Смъртоносни разкрития

15.

Заедно с трима заместник-шерифи Уолт грижливо преравяше боклука, разпръснат върху големи найлони, залепени към пода на полицейския гараж. Четирите купчини боклук бяха разположени в отделни квадрати, разделени със синьо тиксо. Един по един отпадъците от магистралата — бирени кутии, фасове и цигарени пакети, вестници, останки от храна и даже някой друг сбръчкан презерватив — бяха избутвани и отстранявани от мястото, където бе изсипано съдържанието на четирите яркооранжеви торби.

Уолт бе наясно, че тези купчини вероятно представляват най-добрата му и единствена възможност да залови един убиец; че група добронамерени момчета бяха събрали вероятно единственото сигурно доказателство в случая.

Беше седем вечерта, далеч след края на работното време. Подчинените му съзнаваха това и то без съмнение допринасяше за задружните им усилия. Настроението, което отначало бе разведрявано с шеги за боклука, с напредването на времето бе станало сериозно. Уолт продължаваше да стои наведен и разделяше с пръчка отпадъците на три различни купчини: безполезни, лични вещи, възможно ДНК. Пликчетата от чипс и хранителните останки отиваха при безполезните; всякакви писани или печатни документи — при лични вещи; празните кутии от бира и сода, фасовете и презервативите — при възможно ДНК. Бойскаутите си бяха свършили съвестно работата и макар че Уолт възложи на петима от своите заместник-шерифи да претърсят района за улики, не очакваше да открият много.

Нанси също бе останала до късно, без изобщо да го обсъжда. Тя се приближи към Уолт с лист хартия в дясната си ръка и той, без да пита, разбра какво е. В този ден имаше само един лист хартия, едно късче информация, което би я накарало да дойде лично в гаража.

— Отпечатъците? — извика той през целия гараж и гласът му отекна в гофрирания стоманен покрив.

Тя уверено кимна:

— Той е.

Уолт изпита странна смесица от ужас и облекчение: радваше се, че е отгатнал правилно, и бе разстроен от потвърждението. Мартел Гейл.

— Съобщи на Болд — каза той. — И го питай дали иска да вечеряме заедно.

Уолт не можеше да си спомни кога за последен път е вечерял насаме с друг човек, нищо че беше работна вечеря. По някаква причина това нямаше значение. Не бе въпрос на политика. Не беше семеен ангажимент. Не се налагаше да го прави. Той бе тук по собствено желание.

Болд имаше властно присъствие, независимо дали стоеше над труп, или бе седнал от другата страна на масата в „Зу 75“ — тежкарски азиатски ресторант в северния край на главната улица на Хейли. Това се дължеше донякъде на размерите му, както и на факта, че лесно можеше да бъде сбъркан с Брайън Денехи — същото усещане за знаменитост витаеше около него. Но още по-важна бе енергията, която излъчваше — сякаш бе обкръжен от някакво силово поле, което караше дори най-гръмогласния човек да шепне, децата да го зяпат, а възрастните да се чудят кой ли може да е този.

Уолт, който бе свикнал да привлича погледите винаги когато е в униформа, се бе научил да пренебрегва това, но с Болд на масата усещаше по-ясно от всякога, че двамата са център на вниманието.

Те започнаха с обичайните празни приказки, поговориха за семействата си, за любовта си към природата и за остров Уидби, където детективът обичаше да ходи на почивка, а Уолт от време на време посещаваше баща си. Много рядко.

— Четох препис на една от твоите лекции — каза Уолт. — „Жертвата говори, ако искате да я слушате“.

— Не си съставяй лошо мнение за мен. Не съм кой знае какъв оратор.

— Сметнах я за интересна и трябва да кажа, че в работата си използвам повечето от това, което проповядваш.

— Повярвай ми, не казвам нищо ново. Само преразглеждам стари идеи.

— И какво ни казва Мартел Гейл, след като вече знаем, че това е той?

— По-рано разгледахме някои добри версии — рече Болд. — Кражбата на часовника и портфейла може да е за заблуда, а може и да е истинска.

— Винсънт Уин заплаши, че ще го убие и ще рискува да бъде осъден — напомни му Уолт. Бяха обсъдили това по-рано, при един разговор по скайп.

— Трябва да кажа, че на това може да се гледа по няколко начина, ако вземем предвид Керълайн Вета. Сигурно убиецът на Керълайн е мъртъв. А може да е лесна изкупителна жертва. Или пък Уин или Боутрайт са имали собствени причини да премахнат Гейл, които нямат нищо общо с Керълайн. Съществува и вероятност всичко да е свързано с Керълайн — някой от тях е приписал смъртта й на Гейл и е решил сам да въздаде правосъдие.

— Разполагаме с шест броя отпадъци, по които може да има ДНК — каза Уолт. — Без да броим кутиите от бира и безалкохолни, защото те могат да създадат трудности на лабораторията. С тях стават дванайсет.

— Излиза прекалено скъпо да ги изследваме, без да имаме заподозрян — каза Болд.

Уолт сви рамене, без да е сигурен дали няма да прибегне и до това на по-късен етап. Съществуването на национална база данни с ДНК на престъпници правеше изкушението още по-силно.

— Освен това да не забравяме и твоите случаи с незаконно проникване в къщите — напомни детективът. — Може той просто да е налетял на неподходящ човек в гората.

— Утре би трябвало да свършим с разпитването по домовете — каза Уолт. — Може би ще открием нещо. А и молбата към шофьорите ще бъде пусната в сутрешните новини. Има реален шанс някой да е видял нещо. Магистралата е оживена. Но не чакам със затаен дъх.

— Ако искаш да присъстваш на разговора ми с Уин утре, нямам нищо против.

— Благодарен съм ти. Да видим сега как ще постъпим. Ще скрием, че сме идентифицирали Гейл. Бих искал да го държим в тайна за ден-два, така че да можеш да разпиташ Уин и Боутрайт, без те да го знаят. Аз може би ще те придружа — ще те откарам с колата — и ще поговоря с някои от съседите. След онази заплаха, която той отправи открито пред мен, би било безотговорно да не проуча нещата. Но разговорът си е твой. Така ще е по-добре.

— В случай че размислиш…

— Благодаря.

— Ами следите от гуми?

— В момента извършваме сравнение на нарезите. Забелязахме някои характерни белези на гумите от дясната страна: ако открием камиона, ще можем да го свържем с местопроизшествието, но още сме много далеч от намирането на заподозрян. Много далеч.

Те довършиха предястията. Болд си поръча чаша мляко и когато тя пристигна, привлече нови любопитни погледи от околните маси. Уолт си взе още една бира.

— Какво пропускам? — попита той. — Какво е това, което ти би сторил, а аз не?

— Не анализирам действията ти — каза Болд.

— Все пак, ако ги анализираше?

— Но не го правя. Слушай, аз уважавам юрисдикцията, повярвай ми. Например онази работа, която ти свърши на черния път. Аз не бих могъл да го направя. В тези неща си по-добър от мен.

— Като оставим настрани фалшивата скромност, хрумва ли ти нещо друго?

Болд хапна още малко от своето пиле „Терияки“ и избута настрани маринованите водорасли.

— Работя с една криминална психоложка на име Дафни Матюс, която знае как да разчепка жертвата, само че не по доказателствата, както правя аз, а с логична мисъл. При такъв случай, с толкова много променливи фактори, при възможната връзка с Керълайн Вета, усложнението от заплахата на Уин… Ако беше на моя територия, щях да се обърна към нея и да я накарам да проучи Гейл. Тя работи върху Вета, откакто започна всичко това, и може би ще засече някоя връзка. Кой знае? Но по отношение на полицейската работа, дотук те подкрепям напълно. Обаче на твое място не бих отписал онзи разсадник. Само ще го сваля по-надолу в списъка си, особено при ограничените ресурси, с които разполагам.

— Можем ли да я помолим да проучи Гейл, или не бива да искам такова нещо?

— Това е свързано с Вета, ако питаш мен. Мога да поискам от нея да го направи. Разбира се.

— Досега само два пъти съм работил с профайлър и само в единия случай разполагах с арестуван заподозрян.

— Тя не е профайлър. Не точно. Интересното в Матюс е, че тя може да ти каже що за човек е била жертвата и в какво емоционално състояние се е намирала около времето на смъртта. Може да провери миналото на някой заподозрян и да ти даде неестествено точен процент на вероятност той да е извършителят. Постиженията й са страхотни.

— Всичко това би ни помогнало.

— Да, във всеки случай няма да навреди.

— Ще й се обадиш ли?

— Да — кимна детективът.

— Трябва да опиташ водораслите — рече Уолт. — Много по-вкусни са, отколкото изглеждат.

— В никакъв случай — отвърна Болд и отпи от млякото, наслаждавайки му се като на отбрано вино.