Смъртоносни разкрития

11.

Уолт получи пистолета на Уин следобед на другия ден и прекара трийсет минути с адвоката му, уреждайки условията за разговора с Болд. Пистолетът бе конфискуван временно, докато Уин завърши доброволен еднодневен курс по боравене с оръжие през следващата седмица.

Същата нощ Уолт се свърза с Болд по скайпа и му обясни, че е получил отговор от Марти Боутрайт, собственик на тим от Националната футболна лига, и че двете беседи вече са уредени. Болд му каза, че ще планира пътуването си и ще му се обади пак.

Уолт позяпа „Дисни Ченъл“ с дъщерите си, почете заедно с тях преди сън, а после се залови да прегледа натрупаните в пощенската кутия имейли, докато Беатрис се навърташе около краката му. Това беше първата му нормална вечер от известно време насам и той си обеща, че ще го прави по-често. Бързо осъзна, че Фиона бе права за неговата нетърпимост към тишината, макар да не смееше да я изпита. Продължи да се занимава с разни дребни задачи, докато капна от умора и заспа в леглото, което някога бе делял с Гейл. Кучето задряма преди него. Той спа дълбоко и не си спомняше да е сънувал нещо.

На следващия ден, един юлски вторник, му съобщиха, че при него е дошъл Тери Хог. Тери направи комплимент на Уолт за декорираната пушка „Ремингтън“ с ролков затвор, окачена в стъклена кутия на стената. В продължение на десетина минути обсъждаха огнестрелните оръжия и Уолт не изпитваше нужда да притиска адвоката.

Накрая Хог извади запечатан найлонов плик и го побутна по бюрото към Уолт. В него имаше чифт черно дантелено бельо.

— Принадлежи на Дион Фанчели.

— Не очаквах точно това — призна Уолт.

Хог плъзна към него подписан и нотариално заверен документ.

— Заявлението на моя клиент за това как бельото се е оказало у него и че е било предадено директно на теб.

Уолт прочете внимателно документа.

— Любовен сувенир, така ли?

— От втория им път, който е бил и последен — каза Хог. — Разпитах неколкократно момчето, Уолт. Имали са полов контакт два пъти. Други неща сигурно са правили. Но това е било само два пъти, последния път преди осем месеца. Клиентът ми е готов да сътрудничи напълно. Не е той. И аз му вярвам, в случай че те интересува.

— Интересува ме.

— Така си и мислех.

— Това, което ти казах, беше истина. Не той е целта ми.

Хог извади втори найлонов плик. Той съдържаше памучен тампон.

— Това приключва нашата част от сделката — каза Хог. — Предполагам, че трябва да ти пожелая успех. Клиентът ми ще се зарадва, че е отхвърлен като заподозрян.

— Тя споменавала ли му е нещо за проблеми вкъщи?

— Знаел е, че има проблеми — рече Хог. — Двата пъти, когато са опитвали да правят секс, било пълен провал. И не заради него, а заради нея. Емоциите я обхващали толкова силно, че той прекъсвал, въпреки че ползвали презерватив.

— И после не са опитвали пак?

— Не. И не са говорили за това. Той повдигнал въпроса само веднъж. Тя избухнала. После не си говорили с дни. Младежът не е достатъчно опитен и не е забелязал предупредителните знаци. Просто си помислил, че е прекалено малка и е било глупаво от негова страна да опитва.

— Бил е прав.

— Наистина.

— Добре — съгласи се Уолт, като прие и втория документ, придружаващ тампона.

— Ако можем да ти помогнем да спипаш копелето, Уолт…

— Благодаря. Мисля, че вече ми помогнахте.

Уолт нареди двата найлонови плика да бъдат опаковани и изпратени в лабораторията в Меридиън, като знаеше, че ще получи резултатите най-рано след няколко седмици, ако има късмет.

Предродилната проба от майката трябваше да бъде взета през следващите няколко седмици — между десетата и тринайсетата — и щеше да е по-проблематична. След четиринайсетата седмица единствената възможност беше амниоцентеза — процедура, която щеше да подложи плода на известен риск, така че той не би настоявал за нея. Трябваше да действа бързо със съда.

На обяд посети „Ротари Клуб“, срещна се с двамата разследващи заместник-шерифи, за да направят преглед на случаите, и отговори на дузина имейли, преди да се отправи към вкъщи, при Лиза и момичетата.

Беше в черокито, когато чу повикване от диспечера. Имало обаждане за забелязан неканен гост в имението на Роджър Хилабранд. Той работеше по договор с военните, продължаваше да проявява интерес към Фиона и за известно време бе заподозрян по един друг случай на Уолт. Но което бе по-важно, живееше само на километър и половина — по права линия — от ранчото на Енгълтън и на около километър от лагера в гората, който Гилермо Менкез държеше под око.

Заместник-шериф Чалмърс отговори на повикването на диспечера и миг по-късно Уолт се обади, че ще провери оплакването. Чалмърс щеше да се отзове колкото можеше по-скоро. Щеше да заобиколи портала, за да не го отваря, и да се изкачи пеш по дългата три километра автомобилна алея, оглеждайки се за натрапника. Ако стигнеше до къщата преди Уолт, трябваше да уведоми Хилабранд, че шерифът е на път.

Той се обади на Лиза и й съобщи, че ще закъснее. Ники взе телефона.

— Защо лицата ни изглеждат обратно в огледалото? — попита тя.

— Време е за лягане, миличка. Ще се опитам да ти го обясня на сутринта.

— Ама защо е така?

— Заради начина, по който рефлектира светлината.

— Както когато докторът те удари по коляното ли?

— Не, онова е рефлекс8.

— Но нали ти каза същото.

— Не, различни думи са.

— Звучат ми еднакво.

— Да, така е. Ще ти обясня утре.

— Обещаваш ли?

Ето я и нея — думата, която бе оказала по-силно влияние на живота му от всяка друга. Боби. Гейл. Значката му. Баща му. Той чу собственото си дишане в телефона. Пожела й лека нощ и незнайно защо усети горчивина. Това ли бе тишината, за която го бе предупредила Фиона? От която той бягаше? Дали не трябваше да й се обади?

Десет минути по-късно стигна до портала в подножието на имението Хилабранд — двеста акра частна собственост, граничеща с маршрута Колд Спрингс на скиорската планина на Сън Вали. Кацнала на 2400-метров планински връх, на три километра нагоре по един чакълест път, се издигаше дървената „хижа“ на Хилабранд, с площ 900 квадратни метра, паметник на един ерген с твърде много пари и достатъчно ум, да наеме архитект с вкус.

— Вината е моя — призна Хилабранд. Той носеше безупречно изгладена небесносиня риза с къси ръкави, намачкани сини джинси и зелени обувки „Кийн“. Със загорялата си кожа, сините си очи и скептичната си усмивка постоянно му се налагаше да отклонява сравненията с Робърт Редфорд. — Бях погълнат от работа. Оставих всички лампи загасени, така че в къщата бе тъмно като в рог — боя се, че е изглеждало като покана. Чух нещо… И погледнах… — Той поведе Уолт по истински лабиринт от коридори и стигнаха до огромна кухня. Там дръпна завесата на вратата. — Беше се заел с тази врата. Опитваше се да я разбие. — Той я отвори и показа на Уолт къде нарушителят беше мъчил да я изкърти, ползвайки вероятно някакво желязо. — Аз включих външната лампа. Надзърнах и го съзрях. Беше на ръст около метър и осемдесет, с широки рамене. Не му видях лицето. Само гърба. Носеше джинси и тъмен суитчър. Изчезна за миг. Беше много бърз.

— Видяхте ли цвета на косата? — Уолт си водеше бележки.

— Не. Носеше бейзболна шапка, предполагам.

— Сигурно имате оръжие тук — каза Уолт.

Хилабранд бе бивш армейски генерал, който се бе оттеглил, за да се включи в неправителствена организация. Поддържаше охранителен отряд от военни ветерани, които му бяха верни до гроб.

— Разбира се. Питате дали съм тръгнал да го гоня в гората? Стига, шерифе. Не ме подценявайте.

— Първо сте се обадили на своите хора, така ли да разбирам?

— Вие наистина не гледате на мен с добро око, а? — Той се облегна назад. — Не. Обадих се на 911 и съобщих за натрапника. Не държа около себе си хайка. Това ли си мислите? Имам служители. Разбира се, че имам. Но те спазват обичайния работен ден.

— Заместник-шериф Чалмърс ще остане с вас, за предпочитане в стая без прозорци — някоя стая на втория етаж ще свърши работа.

— Сигурно се шегувате — засмя се Хилабранд.

— Човек във вашето положение, сър… Първата ни работа е да ви защитим. — Уолт съпостави това с отговора, който бе дал в подобна ситуация в къщата на Винс Уин. В онзи случай бе предположил, че изстрелите са прогонили крадеца, но осъзна, че и личното му отношение се е намесило, а това беше лошо.

— Смятате, че… — усъмни се за миг Хилабранд, но бързо се поправи. — Глупости. Аз мисля, че е като у Бъркхолдър…

— Може и да е само това, но ще направим, както казах.

Чалмърс стоеше в готовност. Хилабранд й махна да го последва и двамата излязоха. Уолт прекрачи през вратата на кухнята и насочи запаленото си фенерче към росната трева.

Проследяването на дири за него не бе хоби, нито професионално изискване. Това беше наука, страст. Той приближи синкавата халогенна лампичка на фенерчето към тревата и видя как стотици перлени капчици блеснаха и заискриха. Сред тях, като верига от езерца, имаше тъмни овални форми, отпечатъци от стъпките на нарушителя. Вървейки отстрани, той ги проследи по лекия наклон на ливадата до края на гората и продължи навътре в тъмното. Търсеше разместени листа, наскоро пречупени клонки и огънати стъбла на растения и диви цветя. Спускаше се все по-надолу по хълма, съсредоточен и развълнуван от решаването на загадката. На някои места губеше следите на непознатия и съжаляваше, задето не взе Беатрис със себе си, а я остави в черокито. Изкуши се да се върне и да я вземе, но се съмняваше, че тя ще може да улови миризмата от самата земя, затова реши, че не си струва да си прави този труд.

Изминаха двайсетина минути. Теренът се спускаше неотклонно, като тук-там следите на натрапника заобикаляха или пресичаха животински пътеки. Създаваше се впечатление, че той е знаел накъде отива, че теренът е бил предварително разузнат. Невидимият път, следван от Уолт, престана да се спуска, заобиколи северния склон на един хълм, а после се насочи нагоре. Шерифът забеляза, че се изкачва към хребета, отвъд който се намираше речната долина, където живееха Бъркхолдър и Енгълтън. Долината, в която върху отсрещния северен склон, бяха открили лагера.

Прониза го безпокойство. Там живееше Фиона. Когато Уолт се изкачи на билото и погледна към светлинките долу, ранчото на Енгълтън му се наби в очите като цел. Теренът бе такъв, че ако не се спуснеше на магистралата долу, нямаше как да стигне от мястото, на което стоеше, до другия край на долината, без да прекоси имението на Енгълтън.

Той се намираше по средата между домовете на Хилабранд и Енгълтън. Замисли се върху възможните варианти и реши да се върне при черокито, където имаше пушка и раница за спешни случаи, с по-голямо фенерче, батерии, сателитен телефон и топли дрехи. Можеше да му отнеме десетина минути повече заради изкачването и пътуването с колата след това, но изглежда, си струваше.

Краката го боляха от катерене, но все още му служеха добре. Той щурмува отново планинския склон, като вървеше на зигзаг, за да се настрои на удобен ритъм, и хвана първата животинска пътека, на която попадна. Дивите животни инстинктивно проправяха удобни, макар и понякога криволичещи, пътеки през гората и пущинака. Уолт следва пътеката в продължение на двеста метра, а след това пое пак през дърветата, като бързо набираше височина. Минути по-късно, останал без дъх, стигна до дома на Хилабранд. Обади се по радиото на Чалмърс и й каза да позволи на Хилабранд да се движи из къщата си, но засега да остане с него.

— Улових дирята му и смятам, че се насочва към следващата долина. Отивам към имението на Енгълтън.

По пътя се обади за подкрепления. Най-близкият патрул беше на двайсет минути оттам. Той им каза да пристигнат без сирени и светлини, като очакваше, че ще е приключил с първата част от обиколката, докато се появят.

Беатрис усещаше кога Уолт е развълнуван. Кучето се провря между седалките, опря лапи на централната конзола и го близна под ухото.

— Назад! — извика той.

Песът изскимтя и отстъпи, но продължи ентусиазирано да тупка с опашка по задната седалка, сякаш в синхрон с биенето на сърцето на Уолт.

Трикилометровата автомобилна алея на Хилабранд бе посипана с натрошен камък и бе стръмна, с много остри завои. Колкото и бързо да караше Уолт, не бе достатъчно. Той извади с една ръка телефона и се зае да търси номера на Фиона в указателя, като се чудеше защо не е програмирал бързо набиране с нея. Това изглеждаше съвсем логично, но в същото време му се струваше твърде лично и той се зачуди дали не се е страхувал да го видят как я набира с един бутон. Ако бе тъй, то какво беше породило този страх…

Чувствата му към Фиона, към Гейл и Брандън понякога се преплитаха дотолкова, че му се струваше невъзможно да ги разплете. Не можеше да рискува повторно да се разкрие пред някого другиго, както бе сторил с Гейл. Това го бе оставило уязвим — не се бе чувствал така от юношеските си години, което бе твърде отдавна, за да си припомни как беше постъпил тогава и да си направи изводи. Като тийнейджър се бе лутал в ранните си връзки, без да разбира себе си достатъчно, за да може да предложи кой знае какво. Когато съзря, след двайсетгодишна възраст, усилията му бяха насочени към граденето на кариера и не можеше да посвещава много време и енергия на илюзорната задача да вниква в душата на Гейл. Бяха се любили, бяха се смели, бяха яли и пили заедно и ходили по партита, но никога не бяха говорили за нещо съществено. Не се бяха разкривали изцяло един пред друг. А Уолт не беше сигурен как точно трябва да се действа в една такава сериозна връзка. Тя се оказа единствена и рухна неочаквано за него. Това го остави с потискащото чувство, че същото може много лесно да се случи отново.

Телефонът звънеше, притиснат до ухото му. Уолт се молеше тя да вдигне. После се включи гласовата поща и ругатните му изпълниха колата, а Беатрис заскимтя. Той заби спирачки пред портала на Хилабранд и изчака електронното око да регистрира движението на черокито и да отвори. Стоманената греда се вдигна и Уолт даде газ, мятайки камъчета изпод гумите. Излетя навън, взе завоя сред облак прах и се понесе надолу по пътя. Намери зеления бутон на телефона и набра отново номера на Фиона.

Никога не бе осъзнавал как няколко минути могат да се разтеглят в часове, но сега го усещаше. Краткият път продължи твърде дълго. Черокито се изкачи по алеята на Енгълтън и Уолт удари спирачките. Поколеба се, после изключи двигателя, излезе и се затича към вратата на Фиона.

Спря точно преди да стигне до нея. Сърцето му бе свито, макар че тук не се забелязваха никакви тревожни признаци.

Той почука леко и когато не получи отговор, потропа по-силно.

Но в къщата цареше тишина.

Уолт извика:

— Фиона! Аз съм!

Викът му отекна и заглъхна. В лятната вечер се чуваше само хорът на жабите и щурците.

Колко настоятелен трябваше да бъде?

Мина от едната страна на бунгалото. Лек ветрец раздвижи листата на дърветата. Венецианските щори с дървени летви бяха пуснати, но той притисна очи към пролуката отстрани.

Това беше дневната. Той си спомни как двамата лежаха прегърнати на пода, а косата й беше разпиляна като ветрило. Спомни си усмивката й и дяволития блясък в очите й, когато тя се изви и устните й се впиха в неговите. За миг спря да диша. От този ъгъл почти не можеше да види дивана, но му се стори, че я съзира, свита отгоре му.

Потропа тихо по прозореца. Фиона го бе поканила да дойде по всяко време. Искаше да я види. Искаше вратата да се отвори.

Тя не помръдна. Може би са само одеяло и възглавници, помисли си Уолт. Отиде до следващия прозорец, но оттам ъгълът също не беше добър. Посегна да почука по стъклото, но се поколеба. Отдръпна ръката си, върна се на входната врата и потропа леко за последен път.

Нямаше отговор.

Беше изправен пред избора или да разбие вратата, или да огледа наоколо и да си тръгне. Изкушението да нахлуе вътре бе неустоимо, но дали беше правилно? Ала защо не му отговаряше, по дяволите? Да не си бе променила решението? А изобщо тя беше ли на дивана?

Отстъпи и обиколи бунгалото, а после и главната къща, която също бе тъмна. Почука на предната и на задната врата, но нямаше отговор. От задния двор се взря в малкото езерце, чиято повърхност се къдреше от лекия ветрец.

Погледна нагоре по хълма, към мястото, където бе стоял преди двайсетина минути. Непознатият, който беше опитал да влезе в дома на Хилабранд, вероятно щеше да мине през имението, без да се отклонява от пътя си, за да се мотае наоколо.

Уолт огледа стръмния планински склон и си спомни за лагера. Това изглеждаше правдоподобна цел.

Обади се на диспечера по радиото.

— Намери ми Гили Менкез. Бързо. — Даде номера на радиоканала, който Менкез да използва за връзка, след което включи радиостанцията си на него.

Върна се в черокито, но не бе в състояние да напусне имението на Енгълтън. Обади се на Фиона за трети път. Пак гласова поща.

Отново трябваше да се бори с изкушението да разбие вратата й. Тя се отнасяше сериозно към правото си на личен живот и страстно се наслаждаваше на свободното си време. Ако беше на дивана и не искаше да му отвори, той можеше да вика, колкото си ще, но тя нямаше да промени решението си. Насилственото нахлуване можеше да издигне непреодолима стена между тях. Заедно с това дойде и осъзнаването, че решението му не е професионално, а лично. Той изпита неприязън към себе си. Не трябваше да се държи така.

Запали двигателя, превключи скоростите и потегли на заден. Фаровете му внезапно огряха млада жена — Кайра Туливич — която се криеше зад едно дърво току зад бунгалото, стиснала здраво в ръце бейзболна бухалка. Стоеше съвсем близо до мястото, където Уолт бе надзъртал през прозореца. Той усети да го побиват тръпки. Какво, по дяволите, означаваше това?

Уолт натисна спирачките.

Но точно тогава един глас се обади по полицейското радио.

— Шерифе, не можахме да открием рейнджър Менкез. Обадих се в дома му. Жена му няма вести от него. Притеснена е, защото той закъснява.

Когато Уолт вдигна отново поглед, Кайра беше изчезнала. Той даде газ и стигна до края на алеята на Енгълтън. Вместо да свие надясно към магистралата, завъртя волана наляво, насочвайки черокито нагоре по хълма, към изоставения лагер.

— Кажи на подкреплението, че ще намерят черокито ми нагоре по стария миньорски път срещу Ред Топ. Да ме настигнат по пътеката. Канал шест — каза той.

Беатрис отново заудря бясно с опашка по задната седалка, разбрала по някакъв начин, че отиват на разходка в гората.

Преди около час бе отминала вечерната буря и капките по прозорците на бунгалото приличаха на низове кристални мъниста. Луната надзърташе през бързодвижещите се облаци, хвърляйки причудливи сенки в гората.

Фиона виждаше мъже в тези сенки. Не можеше да се откъсне от прозореца и така беше вече от дни. В продължение на часове се взираше над облегалката на дивана, отдадена на въображението си. Тя и по-рано бе попадала почти в същата ситуация, което я караше да се пита как може за втори път в живота си да се сблъска с такова нещо… А повечето жени не го бяха изпитвали и веднъж. Дали сама не предизвикваше съдбата, както твърдяха някои? Дали не търсеше и не искаше точно това подсъзнателно? Ако бе така, тогава що за странна личност беше? Как можеше сама да не се познава?

Сякаш беше изпаднала в транс… Объркана и изпълнена с омраза към себе си, понякога в продължение на минути се взираше напред, без да вижда и да чува нищо, но въпреки това не можеше да отмести очи. Това приличаше на същото нездраво влечение, което хората изпитваха към филмите на ужасите. Болезнено любопитство. Тя имаше да довършва проекти, да отговаря на обаждания. Имаше нужда от душ, от храна. Обаче седеше, присвила крака към гърдите си и опряла брадичка на облегалката на дивана.

Ужасът, който бе изпитала преди няколко нощи, не беше привичен за нея. Напоследък рядко чувстваше такива неща. Те бяха изхвърлени от нея, сякаш тялото й си бе изработило имунитет към страха. Не че се чувстваше смела — нищо подобно. По-подходящата дума беше решителна. Въпреки целия труд и така наречения „напредък“ — безбройните часове, вложени в това, да не гледа на себе си като на жертва — резултатът не бе кой знае какъв. Един имейл и един удар по стената, и тя се бе свила и отдръпнала, беше се върнала в предишното си състояние. Не беше успяла да се измъкне от него, защото знаеше със сигурност за какво става дума. И за кого…

Ето защо, когато чу приближаващата се кола, изкачваща се по алеята, моментално осъзна ясно какво ще стане, но се чувстваше безсилна да го предотврати. Не вярваше в съдбата — това бе нещо, което всеки можеше да контролира донякъде. Без съмнение съществуваха външни сили и човек трябваше да се съобразява с тях, но освен това имаше решителност и упорит труд, и вяра, скрита в дълбоките кътчета на съзнанието й. Въпреки че многократно си бе повтаряла, че трябва да отвърне на удара, ако някога получи този шанс, сега бе по-склонна да приеме неизбежното. Чудовищата бяха истински.

Знаеше това от собствен опит.

Почукване по вратата…

Тя стисна по-здраво облегалката на дивана.

Шумолене в храстите…

Когато към стъклото се притисна лицето на Уолт, разделено на ивици от щорите, и той се взря в тъмната стая, тя едва сподави изненадата си. Закри устата си с ръка и се снижи, надявайки се, че той няма да я види.

Разликата между онова, което бе очаквала, и образа на Уолт бе твърде голяма, за да може да я преодолее толкова бързо. Затова тя замръзна, надявайки се, че той ще си тръгне. А после, когато дойде на себе си и й се прииска да го види, беше прекалено смутена, за да се раздвижи. Как би могла да му обясни поведението си, когато най-силното й желание, целта на всичките й усилия, беше да не се налага да се обяснява пред никого? Да я приемат такава, каквато е, а не каквато е била.

Той почука по стъклото. Тя мислено го подтикваше да си тръгне.

И този път волята й се оказа по-силна. Стори й се, че чува вратата към главната къща да се затваря, но не стана да види. Знаеше, че му дължи поне едно извинение, но не вдигна телефона.

Двигателят заработи отново и фаровете на черокито блеснаха ярко срещу щорите. Ивици светлина бликнаха в стаята и тя сведе глава, проклинайки се, че е изтървала шанса си.

Звукът на двигателя се смеси с бръмченето на хладилника и бученето на кръвта в ушите й, докато накрая заглъхна. През следващите двайсет минути тя хлипаше под одеялото. Съвсем сама.

Когато тихото бучене на кола отново наруши тишината, тя помисли, че той се връща, и безгласно му благодари, че й е дал втори шанс. Забърза към огледалото и пооправи косата си, лицето й изглеждаше ужасно. Чу как отвън се захлопна вратата на автомобила. Тя направи каквото й бе по силите: избърса очите си с кърпичка, сложи си малко червило и излезе да го посрещне…

Уолт и Беатрис се катереха по пътеката. Кучето вървеше отпред и криволичеше наляво-надясно по непредсказуем начин, забило нос в земята. Единственият доловим звук бе неговото сумтене, докато душеше боровите иглички. Уолт никога нямаше да проумее как точно кучешкото обоняние можеше да дава такива резултати, но го бе виждал прекалено често, за да се съмнява в успеха. Единствената команда, която даваше на Беатрис, беше: „Намери го“. Вълшебна дума, насадена по време на обучението, когато й казваше да търси миризма на човек, жив или мъртъв. Беатрис можеше да го прави с изумителна точност. Като се има предвид сегашното й вълнение, още не бе засякла някоя важна миризма… Това караше Уолт да поглежда назад, към светлините в имението на Енгълтън, и нагоре по склона, към хребета, зад който се намираше имението на Хилабранд. Ако не бе мълчанието на Менкез, по-умната стратегия щеше да е да насочи Беатрис нагоре по хълма в опит да улови миризмата на нарушителя. Но тревогата му за Гили отхвърляше подобна идея.

Той напрегна сили и се закатери по-бързо, затрудняван от тежката и неудобна раница за спешни случаи, както и от пистолета в ръката си. Прозвуча обаждане по радиото — подкреплението тъкмо пристигаше до черокито, на петнайсет-двайсет минути път зад него.

Беатрис спря рязко и вдигна глава. Уолт също спря, загледан в нея. Тя подуши въздуха, озърна се назад към него и очите й блеснаха в светлината на фенера, после продължи напред. Фалшива тревога.

Четиристотин метра по-нататък се отклониха от пътеката и Беатрис започна да души встрани. Трябваше да е сигурно, че не са пропуснали някоя миризма. Скоро тя отново се отдели напред, боровите иглички хрущяха под лапите й, чуваше се шумното й сумтене. Понякога изчезваше за няколко минути, а после се връщаше, за да прецени накъде се движи стопанинът й. Уолт цъкваше с език, за да й съобщи, че я е видял. Беше прекалено тъмно, а и той много бързаше, за да търси следи. Оставяше цялата работа на нея.

Мислите му се отнесоха назад към Фиона и поредица от образи минаха през ума му: тъмната й фигура, свита на дивана; столът, преместен по средата на стаята; непрогледната тъмнина в бунгалото за гости и в главната къща. Светеха само външните лампи с детектори за движение. Той си спомни спокойствието на езерото, огласяно от нощните звуци. Беше ли видял колата й? Като че ли беше там, но не можеше да си спомни точно къде. А защо Кайра се криеше зад онова дърво с бейзболна бухалка?

Беатрис изскочи от мрака и побутна ръката му: бе открила нещо. От колко време я нямаше? Една или две минути. Уолт ускори ход, а тя във вълнението си се втурна напред, извън обхвата на фенера му.

Трийсет секунди по-късно се появи отново и пак побутна ръката му, махайки бясно с опашка.

— Добро момиче! Намерѝ го! Намерѝ го!

Уолт вече тичаше и раницата му подскачаше, а в снопа светлина пред него цялата гора играеше, сенките се удължаваха и танцуваха. Обувките му хрущяха по пътеката, дишането му бе накъсано и учестено.

Той позна мястото. Намираше се точно до равната площадка на нелегалния лагер. Беа го бе отвела до северния край.

Там, пред него, се виждаха непогрешимите очертания на човешка фигура, полегнала до едно дърво. Неподвижна. Той тихо подсвирна на Беа да се отдръпне. Помисли си, че това е местопрестъпление, че са намерили труп. Тя отскочи, сякаш й бяха дръпнали каишката, върна се и тръгна редом с него. Той я погали по главата.

В светлината на фенера изникна Гили Менкез. В ръката си, отпусната до тялото, държеше нещо. Пистолет?

Не, бутилка от вино…

Празна.

Уолт се надвеси над него. Менкез хъркаше. Бе заспал дълбоко. Уолт го побутна с върха на обувката си. Менкез изсумтя, но не се събуди.

Очите на шерифа се плъзнаха обратно към тъмната гора и той си представи светлините в имението на Енгълтън, черната перла на малкото езерце на хълма. В него се надигна гняв. Той отстъпи назад и се свлече край едно дърво, вече извадил радиостанцията.