Смъртоносни разкрития

29.

Уолт остави момичетата в ученическия лагер „Рейнбоу Трейл“, като на сбогуване получи по една прегръдка от тях, както и тъжен кучешки поглед от Ники, който не знаеше как да изтълкува. Не беше сигурен дали е резултат от някакъв мъжки недостатък, или отричане, или пък ако поначало нямаше никакъв смисъл, чудесна актьорска игра от страна на една дъщеря, която иска майка й да се върне. Беатрис скимтеше на предната седалка. Явно не й се искаше да се разделя с момичетата и Уолт не за първи път се зачуди дали кучето не отразява неговата собствена съвест. Поколеба се още малко, като си мислеше дали да не ги повика обратно в колата, да изкръшкат за един ден и да ги заведе в парка на сладолед или да поплуват в обществения басейн на гимназията. Но те обичаха лагера много повече, отколкото да прекарват деня с него, или поне той се убеждаваше, че е така, за да оправдае факта, че си тръгва и оставя на Лиза да ги прибере… Защото именно това направи.

Като се изключи хаотичната пресконференция, която мина що-годе сносно, и някои новинарски коли, спрели на служебния паркинг пред участъка, предишният ден бе минал бавно и монотонно. Уолт се застоя на бюрото си, отхвърляйки натрупаните задачи, като се надяваше нещо да даде тласък на разследването по случая „Гейл“. Окръжният прокурор бе решил, че наличието на лилии в градината на Боутрайт и фактът, че гумите на камиона са на същия производител — „Гудрич“ — като отпечатъците, оставени на местопрестъплението, са достатъчно основание, за да спечелят на Уолт заповед за обиск. Но го предупреди да не бърза много. Адвокатите на Боутрайт щяха да окажат сериозен отпор, щом се стигне дотам, и той искаше време, за да се подготви. Искаше също така да съгласува действията си с прокурора на окръг Кинг, за да не подложат неволно на риск разследването по случая „Вета“, като действат твърде прибързано.

С всеки изминал ден шансовете намаляваха. Колкото повече време минаваше от откриването на тялото, толкова по-малка бе вероятността случаят да бъде решен.

Днешният ден мина горе-долу по същия начин: Уолт имаше чувството, че ръцете му са вързани от предпазлив адвокат и косвени улики. Обади се два пъти на Фиона и й остави съобщения. Страхуваше се, че тя избягва обажданията му от смущение заради появата на „откраднатия“ пикап на Енгълтън, затова й каза, че не му пука и просто се радва да разбере, че Кайра явно се е върнала. Нежеланието на Фиона да отговаря на обажданията му го дразнеше и смущаваше, но тя трябваше да направи следващата крачка. Тя.

Когато момичетата вече спяха и чиниите бяха измити, той седна пред компютъра, за да навакса с имейлите.

Телефонът в кухнята иззвъня и Уолт го грабна.

— Открих колата му, шерифе.

— Гили?

— Открих джипа. Има стикер на „Авис“ на бронята. Регистрационните номера още са на него. Това е колата, наета от Гейл.

— Къде е?

— Далеч от пътя, иначе щях да я намеря по-рано. Помогна ми този бинокъл за нощно виждане. Слънцето е нагрявало метала цял ден и след мръкване колата излъчваше топлина. Стоя пред нея и я гледам. Искаш ли да я отворя?

— Не пипай нищо. Обясни ми как да стигна дотам. Ще ми отнеме около час. Ти не мърдай никъде.

— Ясно.

Уолт позвъни на Лиза и я помоли да го смени. Обади се в офиса и им каза от какво има нужда, включително Фиона, и ги инструктира да не общуват по радиото и да пускат колите една по една, за да избегнат нашествие на пресата. Пое си дълбоко дъх и се преоблече в прясно изгладена униформена риза.

Надзърна при момичетата точно преди Лиза да пристигне, облечена в халат и джинси. Изглеждаше уморена и се насочи право към дивана.

Уолт й предложи леглото си, като каза:

— Чисти чаршафи.

— Колко ще се забавиш?

— Лягай си — рече той.

Тя кимна и пое нататък, почесвайки гърба си през халата, и това го накара да се зачуди дали двамата не се познават твърде добре.

Гили Менкез изглеждаше дребен и блед в ярката светлина на фаровете, докато мижеше срещу прожектора на черокито на Уолт.

— Това е хубаво, нали, шерифе?

— Много хубаво.

— За миналата седмица…

— Забрави за това, Гили. Вече е минало.

— Имам жена и четири деца. Чакам още едно.

— Добра причина да не пиеш на работа.

— Можеше да накараш да ме уволнят.

— Само гледай да не стане „трябваше“.

Гили се взря в него с любопитство.

— Няма значение, Гили. Само внимавай да не се повтаря.

— Няма.

От уважение Уолт скри усмивката си. Гили изглеждаше капнал, лицето му се бе сгърчило сякаш ще заплаче. Шерифът сложи ръка на рамото му, зарадван, че има пред себе си човек с неговия собствен ръст, но се зачуди дали Гили бе отдаден повече на господ, или на бутилката.

— Точно така ли го намери? — попита шерифът.

Мъжът кимна хрисимо и Уолт изпита неудобство. Опитвайки се да му даде някаква работа, го накара да претърси терена от дясната страна на джипа. Той пое гората отляво. Изчакваше да се появят Фиона с фотоапарата и поне един заместник-шериф, преди да влезе в колата. Освети през стъклото с фенерчето си и видя, че джипът е празен, а ключовете са на стартера. По тях може би имаше латентни отпечатъци, а той с нетърпение чакаше да се заеме с това.

С фенерчето в ръка, Уолт се движеше методично през храстите. Чу как Беатрис дращи по страничния прозорец на черокито и му се прииска да можеше да я пусне. Наетата от Гейл кола бе зарязана в една долчинка между два обрасли с дървета хребета, разположени в посока изток-запад. При този покров от елхови клони изглеждаше истинско чудо, че Гили е забелязал топлинното излъчване, и Уолт прие това за знак, че е настъпил поврат в разследването. Случаите се обръщаха или в твоя полза, или в твоя вреда и с времето той бе станал суеверен.

Видя го като бял проблясък — цвят, на който не му беше мястото в горската палитра. Приближи се със затаен дъх и за малко да повика Гили при находката си.

Отмести папратите, разкривайки гладката ръкохватка на бейзболна бухалка. Наведе се и се протегна по-напред, за да издърпа преплетените растения и да открие широкия край на бухалката.

Сърцето му биеше учестено, сякаш бе пробягал голямо разстояние или бе тренирал на лежанката. Отначало откритието го въодушеви, изпълни го с детска радост, бетонира теориите му и потвърди следователското му майсторство. Помисли си колко ли щеше да се впечатли Болд, щом разбере, че подозренията му към Винс Уин не само са били основателни, но и точно в целта.

Току под горния край на бухалката имаше ръждиво петно и нещо, което приличаше на човешка коса. Пред него бе оръжието на убийството и макар че тепърва му предстоеше да свърже изоставянето на автомобила със захвърлената бухалка и да направи проверка на времето, връзката с Гейл изглеждаше неизбежна. С малко късмет случаят можеше да бъде приключен до обяд, а камерите и репортерите да си заминат.

Той надяна хирургически ръкавици и се озърна назад. Беше изгубил от поглед Гили в гората. А далеч долу проблеснаха за първи път пристигащи фарове. И зад тях още един чифт. Екипът му щеше да е тук до минути и той се надяваше Фиона да е сред тях, за да има с кого да отпразнува находката.

Коленичи и тъкмо посягаше към средната част на бухалката — за да не докосне нито ръкохватката, нито следите от кръв — когато фенерчето му освети релефен надпис с ръкописен шрифт, от който се четяха три букви: „тън“.

Той разбираше от бухалки — особено „Луисвил Слагър“ — и знаеше как са разположени логото и надписите върху различните марки. Това тук не съответстваше на нищо познато. Умът му автоматично заработи, мъчейки се да отгатне с името на кой играч е надписана тази бухалка и защо надписът е гравиран толкова високо. Завъртя я леко и се появи остатъкът от името: Енгълтън.

Звезден спонсор на Малката лига на Ууд Ривър: Майкъл Енгълтън.

Уолт замръзна, докато звукът от приближаващите се коли се усилваше. Смутен и замаян, той осъзна, че не диша. Тази бухалка трябваше да идва от колекцията с автографи на Винс Уин. Трябваше да докаже отвъд всякакво съмнение, че Уин е раздал правосъдие със собствените си ръце точно както бе заплашил, че ще стори.

Следващият образ в главата му бе този на Кайра Туливич, която беше надигнала бухалка и вървеше откъм къщата на Енгълтън към Уолт, докато той надничаше през прозореца на Фиона. Кайра, толкова травматизирана и измъчена, че не можа дори да произнесе речта си, без да я осени ярък спомен, който й попречи да продължи.

Колите се приближаваха. Уолт се поколеба с ръка върху бухалката.

— Може да е била открадната — изрече той на глас, после мигновено млъкна, мислейки за мъжа от планината, или производителя на амфетамини, или онзи, който бе опустошил къщата на Бъркхолдър.

Стиснал здраво бухалката, той я понесе, като я държеше ниско и я полюшваше в ритъма на крачките си. Отправи се бързо към чакащия джип. Беатрис се разлудува, като го видя да се приближава. Фаровете на пристигащите коли идваха все по-близо.

Гили Менкез изникна от нищото зад изоставената кола.

— Шерифе?

Уолт спря и премести бухалката така, че Менкез да не я вижда.

— Да, Гили?

— Има ли още нещо, което да направя? — попита той.

— Иди да махнеш на колите да спрат, за да не повредят следите. Спри ги колкото можеш по-далеч оттук, и им кажи да угасят фаровете. Побързай.

Гили хукна. Малко след това, когато фаровете угаснаха, Уолт отвори багажника на джипа си, изгаси вътрешната лампа, уви бухалката в синя мушама — същата, която бяха използвали, за да преместят тялото на Гейл — и напъха вързопа зад раницата за спешни случаи, в ъгъла зад задната седалка.

Каза си, че само съхранява улика, крие я, за да не узнае никой за съществуването й, така че да няма възможност за изтичане на информация към пресата, преди да я е регистрирал и анализирал както следва. Така че всяко доказателство, което тя предоставеше, да може да бъде използвано ефективно и правилно, преди да бъде опорочено от съда на общественото мнение.

Той не криеше улики. Не правеше нищо нередно.

Но тогава защо бе скрил бухалката от Гили? Защо я бе прибрал на тайно място в багажника на джипа си, вместо да документира мястото на откриването й със снимка — стандартната полицейска процедура при намиране на възможно оръжие на убийство?

Той затвори багажника и в този миг Фиона се появи в светлината на предните фарове на джипа. Зад нея изникна Бардж Леви, който носеше тежка раница в дясната си ръка. А миг по-късно и двама заместник-шерифи, единият от тях — Томи Брандън.

— Шерифе — извика Фиона, подмятайки две чанти с фотографска техника. Приличаше на скелет в слабата светлина. Крехка, бледа и изтощена, тя се приближи.

— Г-це Кеншоу — каза Уолт и гласът му изневери.

Цифровият часовник върху микровълновата печка в кухнята показваше 03:07. Уолт трябваше да избира дали да буди Лиза, или не, и реши да й даде възможност да прекара поне част от нощта в собственото си легло. По халат и джинси, тя потегли с колата, с размътени очи, но радостна от възможността да се прибере у дома.

Когато вече я нямаше, той извади синия вързоп от колата и го внесе тайно през задната врата, като и за миг не се съмняваше, че може да го наблюдават. Отдавна бе научил две неща в полицейската си кариера: всеки имаше поне една опасна тайна и не съществуваше такова нещо като усамотеност.

Пуснал щорите, той внимателно разви мушамата и се втренчи в окървавената бухалка, като се чудеше какво, по дяволите, прави. Беше си подготвил разнообразни извинения: пазеше следствието от изтичане на информация, което евентуално би могло да заздрави защитата на Уин (макар че посвещението на Майкъл Енгълтън отслабваше тази версия); предпазваше първата наистина значима улика от възможността да бъде изложена пред всички; изолираше уликата, за да има възможност да проведе методично разследване и разпит на заподозрените — най-вече Кайра Туливич. Убеден, че всичко ще бъде наред, стига да не замърсява или унищожава уликата, той уви внимателно бухалката в прозрачно фолио и го залепи за по-сигурно с тиксо.

Прерови гаража и намери един голям кашон, оряза го с макетен нож и го оформи грубо така, че да пасва на бухалката. Уви я в найлон и вестници и я сложи в кутията, която залепи с още тиксо. Влезе в Интернет, попълни етикет за бърза доставка, разпечата го и остави пакета върху масата в хола като паметник на лошата си постъпка.

Болд му бе предложил помощта си за ускоряване на обработката на уликите. Лабораторията в Меридиън би могла да свърши работата с предимство заради връзката с възможно убийство, но Уолт разполагаше с нелошо извинение да пренебрегне тази възможност и да прати бухалката на Болд. Един ден път до Сиатъл, един ден за обработка. Би трябвало да получи резултатите за по-малко от четирийсет и осем часа, което бе кажи-речи най-краткият срок, който би могъл да очаква от щатската лаборатория в Меридиън. Но действайки чрез Болд, той запазваше пълна тайна, което можеше да му бъде от голяма полза в бъдеще. В случай че бухалката уличеше някого, от когото се интересува Болд по случая „Вета“, това му даваше още по-голямо основание да използва лабораторията в Сиатъл.

Обаче тази нощ Уолт не спа добре. Мяташе се и се въртеше, а когато успя да задреме за малко, сънят му бе лек и неспокоен, наситен с кошмари и заплетени сценарии. Събуди се, раздразнен и уморен, и откара момичетата до лагера в мрачно мълчание, което всички усещаха. Дори Беатрис кротуваше, положила глава на кръстосаните си лапи, без да откъсва очи от него.

— Престани! — извика й той през стаята, докато си правеше пържени филии.

Тя премигна, отмести поглед, а после отново се втренчи в господаря си, като негова четиринога съвест, която отказва да го остави на мира.

В десет сутринта Уолт напусна офиса без обяснение, като каза на Нанси само, че отива до вкъщи и ще се върне след петнайсет минути.

Нанси свързваше такива необясними напускания със семейни или здравословни проблеми — и двете я притесняваха, тъй като след развода тя мислено бе поела ролята на негова настойница. Често вършеше негови лични задачи, които нямаха нищо общо с работата.

— Всичко наред ли е? — попита го тя. Въпрос, на който той нямаше нужда да отговаря, като се имаше предвид изражението му.

— Отлично — излъга Уолт.

— Ако мога да помогна… — добави Нанси и това го накара да забави крачка, докато се двоумеше дали да я смъмри, или да й се извини. Не направи нито едно от двете. Продължи към вратата, замислено вперил поглед пред себе си.

— Съжалявам, че се обаждам толкова рано — каза Уолт, когато лицето на Болд изпълни прозорчето върху компютърния екран.

— Станах още преди часове — рече Болд. — Какво мога да направя за теб?

— Толкова ли съм прозрачен?

— Използваш скайпа — каза Болд — вместо телефона. Но се радвам, че се обади. Матюс има обяснение за нас.

— За какво по-точно?

— Първо, защо не ми кажеш за какво ме търсиш?

Уолт даде кратко и простичко обяснение за изпращането на бухалката — искал лабораторната работа да се извърши бързо. Не беше извинение, не предложи обосновка. Щял да бъде благодарен да му съобщят по телефона или имейла веднага щом разберат нещо. Болд прие всичко това нормално.

— А сега ти ми кажи какви новини имаш — помоли Уолт.

— Момичето в разсадника — рече Болд. — Как й беше името?

— Марта Шарп. Маги.

— Матюс казва, че тя отглежда марихуана. Работи нощем, когато не й е там мястото, и затова беше толкова чувствителна по въпроса, че не е била в разсадника след работно време. Прави го сама, за да има допълнителни доходи. Вероятно живее с един от родителите си, който е болен или зависи от нея. Изкарали сме й акъла, като започнахме да душим наоколо, но важното е друго: Матюс смята, че тя сигурно е видяла нещо. За Гейл, имам предвид. Описах й разговора и — това е нейната магия, шерифе — тя се включи и започна да ми го тълкува. Знам, че може да звучи като измишльотина, но такава й е работата и съм се научил да й вярвам.

— Марихуана, казваш…

— Под земята може би. На изкуствено осветление. Но важното е, че тя е била там. Видяла е нещо и го крие, защото не може да обясни денонощното си присъствие в разсадника. Матюс каза, че подходът е да се хванем за нуждата й от пари, да разберем причината за нея и да я подкопаем. Установяваш нуждата и после посочваш колко ще се утежни положението, ако бъде арестувана за отглеждане на марихуана. Нейният близък ще страда, ако тя влезе в затвора. Гарантираш й, че ще изгориш наркотиците в замяна на онова, което знае, и всички са доволни.

— И ти би приел това? — попита скептично Уолт.

— Някой ден ще се срещнеш с Матюс. Тя наистина е неповторима… Аз бих дал на този подход седемдесет и пет процента шанс за успех. Тя вероятно ще му даде по-малко, но просто си е такава: скромна до безобразие.

— Нали ще ми се обадиш?

— Веднага щом получа вест от лабораторията.

Уолт не се обърна към лекуващия лекар, а отправи искането си направо към главния счетоводител на болницата — мъж, който бе работил заедно с него в спасителната служба. Телефонният разговор му отне пет минути и докато стигне до разсадника, вече разполагаше с нужната информация, за да убеди Маги Шарп.

— Диализата на майка ви — изрече той още преди да я поздрави.

Зад него заместник-шерифи Милнър и Тилбърт се бяха облегнали на решетката на патрулката си.

Маги Шарп загриза един от ноктите си. Очите й неволно се стрелкаха към двамата заместник-шерифи. Не каза нищо.

— Не е нужно работодателят ви да узнае за това — успокои я Уолт за нейна изненада. — Няма да влезе във вестниците. Ще се отървете с общественополезен труд и дори той няма да бъде воден на отчет. Което означава, че няма да имате криминално досие. Предложението е еднократно. Ако информацията, която ми дадете, е достатъчно добра, ако ми кажете истината за видяното от вас онази нощ и не се опитвате да шикалкавите, тогава хората ми няма да изтръгнат всяко дръвче и растение тук и да обърнат всичко с главата надолу. Предстои ви да вземете критично решение, Маги. То ще има дълготрайни последствия не само върху вас, но и върху майка ви и всички, които обичате.

Тя стоеше, вцепенена, и от очите й бликнаха сълзи, макар че не подсмърчаше.

— Не знаех какво друго да направя — изохка жената. — Сумата е толкова голяма и като нямаме застраховка…

— Марихуана ли отглеждате?

Маги Шарп поклати утвърдително глава.

— Моите хора ще я изкоренят и ще се отървем от нея. Вие ще се съгласите да положите двеста часа общественополезен труд. Ако не спазите вашата част от уговорката, последиците ще са ужасни. Разбрахме ли се?

Жената кимна.

— Какво видяхте през онази нощ?

Тя кимна отново.

— Разкажете ми.

— Един пикап. — Маги Шарп сведе глава и избърса сълзите с опакото на дланта си. — Чух го… чух как удари нещо. Сигурно е свърнал, за да избегне някой лос или сърна, но не съм видяла животното. Пикапът излезе от пътя — беше може би около два сутринта — от тази страна на магистралата и спря. Шофьорът се показа. Аз наблюдавах всичко това от втора оранжерия. В оранжериите няма никакви светлини. Моите насаждения са под земята.

— Покажи ми.

Уолт се обърна към своите хора и им махна да дойдат.

В отворения парник жената издърпа един от палетите, които се използваха като под между различните редове. Огреба с една лопата петте сантиметра пръст и отдолу се показа дървен капак. Сложна маскировка, която би била невъзможна за разкриване. Капакът представляваше квадрат с размери близо два на два метра, а в ямата под него растяха над петдесет еднометрови стръка марихуана, натежали от червеникави пъпки. Имаше автоматична напоителна система и редица от лампи. Носеше се остър аромат.

Докато заместник-шерифите слизаха в дупката, Маги Шарп посочи с ръка.

— Аз стоях точно там.

— Мъж ли беше, или жена?

— Мъж.

— Излезе от колата и после какво? — попита Уолт.

— Започна да се оглежда. Не знам какво търсеше. Беше далеч, а и през онази нощ беше тъмно.

— Да кажете нещо за пикапа?

— Струва ми се, че имаше рамка за фарове върху кабината. Или може би поставка за ски.

Описанието отговаряше на пикапа на градинаря на Боутрайт. Уолт не можеше да свърже бухалката на Енгълтън с градинаря, но за миг почувства слабо облекчение, защото това можеше да се окаже добре за Фиона и най-вече за Кайра.

— Цвят?

— Не можах да видя.

— Марка?

— Пикап. Само това мога да ви кажа. Не мисля, че кабината беше удължена, обаче наистина бе тъмно… Не знам със сигурност.

— И намери ли нещо? Този човек, който се оглеждаше?

— Остана навън в продължение на поне две минути. Може да е пикал. Може да е повръщал. Може да си е изкарал акъла от това, че е блъснал животно и е оцелял. Нямам представа.

— Беше сам, така ли?

— Не видях друг. От това разстояние и осветени отзад, облегалките за глави приличат на истински човешки глави, нали знаете? Видях само този, който излезе. Не знам дали вътре е имало някого.

— Използваше ли фенерче?

— Не, сър.

— И казвате, че сте го чули да блъска нещо?

— Сигурна съм. Затова излязох от дупката. Чух удара. Чух пищенето на гумите. Видях пикапа, спрял край пътя.

Тя стоеше с лице към него, извърнала очи. Уплашена. Потрепваше при всеки звук от изтръгването на растенията, долитащ откъм ямата.

— Значи в действителност не сте го видели как спира?

— Не, май че не. Но чух всичко.

— Рамка за фарове, казвате.

— Или поставка за ски. Да, сър.

— И кабината не беше удължена?

— Точно така.

— Фаровете? Помните ли стоповете отзад? Ще можете ли да познаете формата, по нея може би ще успеем да установим марката на пикапа?

Тя поклати глава.

— Не че нямам желание да опитам, но бях много далеч. Ако искате да погледна нещо, ще го направя. Разбира се. Но се съмнявам, че ще успея.

Заместник-шерифите долу почнаха да изхвърлят осветителните тела и изтръгнатите растения от дупката. Шегуваха се помежду си. Уолт не им направи забележка.

— Ще задържим осветлението. Като гаранция, че ще спазите думата си за общественополезния труд.

— Ще го направя. Обещавам, че ще го направя.

— Това беше глупава постъпка, Маги. В този щат можете да получите двайсет години за такова нещо.

— Да, сър.

— Не казвам, че не ви влизам в положението. Иска ми се да имах някакъв отговор какво да правите с майка си, но пътят не е този, който сте избрали.

— Не. Разбирам го. Бях отчаяна. Аз всъщност не пуша марихуана. Ще направя тестове или каквото кажете.

— Тестове в случаен момент ще бъдат част от споразумението ни.

— Редувайки така растенията, можех да изкарвам по две хиляди на месец. Предполагам, че просто беше прекалено лесно. Не казвам, че е било правилно.

— Двайсет години — напомни й Уолт.

— Разбирам.

— Ако се разбъбрите… ако чуя нещо за това, откъдето и да било, ще се наложи да повдигна обвинения. Строго погледнато, не мога да сключвам сделки като тази. Само от време на време правим изключения. Тази вратичка ще се затвори, ако споменете за това пред някого.

— Няма, кълна се…

— Явете се в участъка утре. Търсете жена на име Нанси. Тя ще ви обясни за общественополезния труд и ще ви даде някаква литература за това, как се кандидатства за извънредна здравна помощ.

Тя увеси глава и кимна.

— Ще искам да разгледате и различни видове стопове.

— Добре.

Уолт извика към момчетата си в ямата, давайки им заповеди. После потегли право към окръжния съд, като знаеше, че този път ще си получи заповедта за обиск.