Смъртоносни разкрития

4.

Уолт издърпа от барбекюто изпеченото свинско филе. Беше преметнал сакото си на облегалката на един стол в къщата и препасал престилка на „Сиатъл Сийхоукс“, за да предпази ризата и вратовръзката си. Беатрис точеше лиги в краката му. Седмицата бе минала бавно и мъчително спокойно. Той очакваше да се види с Фиона по-късно тази вечер.

— Не искам мъртво прасе — тросна се Емили, скръстила ръце. Единайсетгодишното й лице бе застинало в решителна гримаса.

— Недей така — започна да я увещава Уолт, събирайки нещата си върху дъската. — Това е вечерята ти. Обичаш бекон, нали?

— Да.

— Беконът е свинско, като това.

— Тогава защо да не ям бекон?

— То е същото — обади се сестра й Ники.

— Защото това съм сготвил за вечеря — отвърна Уолт. — Мислех, че ще ти хареса. Това е любимото ти ядене.

— Не е.

— На мен ми харесва — каза Ники.

— Не си длъжна да го ядеш, Ем. Но ако не вечеряш, няма да има сладолед с Лиза.

— Не е честно.

Ники завъртя очи. Тя разбираше сестра си не повече от Уолт.

— Това е положението: няма вечеря, няма сладолед. Бях планирал вие трите да отидете с колелетата до „Петнайсетте аромата“. Но ако предпочиташ да не ходиш…

Той успя да отвори с ритник вратата, носейки дъската. Беатрис, Емили и Ники го последваха.

Лиза се втурна през входната врата и се извини за закъснението. Уолт обсъди с нея правилата за вечерта, включително времето за лягане и разходката за сладолед, което бе напълно излишно, защото Лиза познаваше ежедневието на момичетата по-добре от самия него.

— Много си се изтупал — рече тя, когато той свали престилката и облече сакото.

— Това е единственият ми костюм.

— Отива ти.

— Ха-ха. Отивам на вечерята на Защитниците. Гъзарска работа.

Уолт прегърна дъщерите си за лека нощ, като Емили почти не му отвърна, и въздъхна дълбоко, щом излезе навън. В Хейли ранните летни вечери бяха райско време и тази не беше изключение. Слънцето висеше изненадващо високо в небето за седем часа, докосвайки върховете на западните планини, и златистата му светлина придаваше на околността вълшебен, неземен вид. Косачките в квартала бръмчаха и във въздуха се носеше аромат на горящи въглени. Група деца профучаха покрай него на велосипедите си.

Докато шофираше на север, Уолт се мъчеше да съчини нещо, което да каже на Фиона и да разчупи леда между тях. Тя му бе пратила имейл със снимките от пораженията от мечката — без никакъв коментар. Той й звъня два пъти, уж да поговорят за това, но тя не му се обади. Фиона не за първи път се откъсваше от света — от време на време се случваше да изчезне за цели дни, недостъпна, непредсказуема — но този път той имаше чувството, че е лично.

Тържествената конферентна зала на Сън Вали, разположена в странноприемница „Сън Вали“, беше много луксозна, наскоро бе претърпяла ремонт за милиони долари. Беше пълна с пищно наредени маси за триста гости и имаше ниска сцена и катедра. На два прожекционни екрана течеше пауър пойнт слайдшоу на работещи жени, примесени със списъци на постиженията на нестопанската организация за подкрепа на жертвите на насилие. Всяка маса за десетима си имаше спонсор. Уолт беше гост на един генерал в оставка, който за щастие бе поел сметката.

Фиона седеше отляво на Уолт, а до нея бе Кайра Туливич. Двайсет и една годишната Кайра, възхитителна и прекрасна в лятната си рокля, преди две години бе станала жертва на жестоко насилие и важен свидетел за Уолт. Тази вечер тя трябваше да връчи една от двете основни грамоти. Изглеждаше нервна и объркана, докато изучаваше приборите и се опитваше да реши коя вилица да използва.

Уолт сръчка Фиона и й даде знак да я спасява. Фиона посочи на Кайра външната вилица и върху лицето на младата жена се изписа облекчение.

— Благодаря, че ме подсети — прошепна Фиона на Уолт.

— Радвам се да чуя гласа ти — усмихна се той.

— Можем да обсъдим това по-късно — каза тя.

— Но няма, нали? Защото не отговаряш на обажданията ми.

— По-късно…

— Борих се упорито за теб. Явно не беше достатъчно, знам — ти ми го каза — но толкова, колкото посмях като шериф… Обясних ти деликатните си отношения с вестника. — Той хапна още малко салата и погледна как тя дори не посегна към чинията си. — Ти така и не ми обясни защо това е толкова важно за теб. Съдейки по държанието ти, предполагам, че става дума за нещо повече от скромност или суетност. Но убий ме, не мога да разбера какво е.

— Така е, не можеш да го проумееш… — въздъхна тя.

— Но щом е било толкова важно…

— Стореното — сторено — прекъсна го Фиона.

— Не ми изглежда така.

— Нима?

— Защо си толкова ядосана?

— Ядосана ли съм? Не е нарочно. Наистина. Не се сърдя на теб.

— Разбира се, че на мен се сърдиш.

— Не съм го искала.

— Не ти вярвам.

Той вдигна глава. Всички на масата бяха вперили погледи в тях и ги слушаха. Миг по-късно се върнаха към храната и престорените си разговори, но Уолт осъзна, че са чули всяка дума. А това означаваше, че по-голямата част от долината ще научи за какво си е говорил с Фиона. Това бе благословията и проклятието на Ууд Ривър Вали и нещо, което всички жители охотно търпяха като неизменна част от живота си.

По време на предястието Фиона подготви Кайра за речта й и ето че най-сетне дойде моментът, когато младата жена бе представена.

— Много сме щастливи да имаме тази вечер сред нас — започна домакинът на вечерта — една жена с необикновен кураж, увереност и интелигентност. Кайра Туливич се обърна към Защитниците след едно изпитание, което не само подложи на проверка волята й за живот, но и доведе до арестуването на местни престъпници от нашия шериф Уолт Флеминг и сложи край на терористичното ядро, действащо в нашия щат. Това е история за сила, решителност и благополучно възстановяване и ние имаме честта да я изслушаме днес. Моля ви, нека посрещнем…

Официалното й обявяване бе заглушено от гръмките аплодисменти на гостите, които спонтанно се изправиха на крака. Историята на Кайра вече бе добре известна. Това бе първата й публична поява след инцидента и аплодисментите я съпроводиха по целия път от масата до катедрата, като някои от жените не скриваха сълзите си. Тя трябваше на три пъти да помоли за тишина, докато тълпата се укроти. Накрая хората седнаха. Кайра отпи глътка вода и започна своята кратка и емоционална реч.

По средата на речта Уолт усети, че пръстите на Фиона докосват ръката му под покривката на масата. Той я погледна, но тя не откъсваше овлажнелите си очи от сцената. Заслушан в думите на Кайра, Уолт се замисли. Наистина животът носеше неочаквани удоволствия и придаваше смисъл на ставането сутрин. За първи път му се случваше на подобно събитие да се надява речта да продължи с часове.

Фиона отдръпна ръката си от неговата и извади мобилния си телефон, който вибрираше в чантичката й. Тъкмо се канеше да го изключи, когато Уолт видя как погледът й попадна на екрана и на лицето й се изписа ужас. Тя пъхна телефона обратно в чантичката, но близостта между двамата бе прекъсната. Фиона сякаш дори не чуваше речта на Кайра.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тя погледна към него и кимна утвърдително, опитвайки се неуспешно да изглежда спокойна.

От катедрата Кайра говореше:

— Мисля, че главното, което искам да кажа, е да благодаря на Защитниците. Както се оказа, физическото излекуване бе лесната част, но…

Тя млъкна рязко и се втренчи в нещо.

Уолт се обърна, проследявайки погледа й до една от двете централни врати на залата, която тъкмо се затваряше. Инстинктът му на шериф го подтикваше да скочи и да излезе в коридора, за да види кой е там. Но той остана на мястото си.

После очите на Кайра зашариха из залата и се спряха на Фиона, която й кимна окуражително. Няколко глави се обърнаха към тяхната маса. Накрая Кайра сведе отново очи към бележките си и продължи да говори.

— Но емоционалното излекуване, истинското излекуване… Е, то наистина не е лесна работа.

Уолт се обърна и протегна ръка да поздрави Фиона за подготовката на момичето, но столът бе празен. Тя беше изчезнала.

Той зашари с очи из залата, предполагайки, че е отишла да поздрави Кайра, докато слиза от сцената, но му попречи възхитената публика, която отново се бе изправила на крака. Уолт стана и за миг се изкуши да се качи на стола си, проклинайки 170-сантиметровия си ръст.

Вместо това обаче използва момента, за да се измъкне в коридора, и се насочи към тоалетните с мисълта, че Фиона може да е отишла там. Но после видя отвън две пикола и се приближи към тях.

— Виждали ли сте една жена? — поинтересува се той. — Облечена е с кремава блуза, носи черна чанта. Може да си е тръгнала току-що.

— Не съм я забелязал.

— Не ви ли познавам отнякъде? — попита другото пиколо.

Уолт пренебрегна въпроса, като се чудеше дали момчето е имало проблеми със закона, или просто го е познало по снимката в местния вестник.

— Ами един едър мъж минавал ли е? — заинтересува се той.

— Такъв огромен ли? Да — кимна първото пиколо.

Отвътре излезе една двойка — масовото напускане на залата бе започнало — и мъжът подаде на второто пиколо билета за колата си. Момчето хукна.

— Да, този едрият — рече Уолт, като се опитваше да задържи вниманието на другото пиколо.

Напливът от хора, искащи колите си, бе задушаващ. Уолт показа шерифската си значка, като я държеше ниско долу. Момчето я зърна.

— Едрият — повтори той.

— Дойде и си тръгна. Стоя вътре не повече от една-две минути.

— Колко едър беше?

— Като Солид Снейк — рече момчето. — Сещате се, „Метал Гиър“2? — Видя объркването на Уолт и добави: — Плейстейшън? Гейминг?

— Аха…

— Грамаден, адски грамаден. Истински великан. — Някой подаде на момчето билет и то го взе. — Съжалявам — каза и хукна.

Уолт си проправи път срещу потока от напускащи хора и се върна в полупразната конферентна зала. Намери своя домакин и му благодари. После се запъти към сцената и зачака реда си да поговори с Кайра.

— Виждал ли си Фиона? — попита го тя моментално.

Гостите я поздравяваха, Кайра стисна ръцете на няколко от тях. Уолт искаше да остане насаме с нея за момент, но това бе невъзможно.

— В тоалетните е — каза той. Това бе единственото разумно обяснение — Фиона нямаше да зареже Кайра. После подхвърли: — Забелязах, че ти прекъсна речта си за малко. Гледаше към вратите.

Тя поклати глава, като че ли по този начин можеше да го убеди, че това не се е случвало.

— Моля те, обясни ми защо го направи — настоя той.

— Рой Коутс… — отвърна Кайра, снишавайки глас. Това бе името на човека, който я бе изнасилил и когото Уолт бе видял да умира. — Просто ми се стори, че го виждам. Все още ми се случва. Не знам защо стана точно в онзи момент… Но предполагам, понеже говорех за това… Не го правя често.

— Някакъв мъж, който прилича на Коутс, така ли? — попита Уолт.

— Не — отвърна Кайра. — Беше той.

— Госпожице Туливич… Кайра? — Една силно напарфюмирана жена се намести пред Уолт и той изпусна мига.

Обърна се да погледне пак към централните врати, представяйки си как ли се е почувствала Кайра, виждайки двойник на Рой Коутс да слуша речта й за нейното възстановяване. Самият той живееше със собствени демони: спомени за кървави сцени на убийства, от които не можеше да се отърси; пътни произшествия; мигът, когато бе убил човек в затънтена местност; един инцидент с баща му, когато бе на девет годинки… Неща, които не споменаваше пред никого. Завиждаше на Кайра за способността й да разговаря с психолози, да освобождава напрежението, да разрушава тишината на тези ужаси.

Около него се мотаеха разни хора и за миг той изпита чувството, че не е на това място… Все едно беше маса или стол, който заобикаляха. Беше се затворил в себе си, беше се скрил под повърхността и панически размахваше ръце и крака, за да стигне догоре и да си поеме дъх.

Фиона нямаше да се върне, той го знаеше и без да я потърси. Но не можеше да си представи какво я е накарало да напусне стаята точно в този момент. Тя фактически бе осиновила Кайра, устройвайки я в къщата на Енгълтън като своя помощница. Да я изостави точно в края на речта й, изглеждаше невъзможно. Немислимо.

Запита се дали пък Фиона също не бе видяла човека в дъното на залата?

Извади телефона си и й се обади. Веднага се задейства гласовата поща — нейният телефон беше изключен.

Уолт си спомни реакцията й на съобщението, което бе получила. То ли я бе накарало да си тръгне — някакъв спешен личен въпрос? Мина му през ума да се отбие в къщата й на път за дома, но му се стори много нахално…

Той забави джипа на мястото, където от магистралата се отделяше частният път, водещ към именията на Енгълтън и Бъркхолдър. Не му бе нужно извинение, за да намине да я види, но пък тя бе жена, която ценеше личното си пространство. Накрая той неохотно се отказа.

След като разхлаби вратовръзката си и метна сакото на облегалката на кухненския стол, Уолт включи скайпа, както правеше всяка вечер от осем дни насам, и отиде да погледне момичетата.

Намери Лиза, заспала върху леглото на Ники, с книга в скута си. Макар да наближаваше четирийсетте, Лиза изглеждаше значително по-млада и много по-енергична за възрастта си. Рядко се случваше да я свари задрямала. Той я разтърси леко, за да я събуди, и интимността на този момент не му убягна. Не бе усещал топлината на спяща жена от много дълго време.

Щеше да целуне Ники за лека нощ, но се отказа, защото тя спеше много леко. Вместо това се обърна и докосна с устни бузата на Емили. Тя можеше да проспи и земетресение. Лиза скочи и нагласи щорите, а после тихо излезе с Уолт от стаята.

— Някакви проблеми? — попита я той.

— Мина като по вода.

— Ники каза ли нещо за Гейл?

— Не я е споменавала. Поне пред мен.

Това беше нещо ново. Ники бе обсебена от идеята да използва разтрогването на брака им като извинение.

— Значи трябва да идваш по-често — рече Уолт, като твърде късно осъзна, че един мъж не казва такива работи на щастливо омъжена жена.

— Нужно им е време.

— Те никога няма да го преодолеят. А Ники може би няма дори да го приеме.

— Разбира се, че ще го приеме — настоя Лиза.

— Ем може и да крие чувствата си, но поне на външен вид не изглежда засегната. Мисля, че тя е продължила нататък.

— Със сигурност Ники е тази, която трябва да следим. Каква е програмата за седмицата?

— Има заседание на градския съвет в сряда — каза той — и учебна спасителна операция в четвъртък. А в петък вечерта има събиране на Камарата, от което се надявам да се измъкна.

— Сряда и четвъртък не са проблем и ще запазя петък свободен за всеки случай. — Тя направи пауза. — Слушай, Уолт, трябва да те помоля за една услуга.

— Само кажи…

— Услугата е голяма — предупреди го тя.

— Остави аз да преценя това.

— Става дума за дъщерята на съседката ми. На петнайсет е. Бременна е в осмата седмица. Тя хвърля вината, отговорността, или каквото е там, на своя приятел. Не познавам добре момчето, но съм го виждала и ми изглежда свястно.

— Случва се. Искаш да се погрижим да си признае ли? — попита Уолт.

Изражението, изписано на лицето й, му бе непознато. Тя му помагаше с момичетата кажи-речи откакто се бяха родили, далеч преди раздялата с Гейл. Беше се научила да познава настроенията му, знаеше кога да спазва дистанция, кога да го заприказва. Той пък бе научил, че Лиза винаги е невъзмутима, че е една от онези жени, чието настроение варира между добро и по-добро. Тя не се оплакваше. Не отстъпваше. Но някак си успяваше да запази спокойствието в себе си и в околните. Сегашното й изражение на объркване, загриженост и страх бе нещо ново за него.

— Или имаш предвид нещо друго… — погледна я замислено той, след като тя не продума.

— Мисля, че е на доведения й баща. — Лиза сведе очи, не искаше да срещне погледа му.

— О, по дяволите…

Лиза кимна мрачно.

— Имаме котки — каза тя, сякаш това обясняваше нещо. — Веднъж една от тях не се прибра вечерта… Това беше преди доста време, някъде миналото лято… Зърнах я в двора на съседите и отидох да я взема. Беше много късно. Доста след полунощ. Тогава чух момичето… Със сигурност беше нейният глас, а не на майка й… Тя стенеше… Викаше… Правеше секс с някого, но явно това не й харесваше. Котката ми стоеше под онзи прозорец, сякаш гласът на момичето я беше хипнотизирал и не я пускаше да си тръгне. Не исках да оставам. Исках да взема котката и да се махна, но нещо не ми позволяваше. Това не беше воайорство, а нужда да помогна. Той заглушаваше виковете й. Опитваше се да я накара да пази тишина. Не ме гледай така: една жена усеща разликата, повярвай ми. Не можех да надзърна през прозореца, а и пердето бе дръпнато. Но докато слушах стенанията и хленча й, една ръка се залепи на стъклото. Голяма, мъжка ръка. С венчален пръстен. Не беше ръката на осемнайсетгодишно момче.

Загриженото изражение не беше я напуснало, но по лицето й се стичаха сълзи. След малко тя сви устни и избърса очи.

— И момичето обвинява приятеля си — рече Уолт.

— Така два живота са съсипани, а виновникът се измъква невредим. Тя има деветгодишна сестричка. И още една, петгодишна. Той вече им е хвърлил око… подсигурил се е за дълго време напред.

— Един тест за бащинство ще реши въпроса — гневно изрече Уолт.

— Като че ли той ще позволи да го направят…

— Има си начини.

— Не исках да се обръщам към теб, но понякога човек не може да не бъде съпричастен…

— Стига глупости. Би било престъпление да не реагираш. Напиши ми имената. Ще видя какво мога да направя.

Той я поведе към хола, откъдето се разнасяше странен чуруликащ звук.

— Търсят те по скайпа — каза Лиза. — Ние също сме регистрирани. — Тя влезе бързо в стаята и посочи едно прозорче на монитора. — Искаш ли да отговориш?

— Да, моля те.

Тя цъкна с мишката, надраска две имена и му махна за довиждане, докато излизаше през задната врата.

Прозорчето на монитора показваше едро лице, сурово и напрегнато, с широко отворени очи и посивяваща старомодна прическа. Лицето напомни на Уолт за бейзболен рефер.

— Лу Болд. — Гласът не бе толкова груб, колкото очакваше. Беше нисък, но мек.

— Уолт Флеминг. Радвам се да се запознаем.

— Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряме.

— Няма защо.

— Имам един проблем.

— Баща ми ме въведе накратко в ситуацията.

— Името на починалата е Керълайн Вета. Двайсет и девет годишна. — Болд разказа каквото знаеше за убийството и за връзката на жертвата с изтъкнати спортни личности от Сиатъл.

— С какво мога да ви помогна?

— Момичето е било жестоко пребито. Човек би заключил, че е престъпление от страст. Ето защо действаме дискретно, защото тя е била в приятелски отношения с някои известни хора и никой не иска да отправя погрешни обвинения.

— Деликатна ситуация…

— Така е. Трудно е да си уредиш разговор с тези знаменитости, без да намесиш поне деветима адвокати. Ако медиите надушат, ще изглежда сякаш имаме заподозрян. А на нас не ни трябва такова нещо.

— Искате от мен да разпитам някого? Това ли е? Някого, който живее тук? — Уолт усещаше, че Болд няма да го попита направо, трябваше сам да предложи. — Има ли някаква връзка с моя окръг?

— Две връзки — рече Болд. — И за да отговоря на въпроса ви… Не искам да стоваря тази отговорност върху вас, но… Първият човек е Марти Боутрайт.

Уолт пое дълбоко дъх, едва сдържайки удивлението си.

— Притежаваше „Сийхоукс“, преди да ги продаде преди осем години — продължи Болд. — Запознал се е с Керълайн, когато е била на двайсет и две. Някои твърдят, че познанството им продължило допреди няколко месеца.

— Не го познавам лично. Работил съм малко с неговите хора. Той има щедър принос към обществения живот тук. Организира партита като за шейхове и крале.

— Можете ли да се свържете с него?

— Може би. Познавам шефа на охраната му.

— Вторият е Винс Уин.

— Спортният агент ли? Той има собственост тук?

— Мислех, че всеки има собственост… — Болд се разсмя. Смехът му бе толкова мощен, че уебкамерата се разтресе. Образът му затанцува по екрана. — Как беше онзи смешен прякор на Сън Вали?

— Лъскавото дере — рече Уолт.

— Същият.

— Уин едва ли прекарва много време тук. Той не уреди ли току-що договора на оня питчър с „Метс“3?

— Четири години, сто милиона. А Уин взема лъвски пай от това само за няколко телефонни разговора и вечери. Аз също бих се навил.

— И е имал връзка с Керълайн? — попита Уолт.

— Бил е тук, в Сиатъл, в нощта, когато се е случило. Забавлявал някакви клиенти в един клуб. Тя е ходила с един — а може би и с повече — от клиентите му футболисти. Предполага се, че така са се срещнали и може би тя си е проправила път до върха на хранителната верига. Тази жена… Предполагам, ще открием, че в цялата работа има замесен бизнес. Може би е била куриерка? Или момиче на повикване? Не знам още, но като гледам как ги е въртяла непрекъснато… Сложна работа. Това не е нормално, дори в тези кръгове. Що се отнася до целта на обаждането ми — рече Болд, — аз мисля… шефът ми мисли… че бихме могли да свършим работата… Бих могъл да свърша работата доста по-тихо. И тъй като районът е под ваша юрисдикция, не исках да ви се изтърся неканен. Освен това началството не желае аз да осъществя първия контакт, защото от отдела ни изтича информация и нито можем да разберем откъде, нито да запушим пробойната.

— Значи аз трябва да установя контакта и да уредя разговор, а вие да го проведете тук — каза Уолт.

— През някой уикенд може би. Това е време за почивка. Три телевизионни екипа ни следят кажи-речи денонощно, а също и половин дузина радиоекипи, плюс журналисти от двата вестника. Според последната ми информация имате само едно седмично издание. Мога да дойда и да си тръгна когато пожелая, докато тук случаят не е такъв.

— Съгласен съм — заяви Уолт.

— Не искам да ви създавам неприятности.

— Заповядайте, когато пожелаете — рече Уолт. — Аз мога да проуча нещата.

— Работата е там, че тези хора не по-малко от нас искат всичко да мине тихо и кротко. Ще бъде съвсем неофициално, ако така предпочитат.

— Би трябвало да приемат на драго сърце.

— И ние така мислим.

— Смятайте го за свършено.

— Длъжник съм ви.

— Засега още не.

— Въпреки това благодаря.

— Оставяйте това чудо включено вечер. Щом разбера нещо, ще ви се обадя.

— Изумителна технология, ако питате мен — рече Болд. — А аз смятах логаритмичните линийки за впечатляващи. — Той се наведе по-близо, за да достигне клавиатурата, и уебкамерата изкриви лицето му. — Благодаря ви още веднъж.

— Няма защо.

Екранът почерня.

Уолт се облегна в стола. Баща му от години го укоряваше, че е приел поста на шериф в малък окръг в Айдахо, безмилостно му се присмиваше, че се занимава с мечки, които преобръщат кофи за боклук, докато истинските пазители на закона разкриват ужасяващи престъпления. И ето че сега, една седмица след произшествието, което приличаше на опустошена от мечка кухня, той бе говорил с легендарен полицай от отдел „Убийства“, който разследваше тежко престъпление. Досега не бе осъзнавал колко сладко може да бъде отмъщението.