Смъртоносни разкрития

30.

Уолт тренираше Беатрис край пътя, докато чакаше Бардж Леви и Фиона. Кучешките тренировки му харесваха, смяташе ги за отпускащи и се радваше, че трябва да ги повтаря няколко пъти седмично, независимо дали по време на разходка в квартала, или по-официално, заедно с някои от другите служебни кучета.

Накара я да върви редом с него. Насочи я по миризма, като скри един парцал сред градинския чай и пачата трева. Беатрис се подчиняваше с радостно вълнение, доволна, че разполага с пълното внимание на Уолт. Наслаждаваше му се. Буквално се стрелна в храстите за парцала. Намери го и залая, докато Уолт не й даде знак да спре. Тя го последва безукорно, нащрек и за най-малките му движения, с наострени уши и високо размахана опашка.

Той коленичи и я обсипа с похвали, а тя му се радваше, като че ли този момент с него бе смисълът на целия й живот. И Уолт я обичаше заради това.

Той измъкна няколко осила от козината й и два пъти провери възглавничките на лапите й за порязвания. Докато правеше това, Беатрис седна, без да й заповядват, с високо вдигната глава и неуморно шаващ нос. Обърна се към пристигащите коли още преди Уолт да ги чуе.

Той срещна очите на Фиона през предното стъкло на субаруто и нещо недоловимо премина между тях, нещо, което той не успя да разбере поради липса на опит. Но му се стори, че тя моментално усети промяната у него и той съжали, че не умее да прикрива по-добре емоциите си. Това бе нещо, в което трябваше да се усъвършенства. Видя му се странно, че една от първите му мисли при започването на тази връзка бе как да скрие какво мисли в действителност.

Фиона го дари със сдържан поглед на тревога и загриженост, който за него бе прекалено сложен за проумяване, прекалено скрит зад безмълвното, весело „здрасти“, което излъчваха очите й. Не можеше да разбере какво точно вижда.

Мисълта за бейзболната бухалка вгорчаваше настроението му. Усети леко присвиване на стомаха. Замайване. Беатрис изскимтя и го побутна с мокрия си нос, изкарвайки го от обхваналата го за секунди вкамененост.

Волвото комби на Леви спря зад Фиона, той се показа през прозореца, присвил очи, и го поздрави.

— Всичко е готово — извика той.

Прозорецът на Фиона също бе свален, затова Уолт се приближи така, че и двамата да го чуват, и каза:

— Заповедта се отнася само за пикапа на градинаря, но ни дава достатъчно възможности, така че, Фиона, снимай всичко, което можеш. Бардж, ние с теб ще вземем отпечатъци от гумите. Първо ще ги намажем с мастило и ако получим прилично съвпадение, ще конфискуваме возилото. По-късно в гаража ще можем да вземем пълни отпечатъци. И тримата търсим каквито и да било следи от сблъсък или щети по пикапа, а Фиона ще ни помогне, като го снима детайлно отвсякъде, докато се преструва, че документира работата ни по гумите. Някакви въпроси?

— На мен ми спомена за лехите — обади се Фиона.

— Точно така. Те преправиха една от лехите. Презасадиха я. Ако видим някакви остатъци от онова, което са изкоренили, искам да бъде регистрирано. Ще попитам градинаря къде изхвърля градинските отпадъци. Може да ги събират на купчина, за да изгният и да образуват компост, което би означавало, че тъй или иначе е на показ, но е възможно да ми потрябват снимки.

Опита се да види нещо зад очите й, да разчете мислите й, да открие някакъв признак какво знае за бухалката и защо тя се е озовала до наетата от Гейл кола. Но видя само Фиона, видя двама им, трепетно притиснати един до друг, и осъзна, че вече е стигнал твърде далеч, за да бъде обективен. В края на краищата може би щеше да е нужен разговор с Болд, един независим поглед, за да го вкара в правия път.

Стигнаха до портала и Уолт се обади по говорителя. Градинарят ги посрещна и прие заповедта през решетката, което се стори символично на шерифа.

Влязоха и паркираха. Уолт нареди на градинаря да стои далеч от пикапа си, когато онзи се приближи, за да каже, че са добре дошли да го огледат. Мъжът остана встрани, докато тримата се заловиха за работа с ефективност, породена от дълга практика. Леви коленичи до предната лява гума, хванал в ръце амбалажна хартия и черна акрилна боя. Фиона обиколи пикапа, бавно правейки десетки снимки.

— Шерифе — извика Леви.

Уолт отиде при него.

— Съжалявам, че ти разбивам илюзиите. Тези наистина са „Гудрич“, но Брандън греши за модела. Не са с дълги нарези, а с кръстосани, подобрен вариант. Не са същите гуми.

— Не може да бъде — промълви Уолт.

— Боя се, че е така.

— Има рамка за фарове.

— Да.

— Сигурен ли си? Отпечатъците до трупа на Гейл… Може ли там да сме допуснали грешка?

— Шарките са съвсем различни, Уолт. Съжалявам.

— Е… — Главата на Уолт се замая. — И без това сме тук. Да вземем отпечатъците, за да ги имаме в картотеката.

— Слушам.

Шерифът се отдалечи, но после се обърна и се върна пак при Леви.

— Може да ги е сменил.

— Напълно възможно.

— Гумите нови ли са?

— Тези ли? Не са чисто нови, ако за това ме питаш. Но всеки си има по няколко комплекта. Това може да са зимните му гуми — за тежки условия са.

— Значи може още да пази старите вкъщи.

— Или отдавна да ги е изхвърлил.

— На сметището. — Окръжното сметище в Охайо Гълч имаше специална площадка за гуми. Уолт не изключваше възможността да прати там екип да потърси изхвърлени гуми с дълги нарези.

Той отиде при Фиона.

— Нещата може да опрат до теб — прошепна й. — Някакви вдлъбнатини? Каквото и да е?

— На мен ми изглежда в добра форма. Блести от чистота. Прекалено чист за камион на градинар.

Собствениците на пикапи в долината бяха известни с това, че лъскаха колите си до блясък. Безупречният вид не означаваше нищо.

— Снимай всеки сантиметър — нареди й той.

— Ясно.

— Какво се надявате да откриете? — извика градинарят.

— Ще разберем, като го открием — отвърна Уолт.

— Ако успеете, ще е изненада за мен — рече нагло мъжът.

На Уолт рядко му се случваше да изпитва отчаяние, но сега очите му се стрелкаха от заетата с работата си Фиона към имението на Боутрайт и чувството, че около него се сключват стени, се усилваше.

— Що за човек беше Керълайн Вета? — обърна се Уолт към градинаря, за да отвлече малко вниманието му.

Уолт извади от джоба си снимките, като отдели тази на Гейл и я върна обратно.

— Ще размърдате ли паметта си? Помнете, че сме тук със заповед — каза той с надеждата, че мъжът не познава добре закона.

— Приятелка на г-н Уин. Да.

— Мила жена?

— Казах ви: няма как да знам.

— Какво е впечатлението ви от нейните отношения с г-н Уин или г-н Боутрайт?

— Аз мия прозорците. Надзиравам поддръжката на терена. Не съм папарак, шерифе.

— Произвеждате ли компост?

— Какво?

Уолт се зарадва на изненадата му и на ефекта, предизвикан от този въпрос.

— Зад къщата ли? — попита той.

— В трепетликовата горичка. Там отпадъците са изложени на източната светлина. Ранната светлина. Поемат колкото може топлина от нея.

— Покажете ми.

— Искате да видите кулите ми за компост? — Градинарят изглеждаше слисан.

— Ако не възразявате. Всъщност — каза Уолт, вече забелязал двете сенки с правилна геометрична форма в гъстата трепетликова горичка зад прострялата се къща — мога да ги видя и оттук. — Пред очите на всички, на показ, помисли си той. — Фиона?

Тя дойде при него и двамата отидоха зад къщата, прекосявайки великолепен двор и минавайки покрай езерце с рибки. Уолт имаше дузина въпроси към нея, но не искаше да уцели неподходящ момент или да прозвучи подозрително. Трябваше да помисли как да продължи.

— Много си тих — каза тя.

— Налага се да обмисля доста неща — отвърна той искрено.

— Гумите…

— И за тях, и други работи.

— Мислиш, че ги е сменил?

— Възможно е. Разполагам само с възможности.

— Ясно.

— Какви са възможностите нашият планинец да е бил у вас? — Той се зачуди защо внезапно се бе насочил в тази посока и защо звучеше толкова уверено.

— Говорихме за това.

— Кайра е чула разни неща.

— Кайра си е въобразила разни неща.

Дали да повдигне въпроса за бухалката? За спешното отделение? Можеше ли да се застави да повярва в нещо от онова, което си мислеше?

В трепетликовата горичка въздухът бе значително по-хладен. Двете кули за компост бяха от зелена пластмаса и се състояха от секции, които можеха да се редят една върху друга. Капаците и на двете бяха затворени.

— Погледни там — каза Фиона, сочейки към къщата.

Уолт проследи ръката й.

— Какво?

— Я! — възкликна тя. — Чудя се какво ли има вътре?

Уолт се обърна. Един от капаците беше отметнат назад, отворен.

Те се спогледаха.

— Аз не съм полицейски представител — каза Фиона. — Затова искаше да дойда тук, нали?

Уолт не каза нищо.

— Работата е там — рече тя, — че се познаваме твърде добре. Лично аз смятам, че това е хубаво, но ако ти мислиш другояче, ще трябва да ми кажеш.

— Аз искам да те опозная по-добре — каза той. — Искам да ме допуснеш до себе си. И аз да те допусна до себе си. И да стигнем до момент, когато ще сме си толкова близки, че ще можем да си кажем и да си споделим всичко. Мечтая да стигнем дотам, че когато единият се смее, другият да знае защо, и когато единият от нас се кани да заплаче, другият вече да посяга към кърпичката. Нещо такова.

— Кърпичка ли? Това не го бях чувала от доста време.

— Аз съм старомоден.

— Нищо подобно. Ти си мечтател… Благодаря ти за това. — Тя надзърна вътре. — Сини и бели лилии — каза. — Искаш ли снимки?

Той пристъпи по-наблизо.

— Сини и бели ли? Доколкото помня, бяха… жълти, когато той работеше над лехата.

— Жълти ли? — рече Фиона. — Сигурно говориш за нашата градина. На Лесли и Майкъл. Те имат може би пет лехи, засадени с жълти лилии. Невероятно красиви са.

— Вашата градина — повтори той. Гласът му бе приглушен, гърлото — пресъхнало.

— Искаш ли да снимам тези? — попита тя.

Уолт кимна, неспособен да промълви и дума повече.

— Добре ли си?

Той я гледаше замислено.

— Уолт? Нещо не е наред ли? Кое?

Шерифът се опита да възпре думата, но не успя.

— Всичко — каза той.