Смъртоносни разкрития

27.

— Сигурен ли си в това? — попита Брандън от дясната седалка на джипа.

— Играят всеки понеделник. Уин е в групата. Има две мацки и всичко, което се полага. Ние разполагаме с твърдението на анонимната наркоманка и може би полените. Изглежда, нещата се навързват.

— Смяташ ли да им развалиш играта?

— Не, макар че това ще ми даде повод да ги доведа в офиса и да ги разпитам официално. Не бих имал нищо против. Но никой няма да подкрепи обвинението. Ще изглеждам като идиот. — Той почти не се поколеба. — Ще се ожениш ли за нея?

— Какво? Не питаш ли грешния човек?

— Гейл невинаги поставя момичетата на първо място, Томи. Знаеш го. Може да имам нужда от помощта ти за това. Смятам, че трябва да го обмислим.

— Ние?

— Нещата трябва да се уредят, Томи. Единайсетгодишните отлично знаят какво правите с майка им в онази каравана и че на мен това не ми харесва.

— А знаят ли какво правиш ти с твоята фотографка?

Джипът се люшна. Уолт стрелна с укорителен поглед Брандън.

— Нямаш никаква представа за какво говориш.

— Така ли? Добре. Тогава си вземам думите назад.

— Напълно способен съм да водя личен живот, без да замесвам дъщерите си.

— Щом казваш.

— Стъпваш по опасен терен, Томи.

— Не аз повдигнах въпроса. Не аз се обадих на „Лоджак“, без да имам подадена жалба за открадната кола.

Уолт беше дал на компанията директния си номер, но незнайно как те се бяха обадили да докладват в централния офис и Брандън бе вдигнал телефона.

— Ако двамата сте сериозни, тогава чудесно, помогни ми. Ако не… За момичетата в момента е трудно да се справят с всичко това.

— Виж, знам, че е… Знам, че не е лесно за никого от нас. Разбрах те…

Въпреки цялото си перчене Брандън изведнъж му заприлича на инатливо дете. Добър, стабилен заместник-шериф, на когото можеш да се довериш. Смел до глупост. Но млад. Уолт го уважаваше, даже се радваше на компанията му, но сега, донякъде благодарение на Фиона, му се стори, че го вижда по-ясно, и едва не се изсмя. Гейл бе яхнала първия кон, излязъл от конюшнята, но по някое време щеше да разбере, че не е обязден. Томи имаше нужда от известна тренировка.

Уолт спря джипа пред внушителния портал на Боутрайт и тъкмо щеше да позвъни на апарата, когато градинарят, с когото бе разговарял преди, се приближи от вътрешната страна. Носеше на гърба си пластмасов резервоар за пръскане, беше с очила и маска за лицето. Смъкна маската.

— Ще му кажа, че сте тук — рече той.

— Предпочитам да не го правите.

— Той има гости, шерифе.

— Той е домакин на редовната игра на покер в понеделник вечер. Това ми дава достатъчно основание да вляза. Искам само да говоря с него. Ако се вдигне голям шум, това само ще усложни нещата.

— Искате да ви пусна просто така? Това значи, че утре сутринта ще си търся работа.

— Ако не ни пуснеш, ще си търсиш адвокат. Не се безпокой, той няма да те уволни.

— Не познавате Марти Боутрайт.

— Аз мога да бъда доста убедителен.

Мъжът натисна бутона и порталът се отвори. Уолт вкара колата през него.

— Гумите на онзи пикап са „БФ Гудрич“ — каза Брандън. — Същата марка като в доклада на лабораторията, който пристигна току-що.

Уолт зърна пикапа, паркиран на тревата до една леха. Зачуди се дали самият той щеше да познае марката на гумите, както ги бе познал запаленият по колите Брандън.

— Добър улов — отбеляза той.

Брандън, все още разгорещен от предишната им дискусия, не отговори веднага. Накрая каза:

— Искаш ли да направя нещо по въпроса?

Уолт усети болка в слепоочията и откри, че се чуди какво ли би сторил Болд, което бе ненужно разконцентриране. Разполагаше с показания, които поне косвено свързваха Мартел Гейл с Боутрайт и Уин; разполагаше с полените и разкопаната леха в имението; а сега имаше и пикап със същата марка гуми като онези, които бяха оставили отпечатъците край трупа на Гейл.

— Не можем да вземем отпечатъци без съдебна заповед — каза Уолт, продължавайки да седи зад волана, докато градинарят нетърпеливо чакаше до джипа. Изглежда, напрягаше слух да чуе за какво си говорят, което бе загубена кауза. — Не и ако искаме да надвием адвокатите на Боутрайт. С такива хора трябва да пристъпваме много внимателно, Томи…

— „Гудрич“ са, шерифе. Оттук ги познавам.

— Не трябва да разберат, че знаем това. Защото ще сменят гумите. Ще унищожат възможни доказателства. Мисля, че засега ще оставим нещата така.

— Можем да поискаме съдебна заповед.

— Съдия Олбан играе волейбол в понеделник вечер, а Ситър участва в собствена игра на покер. Никой от тях няма да се зарадва, ако го прекъсна. Ще трябва да се върнем в долината, за да вземем заповедта, при условие че някой от тях пожелае да издаде такава, а ще ни е нужно нещо повече от марка гуми, които ги има на няколко милиона коли, за да ги накараме да подпишат заповед срещу човек като Боутрайт. А междувременно, ако Боутрайт дочуе какво сме намислили, вероятно ще изгубим доказателството.

— Тогава защо сме тук?

— Една анонимна наркоманка, позната на Гейл, спомена, че бил дошъл тук за деветата стъпка — да изкупи вината си. Обадих се отново на съседката на Уин и я притиснах по темата за наркотиците в имението му, за които бе споменала при първия ни разговор. Тя издаде, че с мъжа й са присъствали достатъчно често на тази игра в понеделник вечер и че на нея винаги се пуши трева.

— Трева ли? На кого му дреме за тревата, шерифе?

— Слушай, знам, че ситуацията не е идеална, но хора като Боутрайт и Уин… Те бранят личния си живот. Ти хвани градинаря и си побъбри с него. Накарай го да се поизпоти.

— Ясно.

— После ще си сверим бележките.

Брандън слезе от джипа.

— Може ли да поговорим за малко? — извика той към градинаря.

— През предната врата ли? — попита Уолт мъжа, който изведнъж бе станал нервен.

— В задния двор — каза градинарят.

Това улесняваше шерифа — нямаше да има нужда от покана.

Той мина през портата на дървената ограда и заобиколи зад къщата. Задният двор беше с размери на тенискорт и включваше джакузи. Боутрайт го забеляза и направи жест с ръка, но бе прекалено късно. Уолт се пъхна под четириметровия зелен чадър, където осемте мъже седяха около тикова маса, осеяна с чаши бира и вино, и пепелници, в които се пушеха кубински пури. Уолт забеляза един джойнт, който бе грабнат бързо от пепелника и изчезна в нечия ръка, преди да бъде захвърлен в тревата.

— Господа — кимна той.

— Вие не чукате ли, шерифе? — попита Марти Боутрайт.

— Градинарят ви ми каза къде да ви намеря. — Формално Уолт можеше да извърти това в покана, ако го притиснеха да го стори.

Той разпозна Алекс Макдоналд, Ричи Фабиано и Винс Уин, но човекът, който накара сърцето му да подскочи, беше двукратният носител на наградата „Сай Йънг“11, седящ до Алекс. През цялото си детство го беше гледал да играе за „Ред Сокс“ и фактът, че сега седеше на метър и половина от него, че го гледаше, че му се усмихваше, едва не накара дъхът му да спре. Знаменитостите в Сън Вали — политици, филмови звезди, поп величия — никога не му въздействаха кой знае колко. Но двукратен носител на „Сай Йънг“? Шерифът едва не получи сърдечен удар.

— Познавате ли Манди Халифакс, шерифе? — попита Уин, забелязал смаяното изражение на Уолт. На Халифакс Уин обясни: — Нашият шериф е кетчър и капитан на тукашните шампиони. Коефициентът му е двеста осемдесет и пет.

— Радвам се да се запознаем — каза Халифакс.

Уолт заобиколи масата и стисна ръката на мъжа, чувствайки се за момент отново осемгодишен, само за да осъзнае, че именно тази ръка бе грабнала джойнта от масата.

— Г-н Боутрайт, г-н Уин, може ли да разменим няколко думи насаме? — попита шерифът.

— За вас съм Марти, шерифе. Тези тук ме наричат с далеч по-лоши имена, но Марти ще свърши работа.

Това се хареса на групата. Боутрайт пиеше, както и Уин. Уолт забеляза как те си размениха заговорнически погледи и се зачуди как да тълкува това и доколко има основание. За миг си представи заговор в стила на Агата Кристи, как двамата се съюзяват срещу Мартел Гейл, и осъзна, че четивата му включват твърде много от криминалните романи на дъщерите му.

Боутрайт се изправи с мъка. Халифакс скочи да му помогне и Уолт си помисли колко добре се вписва тази постъпка в онова, което знаеше за човека. Манди Халифакс беше нещо много повече от спортна легенда. Прииска му се да можеше да измисли начин да го включи в разпита, само и само да прекара повече време с него.

След като Халифакс бе станал от стола си, Уолт демонстративно вдигна димящия джойнт, подуши го и го прибра в пликче за доказателства. Извади една химикалка и го надписа.

Дружелюбието около масата секна. Боутрайт грабна една от бутилките вино и я понесе със себе си, което накара останалите да избухнат в смях.

— Аз бих го държал под око, шерифе — извика Макдоналд.

Уин, който бе тръгнал редом с Боутрайт, въведе Уолт в една слънчева стая встрани от кухнята. Донесе му винена чаша и Боутрайт я напълни с червено вино.

— Имам много добра ръка, шерифе — каза Боутрайт. — Първата свястна ръка за тази вечер. Прецакахте ми късмета и ще съжалявате.

— Марти! — сгълча го Уин. А на Уолт каза: — Тази вечер Марти се е натряскал здравата.

— Не мога да изпикая колкото да напълня и един напръстник — рече Боутрайт. — Не мога да се надървя, без да яхна някой проклет шейкър за боя. Не ми говори за натряскване.

Уин завъртя очи, опитвайки се да извини мъжа.

— Мартел Гейл е дошъл в Сън Вали, за да изкупи вината си пред вас — каза Уолт. — Да изкупи вината си, не да ви заплашва, нито да предявява някакви финансови искания. В момента проследяваме разговорите му и ще открием, че се е свързвал с вас двамата, или поне с вашите асистенти или секретарки, и това може да ви постави в сериозно затруднение. Затова дойдох тук, за да ви дам възможност да си признаете предварително.

— По-полека, шерифе — каза Уин. Личеше, че са го хванали неподготвен, точно както се бе надявал Уолт.

Лицето на Боутрайт почервеня. Воднистите му очи играеха. Той посегна към виното, но Уин го докосна по ръката и го спря.

— Кой иска да е пръв? — попита Уолт.

— Знаете в какво положение се намирам… — оправда се Уин.

— Имате предвид г-н Евърс ли? Искате ли да вървим по този път?

— Това не е „път“ — оплака се Уин.

— Отречете го — каза Уолт. — Отречете, че той се е свързвал с вас. — Местеше поглед от единия към другия.

— Мартел Гейл беше бомба със закъснител — рече Боутрайт.

— Млъквай, Марти — ядоса се Уин. — Няма нужда да казваш нищо. Ти си пиян. Не бива да казваш нищо.

— Беше — повтори Уолт. — В минало време или в сегашно?

— Че каква е разликата? — отвърна Боутрайт, заваляйки думите. — Проблемът си е проблем.

— И как реагирахте вие на този проблем? — попита Уолт.

— Марти! — предупредително го изгледа Уин.

— Да, да — каза Боутрайт. — Знам. Знам.

— От свое име мога да кажа, че Мартел Гейл не се е свързвал с мен — рече Уин. — За последен път говорих с него точно след произнасянето на присъдата, мисля, че вече ви го съобщих. Това беше преди около две години. И, Марти, настоятелно те съветвам да не казваш нищо. На сутринта ще ми благодариш.

— Да, да — каза Боутрайт. Вдигна сълзящите си очи към Уолт. — Кво зяпаш бе?

— За първи път от дълго време чух за Гейл, когато получих съобщението по имейла — продължи Уин, като внимателно се придържаше към първоначалните си показания.

— Гейл се е появил тук, нали, г-н Боутрайт? — Уолт бе убеден, че друг път няма да го хване толкова уязвим.

— Марти, не отговаряй на това.

— Г-н Уин, ако обичате, бих искал да говоря насаме с г-н Боутрайт.

— Не — възрази Уин. — Няма да стане.

— Нека ви обясня какво е положението — каза Уолт, като потупа по джоба, в който бе прибрал джойнта. — Откритото пушене на марихуана е достатъчно, за да лепна на всички ви обвинение за употреба на наркотици и да ви прибера в ареста. Докладите ми за арестите са публично достояние. Утре сутринта ще бъдат пратени на пресата и публикувани на уебсайта ни. Ще прекарате нощта зад решетките. Това вероятно ще ми даде и достатъчно основание да претърся не само дома на г-н Боутрайт, но също и вашия, г-н Уин, защото имам свидетели за многократна употреба на наркотици в имението ви. Така че нещата могат да се развият по два начина. Признавам това. Но може би ще е по-добре да се замислите колко силно ще ме вбесите, преди да ми откажете сътрудничеството си. — Той изгледа двамата и видя, че бойният им дух се е изпарил. — Ако искате, можете да останете, но ако ще се правите на адвокат, изчезвате оттук. Ясен ли съм?

Уин кимна неохотно.

— Ето какво знаем — каза Уолт, овладявайки гнева си. — Мартел е освободен условно и на следващата седмица Керълайн Вета си го отнася лошо. Десет дена по-късно самият Гейл е мъртъв. Това е или раздаване на правосъдие, или съвпадение, или невероятно удобно за някого… Смятам да разбера какво точно е и за кого. Вие, момчета, знаете някои от отговорите. И аз ще ги получа.

Уин беше прекалено голям професионалист, за да отстъпи дори на сантиметър пред Уолт. Остана външно спокоен, демонстрирайки нещо като изненада. Боутрайт беше замаян от виното. Уолт не бе сигурен дали той изобщо го е чул.

— Не искам да карам гостите да чакат — рече Боутрайт.

— Имали ли сте някакъв контакт с Мартел Гейл преди откриването на трупа му? — попита Уолт.

Боутрайт погледна към него, после се озърна към излъчващия неодобрение Уин и се навъси.

— Той беше истинска напаст, шерифе. Съжалявам, че е мъртъв, но не съжалявам, че се махна от живота ми.

— Бих искал да получа отговор на въпроса — каза Уолт.

— Сигурен съм в това.

Уолт дочу звън на метал откъм двора и по звука позна, че се приближава някакво куче. Обърна се, очаквайки да види кучето на Боутрайт. Но той нямаше куче. Това беше Беатрис, която душеше килима, търсейки миризми, както бе обучена. Сигурно Брандън бе оставил вратата на колата отворена или бе свалил някой прозорец. Малко неща можеха да задържат Беа далеч от Уолт и явно отворената порта към двора не бе сред тях.

Беа си беше любопитна по природа и изглежда бе уловила някаква миризма. Той познаваше тези нейни наглед случайни, но всъщност методични движения — тя работеше. Потисна изкушението да я спре, когато лапите й затупкаха по камъка и тя обиколи масата за покер, а после драсна право към Уолт.

Само че не беше към Уолт. Забила нос в земята, тя стигна с душене до Уин, а после изтича до Уолт и побутна ръката му с нос. Отстъпи назад, седна и погледна господаря си, махайки с опашка.

За миг Уолт остана вцепенен, взирайки се в кучето, след това погледна към обувките на Уин и отново към кучето. Беа току-що му бе съобщила нещо толкова ясно, все едно говореше на английски, само че шифърът бе неразгадаем за Боутрайт и Уин. Само Уолт и Беатрис разбираха казаното. Той обмисли съобщението, а сърцето му биеше учестено. Беше достатъчно умен да не говори, преди да е сигурен какво ще каже.

Боутрайт и Уин усетиха промяната в Уолт. Над тримата увисна тишина, нарушавана само от учестеното дишане на Беа и шума от мъжки гласове откъм двора.

— Не обичам кучета — каза накрая Боутрайт. — Разкарай това животно от дома ми.

— Г-н Уин — рече шерифът със зловещо спокойствие в гласа. — Чудя се дали не бих могъл да погледна обувките ви?

— Какво? — зяпна Уин, свеждайки поглед към ръчно изработените си италиански чепици.

— Обувките ви.

— Не — отдръпна се изненадано той. — Защо?

За първи път в кратките си отношения с Уин шерифът видя по лицето му да пробягва паника. Не продължи дълго, но достатъчно.

— Бих искал да погледна обувките ви, ако може.

— Не може — каза Уин, втренчен в кучето. После си събра ума. — Имате ли заповед за обиск, шерифе?

— Мога да си издействам, ако е необходимо, въз основа на притежанието на марихуана. Вие си решавате. Това вече го уточнихме. — Отправи тази реплика към Боутрайт, предполагайки, че мъжът ще сметне за отблъскваща мисълта да бъде арестуван и криминален екип да рови из дома му.

Никой не продума.

Уолт наруши мълчанието.

— Вероятно ще мога да ви ги върна до един ден. Не повече.

— Искате да ми вземете обувките? — уточни Уин. — Да не сте се побъркали? Аз какво, бос ли да се прибирам? Що за дивотии, шерифе?

— Най-много два дни — рече Уолт.

Той срещна погледа на Уин, впечатлен от способността на мъжа толкова бързо да скрива паниката си. Сега виждаше само презрение и раздразнителност, отличителните белези на човек, който професионално се занимава с преговори.

— Няма да стане. Но благодаря все пак.

Уолт трепна.

— Нека стане на вашето. — Посегна към радиото си.

— Винс — обади се Боутрайт. — Няма да оставя онази ръка на масата. И няма да се примиря с някаква скапана нощ в ареста. Дай на човека обувките си.

— Не мога да го направя, Марти — каза Уин.

— Ще ти дам пантофи, с които да се прибереш.

Огорченото изражение на Уин говореше много на Уолт. Беше го притиснал — и двамата го знаеха. Шерифът щеше да получи обувките му.

— Ще ви задържа тук — обясни Уолт, — и то разделени, докато получа заповедта за обиск и пристигнат криминалистите. Екипът ще пътува от Меридиън, за ваша информация. И няма да потеглят преди девет сутринта.

Боутрайт каза строго:

— Дай обувките на човека, Винс. Не бъди стипца. Там отвън е Манди Халифакс. Той е мой гост.

Двамата впиха погледи един в друг, водейки мълчалива борба. Уин явно обмисляше все по-намаляващите варианти. Можеше да ядоса Боутрайт и да накара Уолт да мине през процедурата със заповедта за обиск и накрая все пак да предаде обувките си или можеше да ги даде още сега.

— Това куче нямаше работа в къщата ти — обясни Уин на пияния Боутрайт.

Уолт усети тръпки. Как точно Беатрис се бе измъкнала от джипа? Мина му през ума, че това може да не е случайност и тогава кървавата улика можеше да бъде оспорена в съда. Той си запази устата затворена.

— Ти не разсъждаваш трезво, Уин — нападна го Боутрайт. — Не ме слушаш. Тези хора са мои гости. Това е моят дом. Дай на човека проклетите обувки.

Безсилието и гневът върху лицето на Уин отстъпиха на примирение и той изрита обувките от краката си. Но не беше щастлив.

По-късно, докато караше джипа през града, Уолт най-после се осмели да изрече на глас онова, което го тревожеше. Беатрис стоеше между седалките, сложила предните си лапи върху поставките за чаши.

— Томи, нали разбираш как подхождам към работата?

— Да, шерифе.

— Ние не фабрикуваме доказателства. Не извъртаме истината. Не и в моя отдел.

— Не съм сигурен за какво говориш…

— Не искам никога някой от моите заместник-шерифи да лъже заради мен, да дава фалшиви показания.

— Шерифе?

— Затова няма да те питам, защото не искам да знам отговора. — Уолт протегна ръка и погали Беатрис по главата.

Брандън премести поглед от кучето към шефа си.

— Добре. Ясно.

— Трябваше да се посъветваш с мен, преди да предприемеш такова нещо, Томи.

— Ясно.

— Впрочем беше гениално — каза Уолт. — Но съдът не би го одобрил.

— Луната изгрява — рече Брандън. — След ден-два ще бъде пълна.

— Няма нищо по-красиво от това — отвърна Уолт.

— Тя е добро куче.

— Така е.

Беатрис започна да бие с опашка. Беше разбрала, че говорят за нея.

— Но не отваря врати на коли — каза Уолт.

Чуваше се само свистенето на гумите.

— Ако искаш да поговоря с Гейл как да оправим нещата, ще го сторя.

— Не биваше да натреса това на теб.

— Така е.

— Аз ще се оправя — каза Уолт.

— Благодарен съм ти, шерифе.

Уолт изви шия, за да погледне през предното стъкло към луната, подаваща се над планинския връх.

— Няма нищо по-красиво от това.