Смъртоносни разкрития

37.

От мига, в който Гейл влезе в спешното отделение, Уолт усети, че тя обвинява него за стрелбата. Не го каза, но не се и налагаше. Първия поглед, с който го удостои, той изтълкува като „Как можа?“, а втория — като „Обзалагам се, че си страшно доволен“. Не му трябваше преводач. Беше живял с нея повече от десет години.

Тя седна в другия край на малката чакалня. Уолт й даде пет минути, но й трябваха по-малко от три, за да стане и да се премести по-наблизо, само през една седалка от него.

— Той носеше ли си жилетката? — Беше вперила поглед право напред, както и Уолт.

— Не.

— Казах му да я сложи.

— И си била права. Така е трябвало да направи. Тя беше в пикапа му.

— Хванахте ли онзи? — попита Гейл.

— Не. Работим по въпроса.

— Да, виждам, че се скъсвате от работа.

Бързо стигнахме до обвиненията, помисли си Уолт.

— Пробил е левия му дроб. Не са засегнати главните артерии и кръвоносни съдове. Ще го задържат тук няколко дни.

— Все едно ти пука.

— Нямаше да съм тук, ако не ми пукаше. Знам, че си разстроена. Ако искаш да си го изкараш на мен, няма проблеми.

Очите й мятаха мълнии. Не беше сигурен дали го е чула.

— Тук си само защото ще изгубиш гласове, ако не изглеждаш загрижен за заместниците си.

— Но само ти и аз знаем това — рече той саркастично.

Тази забележка успя да предизвика реакция от нейна страна — Гейл хвърли разярен поглед към него, а после го върна върху рецепционистката.

— Да ти го начукам — изрече безизразно тя.

На върха на езика му имаше дузина отговори. Той ги преглътна. Как да утешиш някого, когато още се чувстваш неловко в близост до него? — зачуди се Уолт.

— Той ще се оправи — каза шерифът. — Това е важното.

— Как можа да го пратиш на такава задача без свястно подкрепление? Що за некадърна служба управляваш? Що за началник би позволил на подчинените си да направят такова нещо?

— Скапан началник — каза примирено той. — Може да остане тук само три дена, ако дробът му издържи. Намира се в добра форма. Това ще му помогне.

— Сигурно си се надявал, че онзи го е убил.

Уолт се наклони рязко към нея, при което Гейл трепна и се отдръпна, но той се овладя в последния момент.

— Нима? — процеди Уолт през стиснати зъби. Изправи се и застана с лице към нея. Тя изглеждаше уплашена. — Знам, че вероятно няма да го направиш, но много бих искал да му кажеш, че си ме заварила тук, когато пристигна. Че мисля за него.

Гейл сведе глава. След дълго мълчание прошепна:

— Предупредих го да си носи жилетката.

Стори му се, че май плаче.

— Ако Томи бе започнал да се вслушва в чужди съвети, щеше да му е за първи път.

Устните й се разтеглиха в горчива усмивка и тя вдигна поглед към него. Очите й бяха налети със сълзи.

— Така си е.

— Той извади късмет. Всички извадихме късмет. Ако щеш вярвай, но това е един от хубавите дни.

Тя кимна смутено.

— Странно, нали?

— Поздрави го от мен. Ще намина по-късно. Трябва да свърша някои работи.

Тръгна към плъзгащата се врата. Тя се отвори автоматично.

— Ще му кажа — извика Гейл след него.

Това го накара да спре. Постоя така за момент, с гръб към нея. После продължи през двете плъзгащи се врати и излезе навън, сред нощните звуци на жабите. Включи своя „Блекбъри“ и радиото си и тръгна със скована крачка към джипа, докато на екрана на телефона започнаха да изскачат пристигащите съобщения и имейли.

— Казвам се Майкъл. — Беше третото от седемте съобщения на гласовата поща, които Уолт се бе заел да прослуша. — Разбрах, че сте искали да говорите с мен. Аз съм — или по-скоро бях — настойник на Мартел. Настойник от „Анонимните наркомани“ тук, в Ню Орлиънс. Звъннете ми, ако искате да поговорим. — Мъжът продиктува номер, който Уолт надраска в бележника си.

Кучето го побутна отзад, искаше от него да потегля. Но джипът продължаваше да стои с включен двигател на паркинга на болницата. Отсреща, на тухлената стена на сградата, бяха окачени четири големи фотографии на щастливи здрави хора. Те представляваха една илюзия и Уолт се възмущаваше от присъствието им тук.

— Назад! — заповяда той.

Беа се отдръпна, скимтейки протестиращо.

Уолт изслуша останалите съобщения, като си водеше бележки, и търпението му вече се изчерпваше, когато най-сетне набра номера.

— Шериф Уолт Флеминг — представи се той на мъжа, който вдигна.

— Майкъл. Ще използваме само малки имена. — Човекът говореше с онова подчертано провлачване на думите, което бе характерно за жителите на Луизиана.

— Съгласен съм — каза Уолт.

— Разбрах, че сте ме търсили, шерифе.

— Искам да ви задам няколко въпроса за посещението на г-н Гейл в Айдахо. Надявам се, че бихте могли да осветлите донякъде нещата…

— Всичко, което се споделя в програмата, е поверително. И това с най-голяма сила важи за разговорите между настойник и подопечен.

— Вижте, аз изпитвам голямо уважение към програмите за възстановяване. Но в конкретния случай, предвид факта, че г-н Гейл е мъртъв, а вие можете да предоставите изключително важна за следствието информация, трябва да ви помоля да нарушите секретността.

— Ще ви кажа онова, което мога. Няма да навредя на други хора или да ги подложа на риск. Това противоречи на програмата.

— Ако някой убиец обикаля на свобода, всички сме застрашени.

— Ще го имам предвид, шерифе.

— Един от вашите членове тук смяташе, че Мартел — той мина на малкото му име, за да накара Майкъл да се чувства по-комфортно — е изпълнявал деветата стъпка.

— Нямам причина да опровергая това.

Тогава Уолт разбра: Майкъл би предпочел да отрече или потвърди нещо, казано от него, вместо сам да предостави информация.

— В района на Сън Вали има две личности, свързани с професионалния футбол, към които смятаме, че може да са били насочени добрите намерения на Мартел.

— Така ли?

— Един собственик на отбор и един агент. Бившият агент на Мартел.

— Интересно…

— Той дал ли ви е някакви основания да смятате, че има намерение да посети някого от тях двамата или и двамата?

— Възможно е.

— Не звучите много убедено.

— Имате добър слух — каза Майкъл.

— Тогава някой друг?

— Възможно е.

— Партньор?

— В известен смисъл.

— Значи не съотборник.

— Много добре.

— Различен партньор: някой човек от програмата.

— По-студено.

— Можете просто да ми кажете — предложи Уолт.

— Ние, хората от програмата, не нарушаваме закона, шерифе. Но почти всички сме се сблъсквали с неговите представители. Така че не съм ви голям почитател, ще ме прощавате. Сътрудничим на закона, когато е необходимо. Щом ни помолят. Но съвсем друга работа е да го правим доброволно, поне що се отнася до мен.

— Значи ще си играем на въпроси и отговори. — Уолт не бе искал да казва това. Прозвуча злобно.

— Нещо такова. Топката е във вашето поле, ако желаете да гледате на нещата по този начин.

— Той е дошъл тук за изкупление, за преминаване през деветата стъпка.

— С такова впечатление останах. Да.

— Различен партньор — предположи Уолт, разсъждавайки на глас. — Връзка. Жени, не мъже. Керълайн Вета.

— Виждате ли? Добър сте в това.

— Можете ли да потвърдите за Керълайн Вета?

— Мога да потвърдя за „жени, не мъже“. Нямам имена за вас.

Множествено число, помисли си Уолт. Керълайн Вета и поне още една.

— Той е споменал Сиатъл и Сън Вали — каза Уолт.

— Не точно.

— Сиатъл и Айдахо.

— Да.

— Не е било свързано с футбола.

— Всичко в живота му беше свързано с футбола.

— Срещнал ли се е с Керълайн Вета? Свърза ли се с вас?

— Свърза се с мен. Разговаряхме всеки ден. Това беше много важно за него, пътуването имам предвид. Деветата стъпка е едно от най-трудните неща, които правим. А също и от най-плодоносните.

— И той ви е признал как са минали нещата с Керълайн — заяви Уолт.

— Мартел така и не успял да се срещне с приятелката си в Сиатъл. Не спомена име. Останах с впечатлението, че може да е говорил с нея, вероятно по телефона, но срещата им лице в лице не се е състояла. — Провлаченият говор на мъжа поставяше ударения върху глаголите и речта му изглеждаше чужда на Уолт.

— Защото тя е била убита.

— Не мога да потвърдя това.

— Той ви се е обадил, след като тя е била убита.

— Когато ми се обади втория път, беше в паника. Така че казаното от вас звучи логично…

— Той се е паникьосал. Знаел е, че ще обвинят него.

— Когато човек се е сблъсквал веднъж със закона, знае за какво става въпрос.

— Досещал се е, че ще бъде заподозрян. Че обстоятелствата сочат към него.

— Не го каза с думи, но да, останах с такова впечатление.

— Майкъл, той извършил ли е това престъпление? Убил ли е Керълайн Вета?

— Изобщо не са се срещали лице в лице. Той не би ме излъгал. Особено за това.

— Бил е уплашен.

— Мисля, че разбираше колко лош момент е улучил.

— Посъветвали сте го да се махне оттам.

— Да.

— Да продължи нататък.

— Правилно.

— Спомена ли кой може да е убил Керълайн Вета? — Уолт чуваше равното дишане на мъжа през шума от запаления двигател и дрезгавото пъхтене на Беа откъм задната седалка.

— Не… не и направо.

Уолт обмисли предпазливия отговор на мъжа.

— Не е бил уплашен — помъчи се да отгатне той, — бил е ядосан. Мислел е, че знае кой е убиецът.

— Беше развълнуван. Вярно е.

— Подозираше ли някого?

— Това би било предположение от моя страна. Не мога да го направя.

— Разбира се, че можете. Моля ви да направите предположение. Повярвайте ми, аз филтрирам цялата тази информация.

— Смятам, че гневът му бе насочен към някого, към определен човек. Но ви предупреждавам, че не знам самоличността на този човек, нито пък той ми подсказа по някакъв начин кой може да бъде.

— Пътуването до Сън Вали беше свързано с жена или с този човек?

— А може би и с двамата? Не съм сигурен, че мога да дам точен отговор.

— Жена — каза Уолт. — Като в Сиатъл. Дошъл е да извърши деветата стъпка спрямо жена, бивша любовница или поне някоя, която е наранил по някакъв начин — нещо, което е изисквало изкупление.

— Айдахо бе споменат в първоначалния му план. Така че да, сигурен съм, че сте прав.

Една от четирите фотографии на външната стена на болницата показваше момиченце с латински черти. Няколко от зъбите му още никнеха, беше ококорено и усмихнато. За миг тази снимка преля в друга: чернокожо момченце с почти същата усмивка на една веранда. Между двете фотографии имаше изненадваща прилика. После Уолт си спомни къде бе видял снимката на чернокожото момче… И ръката му с телефона посегна към волана, той се отблъсна назад и опря глава в облегалката.

— О, по дяволите — изпъшка.

Гласът на Майкъл се разнасяше тихо от блекбърито и Уолт го доближи отново към ухото си.

— Добре ли сте? Шерифе?

— Извинете ме — каза Уолт. — Изпуснах телефона.

— Не знам какво друго мога да ви кажа.

— На този номер ли ще бъдете?

— Да.

— Много ми помогнахте.

— Не звучите особено доволно.

— Ще ви се обадя пак. — Уолт прекъсна връзката и прибра телефона.

Фотографията върху стената на болницата отново си беше истинската, с веселото латинско момиченце. Но лицето на другото дете — онова на снимката на Фиона — се спотайваше под повърхността и тровеше мислите му.