Смъртоносни разкрития

9.

— Тя не отговаря — докладва заместник-шериф Линда Чалмърс.

— Опитай пак — нареди Уолт.

— Вече опитах… А за какво са ни изобщо снимки? Това са две гилзи в тревата.

Уолт й отговори с втренчен поглед.

— Слушам, сър.

Намираше се в трудно положение. Беше наредил да повикат Фиона най-вече заради собственото си желание да я види и сега нямаше как да отстъпи, без първоначалните му намерения да станат явни. Отиде до багажника на черокито, сякаш бе решил да свърши работата сам, взе фотоапарата от раницата за спешни случаи, която държеше там, и се върна на притъмнялата ливада. Направи серия от снимки на употребените гилзи, като постави химикалката си в тревата за сравнение на размера.

Чалмърс бе първата, отзовала се на повикването, след като в Спешния център бяха получили обаждане на номер 911 от някакъв съсед. Тя следваше като сянка Уолт, докато той отиде до джипа и се върна.

— Предупредителни изстрели ли е произвел? — попита Уолт.

— Не, сър. Там е работата. Той не опита да се извинява. Каза, че е стрелял право в него.

— „Него“?

— В натрапника. Да, сър, той каза „него“.

— По посока на къщата на съседите?

— Точно така.

— Някакви съобщения къде са попаднали куршумите?

— Не, сър. Съдейки по дъха му, това не ме изненадва. Лъхаше ми на алкохол.

— Как, каза, му е името?

— Винсънт Уин — рече Чалмърс.

Уолт замръзна. Уин беше в късия списък на Болд за възможни разпити.

— Онзи Винс Уин ли?

— Някаква голяма клечка е. Или поне се държи като такъв. Стори ми се, мислеше, че трябва да съм наясно кой е, а пък аз, честно казано, нямам представа. Повечето знаменитости тук не искат да ги знаеш кои са. Но как можеш да се преструваш, че не познаваш Том Ханкс? Аз го обожавам! Бих нарушила брачните си обети заради него. Обаче този мухльо… Съжалявам, нямам представа.

Уолт никога не бе чувал толкова много думи от заместник-шериф Чалмърс. Тя явно бе изнервена и се безпокоеше, че той може да развали мнението си за нея, задето не познава Уин.

— Той е спортен агент. Голям спортен агент.

— Това обяснява нещата.

— В неговия свят той е нещо като Том Ханкс.

— Не и с това лице. Ако не възразявате, че го казвам.

— Не възразявам — кимна Уолт.

— Мога ли да престана да звъня на г-ца Кеншоу, след като сам направихте снимките?

— Можеш. Защо не ми събереш всичко каквото успееш за г-н Уин? Всякакви по-раншни оплаквания от съседи. Пътни нарушения. Глоби за паркиране. Проучи го.

— Дадено — каза тя и се отдалечи забързано.

Уолт почука по рамката на вратата, защото тя зееше отворена към нощта. Нямаше мрежа. Комарите се появяваха за около десетина дни в края на юни; после студените нощи прекъсваха размножителния им цикъл. Някоя или друга нощна пеперуда можеше да се вмъкне вътре, но Винс Уин като че ли не се притесняваше особено от това.

Той говореше по мобилния си телефон, хванал в ръка тежка коктейлна чаша, пълна до половината с тъмна течност.

— Добре. Трябва да затварям — каза и прибра телефона. — Винс Уин — представи се, прехвърляйки питието в лявата си ръка, и се здрависа с Уолт.

— Аз съм почитател на някои от вашите играчи — каза Уолт, смятайки, че така би могъл да накара Уин да се отпусне, преди алкохолът да свърши тази работа. — Договорът на Суганума Сакатура с „Маринърс“ беше една от най-големите сделки на всички времена.

— Благодаря.

— И онази четиристранна сделка с „Брейвс“ и „Филис“.

— Виждам, че следите бейзбола.

— Играя по малко. Софтбол. В местните лиги.

— Нека да позная. — Той измери с поглед Уолт. — Кетчър или полеви играч? Бих заложил на кетчър.

Уолт поклати глава.

— Вие сте професионалист.

— Това ми е работата.

— А пък моята работа — каза Уолт — е да се занимавам с оплаквания на съседи, които са чули стрелба в задния си двор.

— Моят заден двор, но иначе разбирам какво имате предвид.

— Няма да споря с вас — примирително рече Уолт, като още полагаше усилия да изглежда пълен с благоговение. — Вие едва не убедихте Стайнбренър да напусне Алекс Родригез. Как бих могъл да споря с такъв човек?

— Изобщо не бях толкова близо. Преувеличиха нещата.

— Ами тази нощ? Колко близо бяхте тази нощ?

— Моля?

— Има закони за оръжейната стрелба на определено разстояние от жилищни сгради.

— Някакъв човек обикаляше наоколо.

— Казахте го вече.

— Той беше в моята собственост. Промъкваше се някъде там. — Уин махна напред с чашата, за да посочи, и разплиска съдържанието й върху ръката си.

— Нека да позная — каза Уолт. — Човекът, с когото говорихте току-що, беше адвокатът ви?

Уин облиза алкохола от китката си.

— Да, адвокатът ми. Но не стрелях по него. Беше Мартел Гейл — каза той. — Следите ли футбола?

— Не много. Никога не съм чувал за Мартел Гейл. А трябва ли? Аз съм изцяло посветен на бейзбола.

— „Ню Орлиънс Сейнтс“. Играеше централен защитник в мача на звездите. Феноменална бързина. Страхотни ръце. А имаше и поглед върху играта — за един защитник най-важното са бързината и погледът. Гейл ги притежаваше.

— Притежаваше — отбеляза Уолт. — Оттеглил ли се е?

— Влезе в затвора. Наскоро го освободиха условно — каза Уин. — Аз съм включен в електронен списък с имейл адреси за уведомяване. Това е някаква измислица на Министерството на правосъдието от Луизиана. Защото съм в опасност — възможна мишена. Оказва се, че Гейл е бил освободен преди две седмици. Когато го осъдиха, съдът реши дължимите му премии — много пари — да бъдат дарени за достойни каузи, център за възстановяване на малтретирани жени и фонд за жертвите на насилие. Аз надзиравах разпределението на тези суми. Гейл беше против. Сега обвинява мен. Мисли, че съм го измамил. Той смяташе, че премиите трябва да бъдат внесени в спестовната му сметка. Затова ме заплаши и ме вкараха в списъка. Оттам получих имейл, че е бил освободен. Голяма работа, че го пратиха с две седмици закъснение.

— И имате причина да смятате, че Мартел Гейл се намира тук, в Сън Вали?

— Чуйте ми думата: онзи там, отвън, тази нощ беше Гейл. Ако съм го улучил, арестувайте ме, шерифе. Ако съм го убил, устройте празничен парад. Проверете му досието. Можете да направите това, нали? Издирете жертвите му и вижте в какво състояние са били. Потърсете едно момиче на име Керълайн Вета.

— Убийството в Сиатъл — каза Уолт и го обля гореща вълна. Бе търсил начин да насочи разговора към Болд и Уин току-що му го бе предоставил.

— Впечатляващо.

— Исках да поговоря с вас за това.

— С мен ли? Че защо ще искате да говорите с мен за Керълайн? — Той изглеждаше сепнат.

— Тя беше ли в електронния списък? — попита Уолт, мъчейки се да навърже нещата. — Имаше ли причина да се страхува от Мартел Гейл?

— Всяка жена на тоя свят има причина да се страхува от Гейл. Той ги хапва за закуска. Отнася се с тях като със свои лични боксьорски круши. Дали Гейл я е познавал? Не бих се изненадал. Готините мацки се лепяха по него като мухи по лайно. Но и да е била в списъка, това не й е помогнало с нищо, нали? Предупреждението дойде с две седмици закъснение. Можете ли да повярвате?

— Един детектив от Сиатъл, сержант Болд, би искал да поговори насаме с вас за Керълайн Вета. Предлага да се срещнете тук, не в Сиатъл, с цел избягване на пресата.

Уин нададе кашлящ смях.

— Мамка му, ама вие всичките сте голяма работа. Казвате ми, че трябва отново да се свържа с адвоката си?

— Ако искате да намесите адвоката си в това — рече Уолт, — мисля, че ще можем да го уредим. Идеята е да не попадне информация в пресата, а не да ви прецакаме.

— Като че ли на ченгетата им пука.

— На Болд определено му пука. Ако предпочитате, би могъл да го направи и открито, пред всички камери и фотоапарати.

Уин вдигна поглед от питието си.

— Не виждам защо да не уредим нещо. Нека се обадя по телефона и ще говорим пак.

— Съгласен съм — каза Уолт. Мъжът пред него гълташе алкохола като вода. — Имате ли причина да смятате, че Мартел Гейл е в Сън Вали?

— Вече ме попитахте за това.

— И вие казахте, че сте стреляли по него, а не че знаете, че е тук.

— Слушайте, възможно е няколко жени да са свидетелствали срещу Гейл. Нали? Тогава защо не и Керълайн? Тя може да е била едно от момичетата. Вероятно той й е отмъстил. — Начинът, по който Уин го гледаше над ръба на чашата, разтърси Уолт като електрически ток. Трябваше да се погрижи Болд да разговаря с този човек.

— Колкото по-скоро ми съобщите кога можете да се срещнете с детектива, толкова по-добре. Той ще долети специално за това.

— Трябва да го сметна за някаква чест ли? Нека прави, каквото се налага.

— Бих искал да разгледам оръжието ви — настоя Уолт.

— Жалко, то е в сейфа в спалнята, а проклет да съм, ако помня комбинацията. Точно затова се обаждах на адвоката си. Знаех, че вие сигурно ще пожелаете да го видите, и не исках да ядосвам никого… Но то е заключено там и ще получа комбинацията чак утре по някое време, когато офисът ми е отворен.

— Горе-долу по времето, когато кацне самолетът на адвоката ви, а? — подсмихна се Уолт.

— Груба откровеност от един окръжен шериф.

— Защо да усложняваме нещата повече от необходимото?

— За да могат адвокатите да си заслужат парите, предполагам.

— Не можете да стреляте в задния си двор.

— Казахте го вече. Но Гейл беше някъде там. Не смятах да рискувам.

Уолт чу името на мъжа и се сети за жена си. Гейл беше някъде там. Той никога нямаше да се освободи напълно от нея и това бе най-трудното от всички неща, с които трябваше да свикне — като някой от онези стомашни микроби от Мексико.

Ако в долината имаше убиец на свобода, трябваше да знае.

— Може да е бил някой турист — предположи Уолт. — Или съсед.

— Гейл е пречукал Керълайн — рече Уин. — Аз бях следващият в списъка. Повярвайте ми. Човек като него си урежда сметките. Такива са си футболистите. Помнят всяка дреболия от предишния сезон и следващия път, като се изправят срещу същия играч на терена, го карат да си плати. Така се играе тази игра. Това им е в природата.

— В такъв случай или сте го ранили, или сте го ядосали още повече. А пистолетът ви е заключен в сейфа — каза Уолт. — И вие не помните комбинацията.

Уин хвърли поглед към къщата, а после пак към Уолт.

— Това е проблем — каза той. — Може би ще оставите тази адски готина заместник-шерифка пред вратата ми през цялата нощ.

— Заместник-шериф Чалмърс е женена и има пет деца. Съпругът й ръководи школа по бойни изкуства в Хейли. Най-големият й син е на осемнайсет и вече има черен колан.

Уин сякаш не го чу. Уолт бе загубил част от вниманието му още щом спомена Болд.

— Повторна злоупотреба с оръжие може да доведе до повдигането на обвинения. Нито вие, нито аз искаме това. Може би е добре, че сте забравили комбинацията на сейфа.

— Ако видя някого там, навън, първо ще стрелям, а после ще задавам въпроси. И ще се надявам, че съдията може да е спортен фен. — Уин не заплашваше, само излагаше фактите. — Когато човек като Гейл ти е вдигнал мерника, не получаваш втори шанс. Питайте Керълайн. Питайте другите жени, които е пратил в спешното. Прякорът му в лигата беше Гейл Стихията. Раздаваше мозъчни сътресения наляво и надясно като визитни картички. Питайте Трент Грийн, Кърт Уорнър. Хора като него ги наричаме „змийски зъб“ — трябва им само един удар, за да те убият.

Гейл Стихията. Уолт скри усмивката си, като се чудеше защо не се е сетил сам за това7.

— Повече никакви пистолети.

— А какво ще кажете за мачете или бейзболна бухалка?

— Следващия път опитайте с телефона. Ние затова сме тук.

— За да защитавате и да служите. Нали, шерифе?

— Да.

— Ами защитавайте ме.

— Опитайте с телефонния указател.

— Намерете Гейл и ще направите услуга на всички ни.

— Съобщете ми за кога да уредя срещата с Болд. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Двеста и осемдесет? — подхвърли Уин, когато Уолт се обърна да си тръгва.

Тази забележка го накара да се извърне рязко.

— Средният ви успех в отбитите топки. Използвате и двете ръце — каза той. — Мазолите. — Посочи към дланите му.

Уолт сведе поглед към ръцете си.

— Може пък да съм градинар — каза той.

— Да бе, веднага си личи — рече саркастично Уин. — Двеста и осемдесет — повтори той уверено.

— Двеста осемдесет и пет — отвърна Уолт. Беше впечатлен, но се опита да не го показва.