Смъртоносни разкрития

53.

Уолт смяташе инвалидната количка за неудобство въпреки необходимостта от нея. Ортопедът му бе казал, че макар да няма нищо счупено, цяла седмица не бива да ходи. Шерифът прекарваше колкото се може повече време зад бюрото си, за да скрие своята недъгавост, и състоянието му го накара да направи преоценка на онова, което го определяше като личност.

Нанси влезе, за да го изкара с количката навън.

— Мога и сам — сопна се той.

— На старини ще бъдеш голям сладур, знаеш ли?

— Може и да не докарам дотам.

— Няма, ако продължаваш да действаш без подкрепления.

— И вината за това трябва да е моя, така ли?

— Там, в гората, имаше ли някой друг, освен теб? Да съм пропуснала нещо? — Тя хвана дръжките на инвалидната количка и Уолт не възрази. Зад гърба му тя извъртя очи.

— Ами… — каза той поради липса на свестен отговор. Понякога я мразеше.

— Сигурен ли си, че си готов за това?

— Чувствам се отлично. — А друг път я обичаше.

— Работата може да почака.

— Не, не може. Аз не мога. Той не може. Трябва да стане сега.

— Да, шефе.

— Млъкни.

— Да, шефе.

Тя го откара в стая за разпит номер едно, която бе също толкова безлична и скучна като стая за разпит номер две, но се намираше една врата по-близо до рецепцията.

Уолт смяташе за някакъв божествен замисъл факта, че той трябва да е човекът, който ще провежда разпита, а тя — човекът зад видеокамерата. Липсваше само Беатрис, която в момента бе бинтована и спеше на пода в кабинета му. Един осил се бе забил във възглавничката на предната й лапа и тя бе тичала с него, скачала с него и той бе потънал толкова надълбоко, че се наложи Марк Ейкър да го отстрани с операция.

Обвиняемият, в син затворнически комбинезон, би спечелил конкурс за двойник на Чарлз Менсън14. Разчорлена черна къдрава коса. Небръснат. Кафяви очи като на басет. Питър Ериън мъдро се бе измъкнал от защитата на този човек, оставяйки го на един служебен адвокат на име Крофърд — младок с жълто около устата. Крофърд се мъчеше да се отърве от стреснатия си вид на новак, който го караше да изглежда сякаш него са обвинили в убийство.

— Шерифе — започна Крофърд, — моят клиент възразява срещу това, някоя предполагаема жертва на неговите…

— Ей, ти! Затваряй си човката — обади се обвиняемият. Ръцете му бяха в белезници, така че не можеше да добави към думите си ударението, което явно би искал.

Уолт остана доволен от скастрянето. Сега вече Крофърд официално беше зрител. Адвокатът се озърна към видеокамерата и Фиона, после се отказа от повече протести.

— Не ми пука кой си — заяви сухо обвиняемият. — Че защо? Не е като да съм те убил. — Той се усмихна. Едно време можеше и да е имал хубави зъби. Погледна право към Фиона, а следователно и право в обектива на камерата. — Не можех да го оставя да те блъска така. Да те събаря по този начин.

Уолт трябваше да се погрижи за някои дежурни въпроси — име, възраст, настоящо местожителство — но реши засега да остави нещата на самотек. Фиона бе предупредена да не говори с мъжа.

— Камерата работи ли? — попита я Уолт.

Тя кимна.

— Можеш да излезеш.

Тя се отдели от триножника и се промуши покрай инвалидната количка. Наведе се към него и прошепна:

— Не ме е блъскал.

Уолт кимна. Тя затвори внимателно вратата. Присъствието й бе свършило онова, на което се бе надявал — нямаше защо да я мъчи повече.

— Вие простреляхте един от моите заместник-шерифи — каза Уолт. — Взехме отпечатъците ви от стола, с който разбихте прозореца. Ще ги сравним с онези, взети при регистрацията ви, и това ще ви докара дълга присъда при максимално строг режим. Щатът Айдахо не е особено любезен към хора, които стрелят по служителите на реда. Така че нищо не пречи да ми разкажете всичко.

Тогава, за изненада на Уолт, Ранди Даулинг си призна за двете убийства и за стрелбата по Брандън. Убил Гейл в пристъп на гняв заради това, че блъснал Фиона и я наранил — така изглеждало от наблюдателната му позиция зад прозореца на хола.

— Моята собствена жена ме напусна. Сигурно се досещате за това, прав ли съм? След като съм такъв непрокопсаник? Така си мислите, нали? Взе децата със себе си. И всичко това заради пари. Защото си загубих скапаната работа. Аз съм експерт-счетоводител. Обзалагам се, че знаете. Човек като вас знае всичко, нали? И още как. Ама не ме познавате. Не съм такъв, за какъвто ме мислите. Завършил съм колежа на Централна Юта. Бях сред първите двайсет и пет от моя випуск. Знаете всичко това, не ви казвам нищо ново. Само искам да влезе в записа. Аз бях като него — каза той и посочи с окованите си ръце към Крофърд, който се дръпна назад. — Даже изглеждах като него. Изглеждах така, че бихте си купили застраховка от мен. Но толкова едър мъж да блъска хубава жена като нея! Праснах го хубавичко с бухалката по главата. Заковах го. Мислех, че е свършил, ама оня изрод се надига и тръгва към мен като Франкенщайн. Божичко! Все едно съм се опитал да прережа секвоя с моторен трион. Та оня върви към мен, а аз отстъпвам слепешката. Не мога да повярвам, че се е изправил отново! Очите му се взират право напред — бих се заклел, че не ме вижда — и точно когато си мисля, че ще ми види сметката, пада на колене, а после се просва по лице в градината. Край. Като зомби. „Нощта на живите мъртъвци“. Не можех да повярвам!

Уолт и друг път бе виждал самопризнания, при които виновникът явно копнее да се изповяда, но честно казано, не го бе очаквал от този. Отначало бе преценил мъжа по дивашкия му вид и бе решил, че си има работа с невеж човек. Когато Нанси му донесе малкото информация, която бяха успели да открият за него, Уолт накара да я проверят повторно. Сега обаче мъжът потвърждаваше онова, което бяха узнали. Някъде по-нататък той щеше да бъде обявен за жертва на икономиката от съчувстващата преса или от някой политик, търсещ допълнителни средства. Чудесен пример за всичко, което би могло да се обърка.

— Произвеждали сте амфетамини — каза Уолт, като мислеше, че с тази реплика би могъл да подхване разговор.

Крофърд се приведе напред, но не за дълго, защото Даулинг го възпря със скръбен поглед.

— И кажи-речи всеки цент от тях отиваше в плика, който пъхах под вратата на дома на тъща ми. Мога да се грижа за семейството си. Не сме хора, които да живеят от купони за храна.

— Разкажете ми за дървената къщичка.

— До гуша ми дойде да бягам, знаете ли? Вашите хора — хора като вас и като онзи другия — обърнаха гората да ме търсят. Знаете ли какво е чувството? Когато се отнасят с теб като с животно, започваш да се държиш като такова. Вие ме накарахте да дойда на това място. Вие и хора като вас. Не щяхте да ме оставите на мира. Знаете ли колко хора живеят в тези гори, шерифе? Повече, отколкото си мислите. И ще откриете, че тези, другите, си имат дървени къщички, по-хубави от домовете на много хора. Включително и от моя. Ама че работа! Да не мислите, че ми харесваше там? Да сера в дупка? Да ми прилошава от водата? Що за страна е тази, в която дори не можеш да пиеш вода от потока? Как сме позволили да се случи такова нещо?

— Значи вие го убихте?

— Обикновено спях денем и обикалях гората нощем. Така е по-безопасно. Има по-малко от вашите. Освен този. Пияница. Бях го виждал и преди. Не представляваше истинска заплаха. Не и докато не си подаде главата от пода на дървената къщичка като мармот. Изкара ми акъла! Помислих си, че иска да ми вземе къщичката. Затова го ритнах — в гърлото, както се оказа. Хванах го за косата. Вдигнах го. Сигурно съм счупил някоя кост в гърлото му или нещо такова. Ларинксът може би. Човекът посиня пред очите ми. Не исках да стане така. Не съм убиец.

— Двама мъже са мъртви.

— Да, но то просто… се случи.

— Какво стана с тези мъже? — попита Уолт.

— Току-що ви казах.

— Вие сте ги убили. Мартел Гейл и Гилермо Менкез.

— Щом казвате.

— Вие го казвате, г-н Даулинг, не аз. Заявявате ли, че сте ги убили?

— Убих ги. Извлякох Гейл нагоре по хълма и го хвърлих. Разбирате, че не се гордея с това. Не съм някаква измет… Не съм от тях. Не ми хареса да го правя. Нямаше такова нещо. То просто… се случи. Като си помислите: писано е било да се случи. Човек като мен. Вие и всички други като вас направиха това. Заради вас стана.

Даулинг все още дрънкаше за икономическото неравенство в долината, когато Уолт остави вратата да се затвори зад инвалидната му количка.

Фиона се бе облегнала на стената отсреща със сурово изражение на лицето.

— Е? — попита тя.

Уолт поклати глава.

— Лудите са по-лесни.

— Не призна ли?

— О, напротив, призна. Изобщо не оказа съпротива. Гили ни заблуди, като взе банковата карта. Този човек е прибрал парите от портфейла на Гейл. Оставил е картите. Гили се появил и свил картата. Мислехме, че търсим един човек, а са били двама.

Фиона не каза нищо. Това не я интересуваше.

— Относно лудите ли? — попита той. — Имах предвид, че е по-лесно да живееш с мисълта за тях. Да спиш. А човек като този ще ме преследва в сънищата.

— Защо?

— Защото сме могли да го избегнем. Но не е нужно да измъчва и твоите сънища. Най-малкото, което мога да направя, е да те предпазя от това.

Тя приклекна, за да могат да се гледат в очите. Уолт сметна тази поза за смътно сексуална и още веднъж си напомни, че с тази жена се намира на опасна територия.

— Би ми харесало — каза тя.

Той вече беше забравил какво е казал.

— През последните не знам си колко години не исках нищо друго, освен независимост. Да се грижа сама за себе си. Сама да се пазя — да се защитавам — или каквото е там. Да не съм зависима от никого. Да не вярвам на никого.

— Звучи ми самотно.

— Горе-долу толкова самотно като разведен мъж с две малки дъщерички, предполагам — каза тя.

— Не мога да споря с това.

Една жена заместник-шериф влезе в дългия коридор. Уолт изгледа Фиона и тя се изправи и се облегна на стената, за да й направи път. За своя чест заместник-шерифката мина, без да ги погледне. Уолт си помисли, че Фиона изглежда секси дори така, облегната на стената.

А това си беше проблем.

— Това е ужасно сложно — каза той.

— И все пак невероятно просто — контрира тя, като си позволи една усмивка.

— Но е сложно. — Трябваше той да има последната дума.

— Исках да кажа, че не бих възразила някой да ме пази от някои неща. Стига този някой да ми позволява и аз да го пазя в замяна. Няма да бъда държанка, но не си падам по свободните връзки.

— Трупаш точки — каза той.

— В графата с плюсове, надявам се.

— В графата с големи плюсове.

— Ще я караме полека — каза тя.

— Погледни ме — отвърна той, сочейки към инвалидната количка. — Това на какво ти прилича?