Смъртоносни разкрития

31.

Уолт стоеше, огрян отзад от фаровете на джипа, и зловещата му сянка се простираше надалеч пред нозете му. Фиона паркира субаруто си край бунгалото и дойде при него.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя.

— Тази леха е пострадала — отбеляза той, вперил очи в прясно разровената пръст.

— Сърните опустошават наред — обясни Фиона.

Уолт погледна към нея. Ярката светлина играеше по лицето й.

— Кога точно изчезна Кайра?

— Не знам, може би ден-два след вечерята на Защитниците.

— При добър разчет на времето би могла да се отърве от отговорност.

— Не тръгвай в тази посока…

— Повярвай ми, никак не ми се иска. Но това са рисковете на професията.

— Нали не вярваш наистина, че Кайра…

— За нещастие не става въпрос в какво вярвам. А какво доказват уликите. Знаеш това. А преди да го докажат, те го намекват. В момента те намекват неща, които не ми се нравят. Повярвай ми, всичко това изобщо не ми харесва.

— Тя замина няколко дни след вечерята на Защитниците. Това е всичко. Беше разстроена. Заради мен. Заради онова внезапно видение по време на речта. — Фиона си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, имам някакъв странен спомен как идваш тук една нощ, но не съм съвсем наясно коя нощ беше или за какво сме говорили.

— За нищо не сме говорили. Защото ти не пожела да отвориш вратата.

— Това е абсурдно. Ако не съм отворила, значи ме е нямало вкъщи.

— Или не си била ти. Видях някого на дивана.

— На вратата ми няма прозорче.

— Да, знам.

Тя скръсти ръце.

— Е, може да съм била и аз. Но не обичам мъже да ме шпионират.

— Бях загрижен за теб. Тревожех се да не ти се е случило нещо.

— Е, не се тревожи. Добре съм.

— Ами Кайра? Тя добре ли е?

— Започваш да ставаш досаден. Може би е прекалено късно…

— Може би. Бих желал да докарам екип тук горе. Искам да я изключа от подозрение и това е най-добрият начин.

— Не ти ли трябва заповед за това?

— Трябва ли ми?

— Това не е моя собственост, Уолт. Аз или, предполагам, ти бихме могли да питаме Майкъл и Лесли, ако успеем да ги открием. Те са в Тибет или Бутан, или нещо такова. Тя се е оттеглила, за да медитира, така че кой знае? Може да минат седмици, дори месец или повече, преди да се върнат.

— Искам само да изключа Кайра…

— Добре, ясно! Разбирам го. Просто казвам, че не е лесно да намерим Майкъл и Лесли.

— Намери ги — помоли той. — Заради Кайра.

— Не е толкова просто.

— Не е и толкова сложно.

— Късно е — повтори тя.

— Искаш да си тръгна. — Той го изрече като твърдение. — А поканата ти от по-рано?

— Мисля, че не осъзнавах колко съм изморена.

— Защо… — Уолт се спря. Имаше някои въпроси, които отдавна искаше да й зададе: защо името й е в списъка на спешното отделение на болница „Сейнт Люк“; защо не му е отворила вратата онази нощ. Би могъл да я пита по всяко време, дори още сега. Но се въздържа, защото знаеше, че зададе ли ги веднъж, ще получи отговори, а не беше сигурен, че ги иска. Не помнеше някой път в работата си на шериф да не е искал отговори. Това чувство му бе толкова чуждо, че го смути и разтревожи. Фиона защитаваше Кайра и за да тръгне да разследва момичето, трябваше да мине през нея, а това бе последното, което желаеше.

— Помогни ми да я оневиня — помоли отново той. — Искам да я оневиня.

— Ще се опитам — каза тя. — Обещавам.

— Може да са я заплашили. Ако е имало нещо такова…

— Уолт, тя не беше тук през онази нощ.

— Да, но виждаш ли, това е част от проблема. Аутопсията не можа да установи точното време на смъртта: нощите са студени, дните — горещи. Това обърква всичко. Имаме свидетел…

Усети я как се напряга и забеляза, че се опитва да го скрие.

— Но това не ни дава ВНС. Времето на смъртта — обясни той. — Не знаем коя нощ е било. Една от двете е. Но ти, изглежда, мислиш другояче. Можеш ли да ми помогнеш в това?

— Как?

— Обясни на Майкъл и Лесли колко важно е това за Кайра. Ако създават трудности, само ще влошат положението й.

— Казах ти, че ще се опитам да ги открия. Невинаги е толкова лесно.

— Ще ти споделя нещо като приятел. Не като шериф. Може ли? Хайде за минутка да си представим, че не нося униформа.

— Добре. — Фиона притисна още по-здраво скръстените си ръце.

Уолт вдигна мрачния си поглед към тъмните дървета. Сенките, хвърляни от фаровете, играеха по очите му.

— Знам, че би направила всичко, за да я защитиш. Разбирам този подтик. Но не се меси в това. Законът е много ясен за подобни неща. Повярвай ми, не искам ти или Кайра да се забърквате. Но такива работи рано или късно се изясняват и тогава няма начин да се върнеш и да промениш казаното или стореното. Няма начин да го промениш.

— Някои случаи остават неразкрити — каза Фиона. — Потъват в архивите.

Той усети, че затаява дъх. Преди няколко секунди се бе чудил дали тя не е успяла по някакъв начин да подмени името на Кайра със своето в документите на болницата — дали не се жертваше заради младата жена. Не личеше Фиона да има рана на главата. Дали Кайра не бе заминала, за да скрие нараняванията си? Дали не чакаше контузията да заздравее, преди да се върне? Беше си мислил, че трябва да погледне медицинските протоколи. Но всичко това се бе изпарило от мислите му, защото Фиона го отвличаше от разследването. Можеше ли да позволи случаят да потъне в архива? Можеше ли да стори подобно нещо? Преди месец дори не би се замислил върху такава възможност.

— Права си, късно е. И двамата не разсъждаваме трезво. — Той пристъпи към нея и я целуна по бузата. Тя обаче остана скована и неотзивчива. — Слушам те — прошепна Уолт.

— Аз… Паметта ми е объркана. — Сега той видя, че лицето й е набраздено от сълзи.

Тя се обърна към него и срещна погледа му. Изглеждаше уплашена — или по-скоро ужасена. Той я притегли към себе си и я прегърна.

— Имам да ти казвам много неща — рече тя.

— Слушам те…

— Искам да ти кажа…

— Внимавай — прекъсна я той. — Някои неща може би е по-добре да останат неизречени. — Зачуди се откъде му бе дошло наум това. Не можеше, не би поискал от нея да предаде Кайра. Имаше и други начини. Можеше да не я замесва. — Почини си.

— Но аз искам… — започна тя.

— Премисли нещата до сутринта.

Фиона кимна. Сълзите й оставиха следи по униформената му риза. Макар че тя не искаше да го пуска, Уолт я отблъсна нежно и тръгна обратно към джипа си. Спря се и погледна назад към нея в светлината на фаровете, като се чудеше как бе оставил такава възможност да му се изплъзне. Чудеше се що за човек е станал.

Кучето го лизна с език, когато се качи в джипа. Той избута Беа на задната седалка и потегли, като съзнателно избягваше да погледне в огледалото за обратно виждане.