Смъртоносни разкрития

28.

— Остави ме до „Гръмпис“ — каза Брандън.

— Защото? — попита Уолт.

— Обадиха ми се, докато ти беше в къщата. Главанака.

Хората познаваха Милър Главанака като колоритен барман в местното заведение за хамбургери. Шерифската служба го познаваше като двукратен нарушител, който сега беше осъден да полага общественополезен труд и същевременно действаше като информатор.

— За какво става въпрос?

— Остави ме там и ще ти кажа.

Ако някоя от дъщерите му му бе говорила с такъв тон, Уолт щеше да я смъмри. И сега също се замисли дали да не го стори, защото прокраднеше ли се веднъж в отдела такова неуважение към висшестоящите, щеше да е много трудно да се изкорени. Но отношенията му с Брандън изискваха по-специален подход и всички в службата го разбираха. От това, колко свобода му позволяваше Уолт и колко натиск оказваше върху него Брандън, в крайна сметка щеше да зависи престоят на заместник-шерифа в службата и вероятно самата кариера на Уолт, защото той започваше да усеща, че ако възникне някаква реална конкуренция при изборите, тя ще дойде от собствените му хора. А кой би бил по-подходящ от един млад и опитен юначага като Томи Брандън? Замисли се върху иронията, че един ден Гейл може за втори път да се окаже съпруга на шерифа, и се зачуди дали тя ще е тази, която ще накара своя любовник да се кандидатира.

Малко от другите заместник-шерифи на Уолт се радваха на такава популярност като Брандън. Хората бързо се предразполагаха към него, а и той към тях. Този човек редовно превръщаше арестантите и дори осъдените престъпници в информатори за отдела. Повечето слухове и сигурна информация идваха през Брандън или Ив Санчез. Докато Уолт го гледаше как крачи напето по „Уорм Спрингс Роуд“ и се насочва към гърба на дъсчената барака, която представляваше „Гръмпис“, се зачуди дали като проводник на информация Брандън не притежаваше твърде много власт и какво изобщо би могъл да направи самият той по въпроса.

Брандън прати един есемес и зачака край зловонния контейнер за смет зад заведението. В лятната жега над боклука трептеше омара.

Милър подходящо бе именуван Главанака заради издаденото си чело и дълбоко хлътналите си очи. Мръсната му, дълга до раменете руса коса бе напъхана под бейзболна шапка на „Кардиналс“. Носеше лекьосана престилка върху тениска без ръкави, която разкриваше няколко избледнели татуировки. Имаше един сребърен зъб — всички останали бяха нащърбени — и козя брадичка, която приличаше на телена четка за скара.

Нямаше встъпителни реплики. Той подаде на Брандън чийзбургер с кетчуп, туршия, чушлета и швейцарско сирене, увит в амбалажна хартия, и Брандън се зае да яде, докато Главанака говореше.

— Времето ми тече, нали?

— Ммм — отвърна Брандън, като обърса с пръст една капка.

— Това ще ти хареса. Очаквам да ми съкратиш от присъдата някой друг час за тази информация.

Главанака винаги очакваше повече от това, което щеше да получи.

— Разбира се — излъга Брандън с пълна уста, като си мислеше: „Ще получиш колкото аз сметна, че струва, тъпако“. Ако питаха него, човек, хващан два пъти за наркотици, щеше да я кара така до живот. В неговия свят нямаше място за хора като Милър Главанака.

— Веднъж-дваж тука идваше един човек и аз поразпитах аверите, и доколкото разбрах, доста се въртял наоколо. Много е гнусен. В сравнение с него аз приличам на шибан Доналд Тръмп. Вони ужасно. Живее в гората. Чух, че търсите някакъв, дето живее в гората и бърка амфетамини. Правилно ли съм чул?

— Продължавай… — изрече Брандън с пълна уста, наслаждавайки се на най-добрия бургер в града. Беше го преполовил.

— Прилича на Том Ханкс в оня филм, дето беше изхвърлен на оня остров.

— „Корабокрушенецът“ — каза Брандън.

— Същият. Идва ми тука, вонящ на пикня и пушек, поръчва бургер и бира и дава стотачка. Хич нямаше да ми направи впечатление, ама Гарвана ми спомена, че и при него някакъв шматьо платил за бира с Франклин12, и се поразговорихме, и изглежда, че е същият гъз.

— Франклин, в смисъл Бен Франклин, в смисъл стотачка — рече Брандън просто за да изясни фактите.

— Нали това ти казвам. Работата е там, че беше на същия ден, пич. Значи тоя дава франклини само за да го видят, че ги дава. Нали? Ама че скапаняк.

— И това ме интересува, защото…

— Знам ли, мамицата му. Просто не ми се връзва, а ти все повтаряш, че искаш да ти казвам за неща, които изглеждат странно.

— Вярно е.

— Търсите някакъв, който прави амфетамини, нали?

— Нищо не съм казал. — Брандън смачка амбалажната хартия и я хвърли през рамо в контейнера, без да гледа. Винаги търсеха производители на амфетамини. Освен това диреха онзи, който бе преобърнал дома на Бъркхолдър и го бе направил да изглежда като нападение на мечка. Дали беше един и същи човек? Или двама?

— Ако ти не го искаш — рече Главанака, — хич не ми пука. Може би Джими Джонс ще го поиска.

Джонс беше заместник-шериф в Кечъм.

— Не хапи ръката, която те храни, Главанак. Ще си получиш наградата, ако от това излезе нещо.

— Какво да излезе?

— Разгласи, че искам да говоря с този човек, ако се появи някъде. Можеш ли да го направиш?

— Мога.

— Направи го и ще спечелиш повече. Чат ли си?

— Чат съм. Може да е вашият бъркач на амфетамини, а?

— Възможно е.

— Може да струва пет ча̀са, а?

— Възможно е.

— Мяркал се е наоколо. Мога да ти го намеря.

— Направи го. — Брандън извади петдоларова банкнота. — За бургера — каза той.

— Заведението черпи.

— Не мога да приема. Знаеш това.

Главанака взе парите.

— Защо винаги си толкова изряден? Другите вземат бургера и бирата.

— Ще ти смъкна десет, ако ми го докараш през следващите двайсет и четири часа.

— Десет? — Главанака повдигна вежди толкова рязко, че целият му скалп се размърда. — Кой е тоя, че да е толкова важен, мамка му?

— Хващай се за работа — посъветва го Брандън.

— Изглеждаш като ударен с мокър парцал — рече Брандън, щом се качи обратно в джипа.

Отпуснал ръце върху долната част на волана, Уолт се мъчеше да овладее гласа си. За човек на неговия пост бе изключително важно да запазва спокойствие в хаоса.

— Отнело им е само около петнайсет минути да се свържат с Анстед. — Анстед беше окръжният прокурор. — Той блокира обувките като улика, поне временно, докато не се изясни какво е правило кучето ми в къщата, след като не съм разполагал със заповед за обиск.

— Бърза работа.

— Той ще те разпита, Томи.

— И аз ще му отговоря. Познавам Дъг отдавна. Далеч преди да си спечели прокурорското място. Свестен е. Ще разбере.

— Ще му отговориш, без да забравяш за какво приказвахме одеве — напомни му Уолт.

— Без да забравям, че имаме следи от кръв по обувките на един основен заподозрян.

— Истината е като стъкло, Томи. Или е цяло, или е напукано и строшено. Няма средно положение.

— Прозорците на колите ги запояват — рече Брандън. — Запълват драскотините с епоксидна смола и стават като нови.

Уолт се намуси.

— Мислиш ли, че той ще пусне уликата? — попита Брандън. — Че ще ни позволи да я задържим?

— Не и без борба. Уин ще се бори.

— Не съм чувал Дъг да бяга от битка.

Уолт запали джипа и потегли. Улиците на Кечъм бяха тихи, имаше хора само пред няколкото бара и ресторанта по главната улица.

Брандън го осведоми за разговора с Главанака.

— Мислиш ли, че е добра следа? — попита Уолт.

— Така ми се стори.

— Имаш кетчуп. — Уолт посочи към бузата си и Брандън се избърса.

— Може да е същият човек, който е бил у Бъркхолдър.

— Не за това си мислиш — каза Уолт.

— Изпитваш ли ме? Добре де, има вероятност парите да са от портфейла на Гейл. Знаем, че той е живял нашироко и сигурно е носил някоя пачка. Може да е нашият производител на амфетамини. А може и да е един и същ човек.

— Точно за това говоря.

— Във всеки случай не е онзи, който е използвал кредитната карта — рече Брандън. — Банкоматите не дават стотачки.

— Сега вече разсъждаваш правилно.

— Значи са двама различни.

— И можем да предположим, че онзи, който е взел портфейла, който е открил трупа на Гейл или сам го е пречукал, е човекът с картата.

— Значи вероятно нашият бъркач на амфетамини разбива къщи за удоволствие или за храна, попада на парите и почва да ги харчи. Не е задължително това да го свързва с Гейл.

— Каквато и да е работата, той е важен за нас. Играе голяма роля във всичко. И според Главанака се намира тук, в града.

— Отседнал е в града? Или идва и си отива? Набарал е някакви пари и си живее живота, така ли?

— Или пък слиза от планината нощем, за да си продава стоката и да харчи спечеленото. Ще дам на Гили някакви прибори за нощно виждане и ще го помоля да наблюдава пътеките — каза Уолт. Дължи ми го, помисли си той. Уолт му бе дал втори шанс, като не докладва за пиянството на рейнджъра по време на работа.

— Обещах на Главанака, че ще смъкна десет часа от общественополезния му труд, ако хванем човека.

— И той какво каза?

— Ами обзе го дива радост…

— Трябва да внимаваш с такива оферти. Те могат да дадат обратен резултат. Сега той знае, че човекът е важен за нас. Може да се опита да му вземе пари, за да си трае.

Брандън се засегна от укора и впери поглед през страничния прозорец.

— Слушай — каза Уолт. — Информацията е добра.

— Ти никога няма да ми го простиш, нали, шерифе?

Не говореше за Главанака.

Уолт продължи да кара още пет минути, мина по моста над Биг Ууд, непосредствено на юг от Голдън Ийгъл, на километър и половина южно от отбивката към дома на Фиона. Докато я подминаваха, трябваше да положи усилия да не погледне натам.

— Нещата са такива, каквито са — каза той.

— А какви именно?

— Свършени — каза Уолт. — Всичко вече е свършено.

Брандън скръсти ръце, облегна глава назад и затвори очи.