Смъртоносни разкрития

5.

Фиона вдигна една пуканка от крачола на пижамата си и я схруска. Седеше, подвила крака под себе си, в десния край на дивана, до Кайра, която бе наметнала върху раменете си пъстроцветно одеяло. HD проекторът на семейство Енгълтън хвърляше образ с размери два на два метра върху екран, който се спускаше от тавана, така че главата на Мерил Стрийп изглеждаше висока около метър и двайсет.

— Гледала съм го поне три пъти — въздъхна Фиона.

— Обожавам последната сцена, когато тя е в колата и очите и усмивката й разкриват всичко, а после тя казва на шофьора да потегли.

— Най-добрата е.

— И дрехите на Ан Хатауей.

— Абсолютно. И Стенли Тучи на официалния обяд.

— Направо ми се доплаква — каза Кайра. — Трябва да го правим по-често.

— Не възразявам.

Фиона чакаше сцената, в която Мерил Стрийп хвърля мълчаливо сако след сако върху бюрото на Ан Хатауей.

— Мислех си, че трябва да се махнем за малко оттук — предложи тя.

— Звучи интересно. Разходка през уикенда ли? Къде?

— Може би за седмица или две. До Йелоустоун, Глейшър4 и обратно. Или да си организираме поход из Сотуутс5.

— Мислех, че сега е разгарът на риболовния сезон. Не е ли това времето, когато бизнесът ти върви най-много?

— Писна ми от риболов.

— Откога? — Кайра за първи път откъсна очи от филма.

Фиона посегна към дистанционното и спря на пауза. На екрана застина обърканото лице на Ан Хатауей.

— Само че трябва да подсигурим къщата срещу мечки, преди да тръгнем. Майкъл и Лесли биха искали да направя всичко възможно.

— Омръзнал ти е риболовът? Тогава защо те нямаше до единайсет часа снощи? И предишната нощ? Защо ми разправяше колко невероятно било? Хей, която и да си ти, какво си направила с Фиона? Върни я, моля те.

— Лятото продължава около осем седмици…

— Максимум.

— А през последните две лета не съм отделяла и пет минути за себе си.

— И използваш мен като извинение?

— Да, използвам те като извинение.

— В такъв случай ще ме намразиш през септември, когато осъзнаеш, че си разорена. За тези осем седмици печелиш колкото за осем месеца. Ако искаш да отидеш, върви без мен.

— Без теб ли? Не. Няма да стане.

— Не ми трябва бавачка. — Кайра остави купата върху масичката за кафе пред тях. — Извинявай, не исках да прозвучи така.

— Мога да го понеса.

— Оценявам всичко, което си направила и продължаваш да правиш за мен.

— Но имаш чувството, че се държа прекалено покровителствено.

— Не. Не е така. Не исках да кажа такова нещо. — Тя изгледа Фиона. — Заради мечката ли е? Тревожиш се за мечката? Те нападат боклука, а не домакините. Сама го каза.

— Може би ще е по-добре просто да се махнем оттук, докато я заловят.

— Какво става?

— Просто имам нужда да се махна оттук.

— Тогава върви. Наистина! Аз ще се оправя. Трябва да отидеш! През цялото време само работиш. Въртиш три професии. Не знам как се справяш. Вземи си почивка. Аз мога да се погрижа за нещата тук. Обещавам ти, че няма да се крия в кофите за боклук нощем.

— Трябва да отидем заедно — настоя Фиона.

— Но това е невъзможно. Наистина. Аз започнах работа тук преди седем седмици. А сега е разгарът на сезона. Биха ли ми дали двуседмична ваканция? Не, няма да ти позволя да ходатайстваш. Всички бяха толкова мили с мен. Но не мога да го използвам вечно като извинение, нали? Не ми ли повтарят непрекъснато точно това — че трябва да го преодолея… Е, мисля, че съм го преодоляла. Няма да приема специално отношение, искам да се отнасят с мен като с всички други. Писна ми да ме гледат като развалена стока. Е, случило се е. Но всичко свърши. Трябва да продължа нататък.

— Добре — кимна Фиона. Самата тя не можеше да забрави отвратителните кадри от видеозаписа на отвличането и сексуалното насилие над Кайра. Това бе нещо незаличимо. Непростимо. Макар да знаеше, че чудовището, което го е сторило, е мъртво, това не й помагаше много.

— Говоря сериозно — рече Кайра.

— Значи оставаме — заключи Фиона.

— Мисля, че ти трябва да отидеш, ако искаш.

— Добре съм си и така.

— Какво става? Не те разбирам… — подозрително я изгледа Кайра.

— Ами ако не е било мечка?

— Какво намекваш…

— Шерифът е стъкмил доста убедителна теория, макар да е базирана на косвени улики. Според него в кухнята на Бъркхолдър не е вилняло животно. Моите снимки също подкрепят това. Мечките оставят следи. Но такива не бяха намерени. Шерифът смята, че някой е нагласил нещата така, че да изглежда сякаш е била мечка — даже е донесъл мечи нокът… А всъщност това е работа на човек, дошъл да краде храна.

— Човек ли?

— Може би живее някъде в гората наоколо.

— Сега вече започваш да ме плашиш. — Момичето се втренчи дълго и настойчиво във Фиона. — Затова ли ме лъжеш, че искаш да подсигуриш къщата срещу мечки? А всъщност имаш предвид срещу крадци…

— Мисля, че и двете ще постъпим по-умно, ако се подкрепяме и просто се махнем оттук.

— Защо ме излъга?

— Не съм те лъгала. Просто не исках да се тревожиш за нещо, което е само предположение…

— Значи крадецът живеел в гората, така ли?

— Тъй мисли шерифът. По това време на годината — през лятото — разни скитници излизат по горите. И престъпници… Хора, които няма къде да живеят. Или бягат от нещо… Шерифската служба смята, че броят им възлиза на стотици.

— Стотици ли? — удиви се Кайра.

— Без никой да ги знае, просто си лагеруват там някъде, из шубраците…

— И крадат храна от къщите.

— По-евтино е, отколкото да я купуват.

— И така правят всяко лято?

Фиона кимна тъжно.

— Ти не се плашиш много лесно. Но защо сега си толкова разтревожена? — Кайра я изгледа подозрително. Фиона не биваше да крие нищо от нея.

— Не подхващай тази тема.

— Коя?

— Моля те.

— Добре, ще защитим къщата от мечки… — съгласи се Кайра. — Може би онзи курс по боравене с огнестрелно оръжие сега ще ми послужи.

— Знаеш какво беше мнението ми по въпроса.

— Когато баща ми го прихване нещо…

— Казвала си ми.

— Целта на курса беше да те научи, че трябва да знаеш по какво стреляш, преди дори да докоснеш с пръст спусъка.

— И въпреки това не ми харесва.

— Спя по-спокойно, като знам, че пистолетът ми е подръка.

— Аз пък не — възрази Фиона. — Един пистолет не притежава чудодейна сила.

— Само че ако се появи някой натрапник, върши работа…

— Нито ти, нито аз имаме нужда от това. Никога повече. Защо да оставаме тук? Ела с мен. Ще се махнем, докато шерифът Уолт претърси гората. След това пак ще бъде безопасно и ще се върнем.

— Няма да позволя да има такава власт над мен някакъв кокошкар, дето тараши хладилниците. Говорили сме за това. Ти ме убеждаваше: „Веднъж си била жертва, но никога повече няма да бъдеш“. Няма да се дам на някакъв призрак да ме изгони…

— Ами ако не е призрак? — попита Фиона.

Двете се спогледаха. За миг изглеждаше, че Кайра се кани да попита нещо, но се въздържа.

— Къщата, в която е влязъл крадецът, е на по-малко от километър оттук — каза тя. — Кой ще е толкова тъп, че да нахлуе после при най-близките съседи.

— Тези хора не мислят много…

— Има нещо, което не ми казваш — въздъхна Кайра. — Виждам го и не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

— Ако ти останеш, оставам и аз — каза Фиона.

— Глупости. Ще се оправя.

— Какво ще кажеш да се върнеш при своите роди…

— Изключено. Дори за седмица. Не искам да се мяркам там. Знаеш какво е мнението ми по въпроса.

— Поне за една седмица…

— Обичам ги, но не искам да живея с тях. Баща ми изглежда толкова депресиран… Не го прави нарочно, но явно трудно преживява това, което стана с мен. Въздейства ми потискащо.

Фиона посегна към дистанционното на DVD-то. Кайра се приведе напред и докосна ръката й.

— Благодаря ти — каза тя. — Знам, че се опитваш да ме защитиш. Знам колко ужасно ще се чувстваш, ако се случи нещо. Но нещата са наред. Сега аз държа живота си под контрол. Благодарение на теб. И на Защитниците, и на моите родители, и на хората от цялата тази долина. Но няма да бягам от някакъв апаш, който краде консерви. „Веднъж съм била жертва, но никога повече няма да бъда“ — повтори тя.

— Но също така казват: „Бъди разумен и няма да пострадаш“.

— Оставам — рече Кайра. — Освен ако не ме гониш.

— Добре — въздъхна примирително Фиона. Натисна дистанционното и филмът продължи.

Кайра отново се намести удобно на дивана и взе купата с пуканки в скута си.

— Обичам момента, когато отиват в Париж — каза тя.

Но не искаш да отидеш в Йелоустоун, помисли си Фиона. Обаче не го изрече на глас.