Смъртоносни разкрития

47.

Двете жени седяха една срещу друга сред пищното великолепие на първия от трите хола в дома на Енгълтън. Питър Ериън бе малко встрани от тях, на стол с бродирана тапицерия, който проскърцваше при всяко негово движение. Беше извикал Фиона в къщата, искайки помощта й, за да „установи контакт“ с новата си клиентка, която досега отказваше да отговаря на въпросите му. Беше късен следобед, най-горещото време от деня, и щорите бяха пуснати, скривайки величествения изглед към Болд Маунтин на запад.

— Успокой се, Кей — рече Фиона.

Кайра присви устни.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Мисля, че те забърках в неприятности.

Ериън изглежда бе наясно, че не бива да ги прекъсва или да си води бележки, или да реагира по какъвто и да било начин, който би накарал клиентката му внезапно да млъкне. Седеше неподвижно като пластмасов манекен. Но погледът му намери очите на Фиона и се опита да й предаде нещо, което на нея й бе трудно да изтълкува.

— Нали знаеш, че имах проблеми да си спомня какво се е случило?

Кайра вдигна лице към Фиона, но не каза нищо.

— Постигнах известен напредък в тази посока.

Кайра изглеждаше загрижена.

— Така, като гледам — каза Фиона, — истината не може да ни създаде неприятности. Разбираш ли? Каквото е, това е. Станалото — станало. Всички тук търсим именно това — истината. Какво се е случило. Не е голяма работа.

— Голяма е, ако ти докара неприятности.

— Мислиш ли, че това ще стане?

Кайра погледна първо към адвоката си, а после към Фиона.

— Да, мисля.

— Аз не бих се тревожила.

— На мое място щеше да се тревожиш — каза Кайра.

— И защо?

— Защото… знаеш.

— Кажи ми.

— Аз оставих бухалката там.

— Къде?

— Пред вратата. Онази нощ, когато шерифът дойде и аз го дебнех.

— Коя врата?

— Входната врата. Тук. — Тя посочи.

— Добре. И какво стана с бухалката?

Очите на Кайра се стрелнаха към Ериън, после се върнаха на Фиона.

— Ами вече я няма там.

— Слушай — каза Фиона, — той е на твоя страна. На наша страна. Каквото и да чуе, няма значение, защото те представлява.

— Ами ти? Кой представлява теб?

— Не съм аз тази, която се нуждае от адвокат — възрази Фиона.

Кайра сведе глава.

— Кей?

— Ами ако се нуждаеш?

— От адвокат ли?

Тя поклати глава утвърдително.

Фиона погледна към Ериън, който й даде знак да продължи.

— В нощта на вечерята на Защитниците ти го позна, нали?

Тя кимна.

— Марти е бил там. Ти си го видяла. По-късно ми каза и аз не ти повярвах, а сега знам, че трябваше. Извинявай за това. — Кайра сви рамене. — Просто… просто не ми се виждаше възможно.

— Аз се вцепених.

— Сигурно съм минала точно покрай него. Осъзнаваш ли? Получих онзи имейл и веднага си тръгнах, и ако не съм минала точно покрай него, сме се разминали на косъм. Ако ме беше намерил там, нищо от това нямаше да се случи. Нищо нямаше да протече по този начин. Той е търсел мен.

— Точно от това се страхувах. Затова се вцепених.

— Всичките тези години… Нали знаеш колко ме беше страх от него? Ти си единствената тук, с която съм говорила за това. Заради онази работа с Рой Коутс… имахме нещо общо, ти и аз. Знам, че искаш да ме защитиш, но вече не е нужно да упорстваш, защото аз си спомних. От нещо, което Уолт — шерифът — спомена. Не знам. Просто спомените се върнаха изведнъж. Сякаш нещо се отключи. Катрин казва, че се случват такива работи. Предупреди ме, че ще стане така, а аз не й повярвах. Но то стана. Не съм си спомнила абсолютно всичко. Тя казва, че е нужно време. Но това, което си спомням, е много ясно. Той беше там… дошъл да ми се извини, Кайра. Не да ме нарани. А да се извини. Изкара ми акъла. Бях ужасена от него. И от факта, че ми се извиняваше. Мисля, че не бях на себе си. Направих крачка назад и сигурно съм се спънала в табуретката и съм си ударила главата.

— Но аз те видях с бухалката — изтърси Кайра, сякаш забравила за Ериън. — Видях те как го удряш.

— Мен ли?

— По главата. Отзад.

— Аз? — ахна изумено Фиона.

— Пред бунгалото ти. Бяхте двамата.

— Но… видяла си мен?

— Какво трябваше да направя? Не исках да разбереш, че съм видяла. Не исках никой да разбере. Колата потегли. Неговата кола. Не караше той, това е сигурно. Не и след този удар. Аз се качих в пикапа и заминах. Не знаех какво друго да направя.

— Аз? — повтори Фиона. — Видяла си мен?

Кайра плачеше. Наведе глава.

Фиона заобиколи масичката за кафе, седна до нея и я прегърна. Кайра подсмърчаше.

— Не исках да те забърквам в неприятности.

Фиона потисна собствените си сълзи.

— Но аз мислех, че ти си го направила.

— Аз ли?! — Кайра се облегна назад и се втренчи в лицето на Фиона. — Сериозно?

— А Уолт… Той смята, че сме го направили заедно. Че се прикриваме една друга.

Кайра избухна в смях, докато сълзите й продължаваха да се стичат.

— Какво?

— Да, знам, че е абсурдно.

— Ама наистина ли?

Фиона кимна.

— Какво ще правим сега? — попита Кайра. После погледна към адвоката си.

— Имат някаква улика — каза Питър Ериън. — Съдейки по чутото, предполагам, че става дума за бейзболната бухалка. Това може да ни нанесе голяма вреда. Шерифът не искаше да ми каже, така че за нас е по-добре, че вече го знам. А и те още не са повдигнали обвинения срещу вас. Срещу която и да е от вас. Предполагам, че прокурорът е разубедил шерифа, и то с основание: доказателствата не са му харесали. Или пък може би чакат още резултати от лабораторията, или нови свидетели. Или може би заради положението ви в обществото. Вие сте нещо като знаменитост — каза той на Кайра. — А може просто да чакат всичко да се навърже. Важно е да вземем предвид и това. Не по-малко важно е вие двете да изложите точно какво си спомняте. Да го запишете точно както си го спомняте. Аз ще съм единственият, който ще притежава тези документи. Ако бъдат повдигнати обвинения, мога да поискам достъп до уликите. Ако шерифът подготвя дело срещу двете ви, това е по-сложно и ще отнеме повече време. В даден момент той ще се опита да настрои някоя от вас срещу другата. Това е доста елементарен подход. Аз трябва да присъствам на тези разпити.

— Пред бунгалото не съм била аз — каза Фиона. — Готова съм да се обзаложа, че съм била вътре и съм лежала в безсъзнание на пода, макар да не го знам със сигурност.

— Това е голям облог — каза Ериън. — Не съм сигурен, че бихте искали да го направите.

— Е, не съм била аз — каза Кайра. — Аз го видях. Не съм го направила.

— Нямаше ли други коли? — попита Ериън Кайра.

— Не видях такива. А и не съм чула звънеца от портала.

— Обвинението може да излезе с тезата, че е била едната или другата от вас, или както казвате, че мисли шерифът, че сте били и двете и се прикривате една друга.

— Само че не е вярно — възрази Кайра.

Лицето на Ериън посърна.

— Тук говорим за закона. Истината е само една малка част от уравнението. — Той изчака малко, докато двете проумеят думите му. — Значи вашите родители са ви канили да отседнете у тях?

Кайра кимна. Бяха говорили за това по-рано, докато пътуваха към имението.

— Обаче аз не искам.

Фиона се намеси:

— Кайра, трябва да го направиш. Може би това е възможността, която чакаш.

— Не искам да го виждам.

— Ами ако баща ти се е променил?

— Той не се променя.

— Всички се променяме — каза Фиона, — ако другите ни дадат шанс.

Кайра кимна лекичко.

— Но само за тази нощ.

— Недей да съдиш прибързано — посъветва я Фиона.

— Не искам да те напускам.

— Трябва да си изясним някои неща — каза Фиона. — Да напишем някои неща. С мен всичко ще е наред.

— Мога да ви закарам — предложи Ериън.

— Ще си събера нещата — каза Кайра, като стана и неохотно пусна ръката на Фиона.

— Какво мислите за всичко това? — попита Фиона Ериън, когато останаха насаме.

— Вярвате ли й? — заинтересува се той.

— Напълно.

— А откъде знаете, че сте се спънали в табуретка? Ами ако сте получили раната извън бунгалото?

— Мислите ли, че не ми е хрумвало?

— Как смятате, възможно ли е?

— Питате дали съм го мразела чак толкова? Да. Мразех го. Но дали бих направила такова нещо? Никога.

— „Никога“ е твърде голяма дума.

— Никога — повтори Фиона.

Ериън извади портфейла си и измъкна от него една визитна картичка.

— В случай че имате нужда от мен.

— Нямам.

— И все пак, в случай че имате — каза той.

Фиона взе картичката.