Смъртоносни разкрития

51.

Фиона се бе забавила повече от петте минути, които й бяха отпуснати за първоначално документиране на останките на Гилермо Менкез. Затова се изненада, като чу линейката да пали двигателя и да потегля. Вместо това тя бе очаквала укори.

— Хей? — извика Фиона през отвора. — Там ли сте?

Всъщност вече не бе останало нищо за снимане. Тя бе направила дузина снимки на покойния и още толкова на вътрешността на къщичката, като през повечето време усещаше тръпки по кожата си — както от факта, че е сама с труп, така и от мисълта, че някой е живял тук горе. Всичко свидетелстваше за това, дори и миризмата. Нямаше съмнение, че постройката е била използвана за скривалище, и от мисълта, че се намира само на метри от бунгалото й и от главната къща, й призляваше.

Когато излезе от дървената къщичка и се заспуска по стълбата, тя се озърна назад и видя нагоре по хълма слаба светлинка, която мигаше насреща й, докато се спускаше неотклонно през гората.

Увиснала на стълбата, Фиона посегна да извади телефона си, за да се обади на Уолт и да поиска потвърждение, че човекът, който се спуска към нея, е той, но телефонът не беше у нея. Беше го оставила в спалнята заедно с пистолета. Изведнъж бунгалото и главната къща й се сториха съвсем различни след доказателствата, че някой е живял в къщичката, и наличието на труп тук горе. Тя се замисли за тайната стая, в която се бе крила Кайра, но не можеше да се насили да влезе нито в главната къща, нито в бунгалото си. Фенерчето се движеше през гората със скоростта на тичащ човек, насочвайки се надолу по хълма — право към нея.

Сега тя чу звъненето на телефона откъм бунгалото. Направи две крачки в тази посока, но спря, представяйки си как някой се крие там и я чака. Телефонът продължи да звъни глухо, докато мелодията се повтори още три пъти и млъкна. Телефонът… Пистолетът… Фенерчето вече не се виждаше.

За нищо на света нямаше да влезе там.

Тя погледна нагоре. Може би най-безопасното място бе в дървената къщичка — да влезе и да застане върху капака, за да попречи на отварянето му — но не и ако това бе леговището на убиеца, не и ако трябваше да го дели с един труп. Уолт не беше ли казал веднъж, че най-доброто скривалище е да останеш на открито? Тя зърна купчината от цепеници за горене, а зад нея — друга купчина от трупи. Една пътека водеше от задната част на езерцето към гората. Къде щеше да се чувства в по-голяма безопасност: бродейки из празна къща с размери на хотел или сгушена в гората, опряла гръб в някое дърво? Фенерчето трябваше да е на Уолт. Той едва ли беше на повече от десет минути път.

Тя остави чантата с фотографските принадлежности в подножието на стълбата и забърза към купа от дърва — неспокойна, развълнувана и с чувството, че през цялото време има някой на крачки зад нея. Озърташе се нервно, уплашена от собствената си сянка.

Стигна до дървата и между тях имаше набутана бейзболна бухалка. Липсващата бейзболна бухалка на Кайра, вероятно сложена там от някой градинар. Или може би беше бухалката, стояла пред нейното бунгало. Тя я обхвана с длан и стисна здраво.

Чувството беше хубаво.