи една крачка покрай него и се надигна на пръсти, моментално забелязал счупения прозорец.

— Тук — изкашля Брандън, свличайки се към пода.

Шерифът се извърна.

— Мамка му! — изруга той, като прибра оръжието си в кобура и коленичи до своя заместник. — Някой да ми помогне! — Посегна към радиото, закачено на униформата му. — Ранен полицай. Искам линейка…

Брандън се мъчеше да пребори пурпурната мъгла, напираща по края на погледа му, бореше се срещу образа на припламващото дуло на пистолета. Този изблик на светлина обсебваше мислите му, завладяваше го.

— Дръж се! — чу някакъв глас той.

Шерифът? Не беше сигурен откъде идва това. Брат му? Свещеник? Нямаше бяла светлина. Нямаше пътуване през спомените от целия му живот. Само тази тъмно пурпурна ивица, напираща от ръбовете като разширяваща се локва кръв. Това и пронизващият студ. Студ като никой друг. Студът на страха. Студът на непознатото. На чистия ужас. Нямаше я топлата ласка на любовта. Нямаше ангели. Само този студ, който го теглеше надолу и неумолимо го скриваше от погледите…

Уолт бе тръгнал към джипа си с намерението да последва линейката до болницата, когато се озърна назад към „Казиното“ и струпаните заместник-шерифи, които сега работеха на местопрестъплението. Стори му се иронично и неприемливо, че когато на някой заместник му трябваше подкрепление, се появяваше един местен полицай; но когато някой заместник биваше прострелян, мястото почваше да гъмжи от служители на закона. Трябваше да промени това.

Качи се в джипа, като избута настрани влажния нос на Беа, и тогава зърна стола, лежащ сред море от разбито стъкло на тротоара. Човек от персонала на бара се приближаваше към него с метла в ръка.

Уолт се измъкна от колата и изкрещя:

— Ей, ти! Спри! Да, ти! — Затича се към разпиляното натрошено стъкло. — Отдръпнете се, моля! — нареди Уолт.

— Аз непрекъснато чистя счупени стъкла, шерифе. Бива ме в тая работа — рече мъжът. — Ще бъда внимателен.

— Не става въпрос за това — каза Уолт, изумен, че е възможно наоколо да има дузина заместник-шерифи и местни полицаи и никой от тях да не е достатъчно близо, за да го чуе, ако го повика. И никой да не обръща внимание на действията на своя началник. Нещата трябваше да се променят. — Заместник-шериф! — изрева Уолт.

За секунди се появиха трима: един от другата страна на разбития прозорец, а другите двама излязоха иззад ъгъла към гърба на заведението.

— Дай ми ръкавици — заповяда Уолт, обръщайки се към най-близкия, Крамер, който бе от другата страна на липсващия прозорец. — Искам този стол да бъде прибран и опакован. Искам да го хващате за края на седалката — не за краката и не за облегалката. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Виж дали имат чист чувал за смет.

— Няма проблеми — каза служителят на „Казиното“ и облегна метлата на външната стена. — Да ви донеса ли?

— По-добре донеси два — рече Уолт. — Отивай. — Обясни на заместник-шерифа как иска да бъде свършена работата и че трябва да се отнася към стола като към оръжие на престъплението. Че заместник-шерифът ще отговаря лично за регистрирането на стола като доказателство и на следващия ден трябва да го изпрати в лабораторията в Меридиън за пълен анализ на пръстовите отпечатъци. — Освен това искам всяко парченце стъкло да бъде събрано на ръка. Стъклото от тротоара и счупеното стъкло в рамката. Искам да бъдат прибрани в найлонова торба, запечатани и надписани. Заминават за лабораторията заедно със стола и трябва да бъдат изследвани за кръв. — Посочи през прозореца: — В опаковката от храна има клечка за зъби, която може би е била в устата на нашия стрелец. Тя трябва да бъде изследвана за ДНК. Резултатите да бъдат проверени във всички известни бази данни. Тази нощ бе прострелян един от нашите и макар положението му да не изглежда толкова тежко, колкото можеше да бъде, заемаме се здравата с това. Действайте щателно и по правилата, без никакви процедурни издънки. Обмисляйте по два пъти всичко, което ще сторите, и го правете както трябва от първия опит. Дължим това на Томи. Ясно ли е?

— Ясно.

— Тогава някой да опъне лента тук и да огради местопрестъплението отвътре и отвън. Някой да почне за разнообразие да действа като заместник-шериф, става ли?

Двамата в края се раздвижиха, също и Крамер. Уолт се зачуди дали да не се извини за избухването си. То бе предизвикано по-скоро от безпокойството му за Томи Брандън, отколкото от грешките на неговите хора.

Но не се поправи. Втурна се обратно към джипа, като се надяваше, че е вдъхнал страх на екипа си. И се изумяваше колко дълбоко го е засегнало раняването на Брандън.