Смъртоносни разкрития

39.

Уолт помоли Фиона да излезе от бунгалото и я поведе нагоре по хълма до края на една от смътно осветените, но странно ярки цветни лехи, където бе замъкнал два градински стола. Беатрис патрулираше в гората, като кършеше съчки и сумтеше, когато нещо й влезеше в носа.

— Защо е тази секретност? — попита Фиона.

Най-близката лампа бе на доста голямо разстояние зад тях, до ъгъла на бунгалото. Дългите им сенки се простираха напред, повтаряйки движенията им, а лицата им бяха потънали в тъмнина.

— Не те виждам много ясно — каза тя.

— Вероятно е за добро.

— Уолт, какво става?

— Това е сложно за мен…

— Кое по-точно?

— Никога не съм правил подобно нещо.

— Подобно на кое?

Той остави свиренето на щурците да й отговори. В клоните на две ели от другата страна на лехата с жълти лилии се бе сгушила стара дървесна къщичка. Присъствието й намекваше за деца, каквито семейство Енгълтън никога не бе имало, и гледката се стори много тъжна на Уолт.

— Разследване като това — на вероятно убийство — върви или праволинейно, или в кръг. Когато случаят е твой, се надяваш, че ще е лесен. Бързо разрешим и лесен. Когато нещата се проточат, случаите често остават неразкрити.

— Говориш за твоя случай.

— Получава се така, че някои доказателства са необорими, а други — съмнителни. Някои можеш да представиш на съда, а други — не. Освен това съществува и онази неясна област, когато при появата си доказателството е слабо, но после укрепва, след като го обработят в лабораторията или нещата се навържат както трябва. Става дума за тази неутрална територия, когато ти като следовател знаеш нещо, но не можеш да го докажеш. Поне за момента. Това прави ситуацията опасна като минно поле, защото ако направиш погрешна стъпка, можеш да предупредиш заподозрения или адвоката му с какво разполагаш и те ще блокират използването му още преди да си се сдобил с ясното доказателство.

— Нарочно ли увърташ? — изгледа го подозрително Фиона.

— И за да станат нещата още по-трудни — продължи той, сякаш не я е чул, — всеки от нас може да бъде принуден да свидетелства в съда за всичко сторено или казано в който и да било момент. Включително и в настоящия. Включително и аз. За първи път в кариерата ми не ми се иска да застана на свидетелското място. — За миг шерифът млъкна замислено. — Има бази данни — сега вече ги има какви ли не — за всичко: от отпечатъци на пръсти до ДНК — продължи Уолт. — На известни престъпници, разбира се. Но също така и на държавни служители, федерални и щатски. Учители. Военни. Айдахо поддържа база данни с отпечатъците на жертви на насилие. В случай че открият някое тяло или стане отвличане. Доброволно е, но особено при непълнолетните, родителите почти винаги дават съгласието си. — Той направи пауза, давайки й време да го осмисли. — Ей сега, по пътя за насам… Днес беше един от онези дни, когато всички данни се изсипват наведнъж. Току-що получих на гласовата поща съобщение от лабораторията. Методът е следният: компютрите вършат черната работа с претърсването на базата данни, а после хората поемат нещата, като внимателно преглеждат вероятните съвпадения. Непълнолетните, жертвите на насилие под осемнайсетгодишна възраст, почти винаги са в системата. — Той се постара да прозвучи колкото може по-конкретно. — Трябва да те попитам нещо… официално… така че обмисли внимателно отговора си… Знаеш ли къде е Кайра Туливич?

— Имаш ли нещо против да си сипя чаша вода?

Той отвърна, че не възразява. Няколко минути по-късно Фиона донесе лимонада и за двамата. Остави своята в поставката за чаша на градинския стол и се зае да рисува шарки на запотеното стъкло.

— Спечели вниманието ми — каза тя.

— Трябва да отговориш на въпроса.

— Не. Не знам къде е. Но предполагам, че си намерил отпечатъците й върху нещо. — Прозвуча като твърдение, а не като въпрос.

— Не мога да го потвърдя или да го отрека, макар че ми се иска — рече Уолт. — Друго мога да ти кажа, защото е съмнително доказателство… Получих имейлите от електронния списък — имейлите на хората, които може да са застрашени от Мартел Гейл.

Тя въздъхна дълбоко, вперила поглед право напред.

— За да мога да ти помогна — каза той, докосвайки ръката й, — а аз искам да ти помогна, защото те обичам — трябва да знам. Трябва да знам всичко.

Изминаха няколко минути. Мълчанието му тежеше.

— Моля те — наруши тишината той. — Не те питам като шериф.

— Опитах се да попреча на публикуването на снимката ми във вестника. Опитах се да те накарам да ми помогнеш. Знаех си, че някой ще я види. Знаех си, че той ще разбере. — В продължение на дълго време Фиона не каза нищо.

Той си припомни как бе отдал опитите й да спре публикуването на снимката на фалшива скромност. Само ако му беше обяснила тогава…

— Спешното отделение — каза Фиона. — Събудих се с цицина на главата и без ясен спомен какво се е случило. Затова, докато ти сглобяваше всичко, аз се опитах да го проумея от своя страна. Все се надявах, че нещо ще ми помогне да си спомня. Но засега нямам особен успех.

Уолт усети, че го залива облекчение. Тя бе решила да говори. Беше се страхувал, че ще се затвори и няма да го допусне до себе си.

— Може би ще е по-добре да говорим хипотетично, когато е възможно — предложи той. — Невинаги ще е възможно.

— Не те моля да ме защитаваш.

— Не съм казал, че ме молиш. А и не е нужно… Но все пак е по-добре да говорим хипотетично.

— Само че аз ти казвам, че не знам. Не мисля, че мога да ти помогна.

— Един имейл адрес — анаграма на твоето име — е в електронния списък на хората, застрашени от Мартел Гейл.

— Съжалявам, че не ти признах. — Минаха още няколко минути. Беатрис се появи от тъмното и легна до Уолт; той посегна надолу и погали кучето по главата. — Не исках да знаеш. Нито ти, нито някой друг. Особено пък ти, след като… Сещаш се. Ние. Страхувах се какво ще си помислиш.

— Ти и Гейл.

Сянката й върху речните камъни, оградили градината, кимна леко.

— Смятах, че вече съм го оставила зад гърба си.

— Може и така да е.

— Не. Не и сега. — Фиона отново млъкна и той зачака напрегнато. — Дойдох тук, за да се махна от всичко. От него. Да се махна и да не се връщам. А за Кайра… Ние с нея си приличаме по това — продължи тя. — Именно то ми позволи да се сближа с нея, да й помогна да се възстанови. Онази реч на вечерята на Защитниците бих могла да я изнеса и самата аз, Уолт. Марти — Мартел — беше ужасен… Хора като него са коварно нещо. Страх те е да ги напуснеш, а знаеш, че не можеш да останеш. В такъв случай, при такава ситуация, трябва да търпиш много работи. И е изключително трудно да се измъкнеш. Но най-лошото са етикетите, които лепят хората, и как гледат на теб другите, след като вече са те дамгосали… А аз не исках това. Желаех да започна на чисто. С теб. Ти си се сблъсквал с тези неща. Не исках да знаеш, нито да гледаш на мен по този начин.

— Нямаше да стане така. Няма да стане…

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Мислиш ли, че не съм виждал подобни работи? Казвам ти: няма да стане. Аз не съм като него.

— В крайна сметка нещата се свеждат до това, че бях егоистка. Това бе грешка от моя страна.

Той се помъчи да овладее забързаното си дишане. Беше едновременно ядосан и уплашен, че ще се поддаде и ще започне да я вижда така, както тя се боеше.

— Трябва да я защитя — каза Фиона. — Тя няма нужда от повече неприятности. Проблемът е мой, не неин. Ако тя има нещо общо… Ами, виж, той си го е заслужил. Няма да я подложа отново на това…

— Не говоря за нея — призна Уолт. — Точно оттам произтича конфликтът.

Фиона го погледна изненадано.

— Сериозно ли? Но аз предполагах… аз мислех… Тя си тръгна веднага след като се случи. Просто предположих…

— Някои от най-важните улики са още съмнителни, Фиона. Затова разговаряме. Затова съм тук.

— Тоест? Помогни ми да разбера, Уолт. Не знам нито какво ни е положението, нито накъде отиваме. Защо си тук?

— Защото за първи път от дълго време се страхувам да съм прав. Бих направил… ще направя… почти всичко, което е по силите ми, за да ти помогна. Да те защитя. Да те опазя от това.

Тя продължи да се взира в мрака.

— Когато го намерихте сред онези боклуци… Когато го видях…

Уолт си спомни колко зле изглеждаше тя и как той бе приписал това само на ужасното състояние на трупа.

— Тогава — там, край пътя — го видях за първи път от двайсет и шест месеца и девет дена — каза Фиона. — Поне си мисля, че беше той. Нека те попитам нещо: убийството му в същата нощ ли е станало като моята злополука? Това ли имаше предвид, като каза, че не говориш за Кайра? Времето съответства ли?

Той остана безмълвен, чудейки се как да й отговори, без да нанесе непоправима вреда на отношенията им. Никога преди не се бе намирал в такова положение. Това бе нова територия за него.

— Съвпадението във времето не ми убягна — каза му тя. — И вече мога да чуя въпросите. Защо не съм съобщила за нарушаване на ограничителната заповед? Защо поне не съм казала на теб или на някого другиго за връзката си с него, когато съм имала тази възможност? Ще ти призная защо: паникьосах се. Тайната ми още бе в безопасност. Самоличността ми, ролята ми в процеса бяха засекретени от съда; дори ти не би могъл да узнаеш, че аз съм жената, която свидетелства срещу него. Това го съобразих. Никой не би могъл да направи връзката между нас. Трябваше само да си държа устата затворена и да оставя мъртвеца на мира. Но се оказва, че съм подценила следователя. Трябваше да се сетя, че ще стане така.

— Направила ли си нещо, за да предпазиш Кайра? — Въпрос, който се налагаше да бъде зададен, но когато излезе от устата му, прозвуча по-скоро като обвинение.

— Моля?

— Извини ме, че питам, но ти каза, че не можеш да позволиш тя да бъде заподозряна. Какво имаше предвид? Направила ли си нещо, за да я защитиш?

— Мислиш, че съм пречила на следствието.

— Ти контролираш удостоверяването на уликите. Просто трябва да знам…

— Имаш предвид моите снимки? Шегуваш ли се? — Тя отново се извърна. — Това не е честно.

Той потърси правилните думи, чудейки се какво ли е законовото определение за заговор.

— Не е честно… от моя страна — поправи се тя. — Дали съм си мислела за това? О, да. Взех отпечатъци от гумите на камиона, след като бе върнат в гаража. — Тя остави думите да висят във въздуха и Уолт изпита чувството, че ще се пръсне от напрежение. — От правилната марка са. И шарката е същата. Не мога да съм сигурна дали съвпадат, или не. Не съм забелязала нищо, което да ме кара да твърдя, че съвпадат, но трябва да призная, че се чудих какво бих направила, ако е така. Мислех… осъзнах, че вероятно бих могла да подменя снимките в офиса. Искам да кажа, всичко е в електронен вид. Ти вероятно щеше да ми дадеш достъп, ако те бях помолила. Дали съм мислила за това? Да. Но дали съм го направила?

Той задиша малко по-леко. Не можеше да зададе логичния следващ въпрос: „Къде беше ти онази нощ?“. Доста простичък въпрос. „Дай обяснение за раната на главата си, която е регистрирана в болницата.“ Всъщност той едва не я попита за двете неща. Но се спря, защото знаеше, че правилата ще го обвържат, ако някой от отговорите се окаже уличаващ. Той не само че не искаше отговорите, но дори не щеше да лъже за това, дали е задавал въпросите, ако се стигнеше дотам.

— Видях я как едва не те нападна онази нощ, когато обикаляше около бунгалото. А и в дома ми нямаше следи от кръв или нещо такова. Нямаше нищо, което да намеква… Помислих си, че може би е станало отвън. И ако е така, ми беше доста ясно кой го е направил.

— Лилиите — каза той. — Полените не бяха от лилиите на Винс Уин. — На по-малко от пет метра пред тях, просната като килим пред дървената къщичка, имаше леха с жълти лилии. — Тялото е било влачено през леха с лилии. Завлекли са го нагоре по хълма — много нависоко — и са го хвърлили оттам. То се е изтърколило по сипея и е спряло сред купчината клони отстрани на магистралата. Уликите, с които разполагаме, подкрепят тази хипотеза. Просто ни трябваше известно време да ги навържем. На това му викаме необоримо доказателство.

— Фактът, че тя си тръгна, без да каже нито дума. Фактът, че не отговаряше на обажданията ми. Фактът, че взе пикапа, което е абсолютно забранено. Аз я познавам, Уолт. Това изобщо не е в стила й. Но чуй ме: тя не би могла да понесе това. Разбираш ли? Няма да го преживее. Ако наистина го е направила… ако е подложена отново на нещо такова… В момента тя е неописуемо крехка и е така от доста време насам. Твърде е млада.

Дали не трябваше да й каже още веднъж, че не говори за Кайра? По-добре не. Той отпи от лимонадата и се замисли.

Способността му да устоява на корупцията в продължение на няколко мандата бе най-важната черта на характера му. Не беше само въпрос на гордост, но и на идентичност, толкова дълбоко вкоренена в него, че само при мисълта за противното му призляваше. Той търсеше начин да се справи със сегашния проблем, без да нарушава принципите си. Да остане верен на себе си, но и да ограничи косвените щети. Да служа и да защитавам, помисли си Уолт.

— Идеята на моята работа — усети се, че шепне той — е да служа на обществото, и то безпристрастно, да се отнасям справедливо и еднакво с всички. Идеята е, че именно аз правя обществото по-безопасно. Признавам, че това е наивно виждане, но така стоят нещата. Правя го по-безопасно за живот и работа, като ограничавам или премахвам страха. Колкото и клиширано да звучи, фактически страхът е най-големият враг. Страхът ограничава всички ни. Страхът от болест често е по-лош от самата болест. Същото е и със страха от престъпление. Затова аз трябва да поддържам нивото на престъпленията ниско и да арестувам онези, които ги вършат, и тези две неща трябва да стават съгласувано.

— Осъзнавам колко трябва да ти е трудно. Толкова съжалявам, Уолт.

Той отново си пое дъх, сякаш му бе за последно. И тежко въздъхна.

— За теб е още по-трудно, знам. Мога да извъртам законите, Фиона. Не мога да ги нарушавам.

— Ясно. Аз не искам от теб нито едното, нито другото.

— Казаха, че тази нощ ще вали — подхвърли шерифът.

— Уолт…

— Изслушай ме — рече той умолително. — Една мълния може да запали пожар. Малък горски пожар, който да изгори един-два акра, преди помощта да пристигне. Ти се намираш доста високо на този хълм. И си на около километър и половина от пожарната на Ийст Форк? Сигурно ще пристигнат за по-малко от десет минути. По-вероятно пет. Пет минути след обаждането.

— Уолт?

— Проблемът при такъв малък пожар е… че трябва да внимаваш с вятъра, за да не се прехвърли на някоя сграда. Тази нощ няма много вятър, което е добре. Знаеш ли какво е интересното на кървавите следи в дивата природа? Запазват се много дълго време. Могат да бъдат засечени седмици, месеци, а понякога и години по-късно. Дъждът не ги уврежда много. Нито пък снегът или ледът. Но горският пожар… огънят е нещо, което ги унищожава.

Един бухал се обади от горските дебри. Беа надигна глава, но после сякаш размисли. Уолт забеляза как Фиона тежко преглъща, лимонадата в чашата й беше непокътната.

— Разбирам — каза тя.

— Това е нож с две остриета — предупреди я той. — Когато съобщят за пожар, разбира се, пожарната се отзовава, но също и ние. Появяваме се на мястото. В такъв случай имаме достъп до собствеността.

— Не мога да го направя.

— А кой е казал да правиш нещо? — отвърна той, като че ли това и през ум не му бе минавало. — Би било съвсем неуместно от моя страна да правя подобно предложение. Говорех просто за мълниите по принцип. Ако тук стане пожар, ти без съмнение ще съобщиш за него. И пожарната ще пристигне бързо. — Той се надигна от стола. Беа скочи на крака.

Фиона не помръдна от мястото си.

— Толкова усилия положих да оставя това зад гърба си. — Говореше, загледана право пред себе си, сякаш гората я слушаше.

— Когато доказателството укрепне — а това ще стане — ние ще предприемем необходимите действия. Това ни е работата.

— Само че… — каза тя. — Човек като него. Той съсипва нещата завинаги. Хората все говорят за втори шанс, но такъв не съществува. Предупреждаваха ме, но не исках да повярвам.

— Дори след пожар е нужен само малко дъжд и гората пораства отново. Понякога по-хубава отпреди. Предполагам, че същото важи и за цветните лехи.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита тя язвително.

— Важното в случая е дали ти ме слушаш — каза той.

— Това, което искаш… е невъзможно.

— Не искам нищо — заяви Уолт. — Мисля, че вече го изясних. Просто понякога стават нещастия…

— Не говори така. Дори не си го мисли. Това не е в стила ти. Направиш ли нещо такова, то ще застане между нас завинаги. Няма да ни свърже. Не се заблуждавай. Ще стои между нас като нещо, за което ще съжаляваш и за което вечно ще ме виниш. Обещай ми, че няма да го правиш.

— Съсредоточи се върху онова, за което говорихме.

— Знам какво искаш. Просто мисля…

— Не мисли! — прекъсна я той. — Има време за мислене и време за действие.

— Така ли? Не съм съгласна.

— Не превръщай това в проблем, какъвто не е — предупреди я той. — Помни какво ти казах за разследванията. За доказателствата. Безброй неща разваляме, защото сме недоволни от това, което имаме.

— Не ме укорявай.

— Не укорявам никого за нищо. Перифразирам Шекспир: „Безброй неща разваляме, защото сме често недоволни от доброто“13.

— Ти вече си хвърлил вината върху мен.

— Аз не обвинявам хората, Фиона, аз ги арестувам. И нямам планове да извършвам арести в близко бъдеще.

— Нямаш такива планове за момента — уточни тя.

— Да, за момента — каза той, следейки мисълта й. — Не разполагам с никакви твърди доказателства.

Бухалът се обади отново, последван от един койот. Тръпки пробягаха по гърба на Уолт.

— Струва ми се, че ще вали — каза Фиона.

— Трябва да вървя. Оставих Кевин вкъщи, а е късно дори за него.

— Твърде късно ли? — попита тя.

Той мина зад стола й и се наведе да я целуне по бузата. Остана долепен до нея, докато усети влагата на сълзите й. Избърса ги с пръсти и притисна глава към нейната.

— Не си сама — прошепна той. — Вярвай ми.

Тя поклати глава и лицата им се докоснаха.

— Говоря сериозно.

Фиона кимна и отново се загледа самотно пред себе си.

— Върви си — прошепна тя.

Шерифът повика Беа. Кучето скочи и тръгна покорно редом с него, докато стигнаха до джипа.