Смъртоносни разкрития

44.

— Ако искате да говорите отново с нея, ще трябва да повдигнете обвинения.

Питър Ериън излъчваше самоувереност, която обезоръжаваше заседателите и печелеше съдиите. В колежа се бе занимавал със сърфинг и беше красив като от реклама на „Армани“. Дори в девет сутринта в очите му имаше холивудски блясък. Говореше като жител на Южна Калифорния, въпреки че по произход бе от Сан Франциско.

Работата беше там, че Уолт харесваше Ериън. Мислеше си, че ако самият той бе станал адвокат вместо полицай, вероятно щеше много да прилича на него. От време на време подхвърляше шеговито на младия адвокат защо не смени страните и не стане прокурор, но си спечелваше единствено присмех.

Голите хълмове, които се виждаха през прозореца на кабинета на шерифа, изглеждаха пълни с живот на слънчевата светлина. Така му се искаше да тръгне по баирите!

— Искам да видя уликите по случая.

— Виж, Питър, уважавам положението ти. Добър си в това, което правиш, и двамата го знаем. Но по-добре не изисквай уликите. Това е един от редките случаи, когато е в интерес на клиентката ти просто да си излезеш през вратата и да оставиш всичко на мен. Аз харесвам Кайра.

— Това няма да стане.

— Позволи ми да поговоря пак с нея тази сутрин, за около час. Насаме. Всички ще спечелят.

— Първо ме запознай с уликите. — Ериън го изгледа втренчено — поглед, който целеше да го сплаши, но не успя. — Накарай ме да повярвам.

— Не прави това. Знаеш, че няма да стане.

Интеркомът на Уолт се обади.

— Шерифе, когато имате минутка…

По природа Уолт не беше суеверен. Някои полицаи бяха: слагаха портфейлите си по определен начин в задния джоб, носеха значките си обърнати или имаха талисмани. Някои поглеждаха календара сутрин и определяха какво ще правят според прищевките на нумерологията. Уолт не беше от тях, но това прекъсване изигра същата роля. Нещо в избора на момент, нещо в изражението върху лицето на Ериън, нещо неразличимо, неопределимо — някакво такова странно нещо го накара да постъпи по начин, който той усещаше, че е в разрез със собствените му действия. Въпреки това го направи. Протегна ръка, изчака Питър да я стисне и посочи към вратата на кабинета.

— Уликите — каза Ериън — или няма разговор.

Вече взел решение и определил стратегията и плана си, Уолт каза:

— Ще запозная Дъг със случая. — Говореше за окръжния прокурор Дъг Анстед. — От там нататък ние поемаме нещата.

Ериън изглеждаше засегнат. Насили се да се усмихне — получи се по-скоро озъбване — и тръгна към изхода.

— Лошо решение, шерифе.

— Лошо решение беше, че г-ца Кеншоу ти се обади, адвокате.

Стомахът му се сви. Едно беше да се озовеш случайно в опасно положение, а съвсем друго — да се поставиш доброволно в него. Той винеше Фиона; винеше себе си, че бе гледал на всичко през изкривената призма на емоциите. Чувстваше се глупав и уязвим, и отлично съзнаваше, че именно дребните решения определят успеха или провала — много повече, отколкото големите. Уолт обикновено се придържаше стриктно към процедурите, затова от чувството, че импровизира, му се гадеше. Обзе го съжаление. Съжаление, че изобщо бе копал толкова надълбоко.

Върна се спокойно зад бюрото си и вдигна телефона.

— В „Ууд Ривър Глас“ — съобщиха му — са сменили пукнато предно стъкло на „Форд F-150“ следобед на тринайсети. Камионът имал рамка за фарове върху кабината.

Точно в момента не му се занимаваше с изчезналия пикап, но пък и не искаше да пропуска шанса да се сдобие с нова улика. Смяташе да намери Дъг Анстед и да съставят обвинението.

— Разполагаме ли с име? — попита той.

— Доминик Фанчели. Живее на „Алтурас Драйв“…

— … номер осемнайсет — довърши Уолт.

— Ами… да. — Това бе изречено със смесица от разочарование и изумление. — Но щом сте знаели…

— Просто щастливо предположение — рече шерифът.

— Аха…

— Издайте заповед за издирване на форда — нареди Уолт. — И накарайте един патрул да мине — съвсем тихичко — покрай дома на Фанчели. Ако пикапът е пред къщата, уведомете ме незабавно.

— Ясно.

Той си позволи една лека усмивка — удовлетворение от малката победа. Не искаше да стъпи накриво. Трябваше да се посъветва с прокурора как да подходи към това. По ирония на съдбата най-честата причина да губи дела беше законът.

Обади се на Томи Брандън, защото така бе най-справедливо: Брандън беше направил връзката между червеноопашатия мишелов и стрелеца с лък. Чувстваше се добре от мисълта, че може би ще успее да направи услуга, и то точно на Лиза.

Брандън вдигна още при първото позвъняване, сякаш бе седял до телефона, чакайки обаждането му.

— Чувстваш ли се достатъчно силен за пътуване от около километър и половина на юг? — попита Уолт.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че току-що си излязъл от болницата.

— Казах ти: сапунените сериали не ми понасят.

— Бъди готов за тръгване. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

— Пикапът ли?

— Да. Гледал ли си „Малък голям човек“? С Дъстин Хофман?

— Това е един от любимите филми на Гейл — отвърна Брандън.

Не, един от моите любими филми, искаше да го поправи Уолт. Тя просто случайно беше в стаята тогава. Но си затрая.

— Помниш ли сцената с индианеца? — попита той. — Онази, в която умира. Или се опитва да умре?

— Страхотна сцена.

— „Понякога магията действа“ — изрецитира шерифът.

— Да, помня.

Уолт се помъчи да изтрие от ума си втората част на фразата: „А понякога не“.