Смъртоносни разкрития

42.

Уолт не би се наел да обяснява нещата лично на никой посетител — всеки от неговите заместници или сержантът на приемното бюро можеше да опише достатъчно добре процедурите и практиките. Но жената, която седеше сама на редицата от столове, разделена на две от маса със списание „Пийпъл“ и копия от бюлетина на Западната асоциация на шерифите, не беше коя да е.

— Откога не записвате разпитите на видео? — рече ядосано Фиона.

— Записваме ги — каза спокойно Уолт. — Не би било уместно…

— Глупости!

— … да си в стаята.

— Един часът сутринта е.

— И какво от това?

— Трябва да я разпиташ утре.

— Дай да не започваме отново… Правя каквото трябва. Кайра е тук доброволно.

— Е, и какво? Мислиш, че е някакъв заговор ли? — процеди тя. — Стига, Уолт!

— Специално ти си работила тук достатъчно дълго, за да си наясно кое как се върши.

— Опитваш се да не правиш изводи — каза тя.

— Точно така.

— Дрън-дрън… — язвително каза Фиона.

— Всичко това е доброволно. За събиране на информация. Смяташ, че съм неспособен да мисля безпристрастно?

— Аз съм й нещо като настойник. Трябва да бъда с нея.

— Тя не е непълнолетна.

— Уведомихте ли родителите й?

— Това зависи от нея. Не мисля, че го е направила.

— Адвокат?

Това беше проблемна точка. От нея зависеха възможностите за упражняване на натиск при разпита.

— Тя не е поискала адвокат и няма причина да иска. Не е обвинена в нищо. Само събираме информация.

— Уолт… — укорително го изгледа Фиона.

— Съжалявам, че дойде чак дотук. Не се опитвам нарочно да те държа настрани. Разбери го, моля те. — Той остана прав. Не искаше да се въвлича в спорове.

— Не можеш да проведеш този разпит без присъствието на адвокат. Тя не разбира. Защо не ме погледнеш? Погледни ме, моля те. — Той се обърна. — О, боже — каза Фиона. — Наистина ли би направил такова нещо?

— Какво нещо? Това е доброволно. Необходимо е.

Тя стана и понижи глас, като същевременно го стисна за ръката.

— Мислиш, че така ми помагаш по някакъв начин? Това ли е? Виждам го в очите ти.

Как бе възможно подобно нещо? Как можеше тя да отгатне толкова безпогрешно мислите му? Искаше му се да се махне, да се върне зад вратата на зоната с ограничен достъп, в своя свят, но пръстите й се стегнаха още по-силно.

— Слушай — каза тя с тон, който Уолт предпочиташе да не чува. — Ако го лепнеш на нея, ще бъда принудена да… Няма да позволя да я обвинят в това.

— Тя не е обвинена, Фиона. Но начинът, по който се държиш, не помага с нищо. Остави ме да си върша работата. Знам какво правя. — Думите му увиснаха за секунда във въздуха.

— Но може би си забравил на кого го правиш.

— Имаме улики — сериозни улики — които трябва да се вземат предвид. Въпреки добрите ти намерения, в които вярвам, съществуват установени процедури. Ние сме едва в началото. Ако тя отговори на въпросите честно, ще излезе оттук засега. Намесим ли адвокат, това ще навреди на разпита. В такива случаи ме притискат в ъгъла и нещата стават сложни. Хайде да не стигаме дотам. Да го избегнем.

— Ти я натопяваш.

— Нищо подобно! — Уолт бе повишил глас и той отекна във високия таван. Рецепционистката от другата страна на прозореца не вдигна глава.

Той заговори по-тихо.

— Чуй ме. Загрижен съм за това момиче, както и за теб. По някое време ще трябва да ми се довериш. Дори да не ти се вярва, аз знам какво правя.

— Тя е невинна.

— Добре. Значи няма за какво да се тревожиш.

Фиона тръгна към вратата, поглеждайки го хладно, за да подчертае отвращението си. После размисли.

— Не — каза. — Няма да си ходя. Няма да ти направя тази услуга. Ще стоя тук. Ще чакам.

— Както искаш — отвърна Уолт и се скри зад вратата на своето убежище.

Мърмореше си сам, докато крачеше по коридора към първата стая за разпит, където зад видеокамерата го чакаше заместник-шериф Линда Чалмърс. Истината бе, че в боравенето с камерата нямаше нищо сложно — друг път бе искал от Фиона да прави записите, за да й отпусне малко допълнителен доход и за да има възможност да я вижда. Така тя бе започнала да навлиза в работата му и да влияе на начина му на вземане на решения и макар че той усещаше скритата в това заплаха, нямаше желание да го промени.

Уолт отвори вратата и се взря в младата жена от другата страна на масата — уплашена, несигурна. Заместник-шериф Бломпие седеше на стола отляво, до стената. Уолт се настани на единствения стол, обърнат срещу Кайра.

— Добре ли си? — започна той. Нещо в него се промени в мига щом седна. Един глас в главата му обяви: Играта започва. Установи връзка. Промени езика си. Контролирай емоциите. Манипулирай.

Празният стол от лявата й страна, предназначен за адвоката, го тормозеше. Дали не трябваше да повдигне обвинения срещу нея, за да се лиши от крехкото предимство, че не я представлява защитник? Това щеше ли да помогне на някого?

Кайра се бе втренчила в него, смутена и уплашена. Той си напомни, че измамата може да има всякакъв облик и не зависи от възрастта. Не можеше да каже дали тя ще се опита да го разиграва, или не. Зашеметеното й изражение изглеждаше достатъчно истинско. Но в тесните граници на тези стаи за разпит човек се учеше да избягва тълкуванията, да пренебрегва красотата на заподозрения или татуировките, или липсата на езикови умения и да продължава да дълбае. Затова той отдели секунда, за да се намести добре в стола си, вече взел решение. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и въздъхна. Опря ръце на масата, излъчвайки решителност — езикът на тялото му бе също толкова отработен и важен като всяка дума и интонация. Той живееше за тези моменти.

Погледна назад. Чалмърс му кимна: камерата записваше.

— Искате ли чаша вода, кока-кола или нещо друго?

— Не, благодаря, добре съм.

— Разбирате ли защо сте тук?

Тя кимна.

— За да поговорим.

— Точно така. Имате ли някакви въпроси?

— Не разбирам. Защо аз? Какво съм направила?

— За какво мислите, че сте тук?

— Заради онзи, убития.

— Говорите за Мартел Гейл.

— Предполагам.

Уолт отвори папката и плъзна една снимка пред Кайра. Можеше да избира между два варианта: снимка от Националната футболна лига или от местопрестъплението — с полуизяденото лице на мъжа. Не беше изключено при някои разпити да избере снимката от местопрестъплението, но не и тук. Не и с нея.

— Виждали ли сте някога този мъж?

Тя кимна.

— Важно е да отговорите на глас — каза Уолт.

— Да — отвърна тя.

— Моля ви, опишете при какви обстоятелства го видяхте за последен път.

— За единствен път, искате да кажете.

— Добре, тогава за единствен път.

— Вие бяхте там — каза тя. — Беше в нощта на вечерята на Защитниците. — Уолт затаи дъх, но продължи да се владее. — Бях го виждала… Тя ми го беше показвала… Няма значение. Знаех кой е, това е всичко.

Уолт се поколеба, изправен пред дилема. Знаеше за кого говори Кайра. Някои случаи остават неразкрити. Чувстваше се длъжен да попита коя е тази „тя“, но добре разбираше, че не бива да го прави. Остро съзнаваше присъствието на камерата, насочена към тила му.

— Знаели сте кой е — каза той и думите му прозвучаха като твърдение.

— Футболистът.

— Следите професионалния футбол, така ли?

— Не точно.

— Но сте познавали защитник, който не играе в лигата от няколко години. Можете ли да го обясните?

— Знаех кой е. Не помня откъде. — Очите й се сведоха към масата, а раменете й се превиха напред и той си помисли, че дори първокурсник би познал по езика на тялото й, че лъже.

— Като го видяхте… това ли беше моментът, в който спряхте за секунда речта си, обръщението си? Права сте: аз бях там и помня как… прекъснахте.

— Възможно е.

— Фактът, че видяхте този мъж ли предизвика подобна реакция? Защо? — Защо не можеше да се застави да я попита коя е жената, за която бе споменала? Защо толкова упорито обикаляше по края?

— Рой Коутс — каза тя, назовавайки мъжа, който брутално я бе изнасилил преди няколко години.

Уолт трепна при споменаването на това име. Паметта му още пазеше зърнестия образ от уебкамера на жестокото сексуално насилие, което бе преживяла тази млада жена. Умът му нямаше бутон за изтриване, а понякога му се искаше да има.

— Не знам защо точно — продължи Кайра. — Не очаквам и вие да разберете. Но когато този човек отвори вратите в дъното на залата и надникна вътре, аз видях не него, а Рой Коутс. Това ми се случва кажи-речи непрекъснато. В супермаркета, на улицата. Може да е на всяко място. Просто го виждам. Той ме гледа така, както ме гледаше. Сякаш знае какво ще ми направи, а аз нямам никаква представа. Нещо такова. Така, както гледат хората, когато знаят някаква тайна, която ти не знаеш. Това предизвиква у мен ненавист. Иде ми да повърна. Да закрещя. Да му издера очите. Да го кастрирам. Да го убия. — Тя се овладя, излизайки от това подобие на транс.

Уолт бе разтърсен. Никой от двама им не бе искал Кайра да произнася тази дума.

— Не че бих го направила — добави тя бързо. — Не исках да прозвучи така. Слушайте: това бе единственият път, когато видях този мъж. Казвам ви истината. Онази вечер в залата. Не съм го виждала оттогава до момента, в който поставихте тази снимка пред мен. — Кайра протегна ръка и докосна фотографията. — Не се изразих никак добре.

Така е, помисли си Уолт.

— Рой Коутс — уточни той. — Искали сте да убиете Рой Коутс.

— Точно така. Но той е мъртъв. Вижте, знам това. Ясно? Знам, че е мъртъв. Но какво знае умът и какво чувства останалата част от теб, са две различни неща. А в онзи момент аз видях Рой Коутс и всичките спомени се върнаха.

— И това е единственият път, когато сте виждали Мартел Гейл?

— Да.

Уолт дръпна снимката и я прибра в папката. Работата му прекалено често ставаше мръсна. В такива моменти се чудеше защо той, защо полицията? Защо се подлага на тези неща?

— Къде живеете?

— В момента съм отседнала в имението на Енгълтън и наглеждам собствеността.

— Къщата на Лесли и Майкъл Енгълтън.

— Да.

— В главната къща или в бунгалото за гости?

— Фиона живее в бунгалото. Аз се грижа за главната къща.

— Фиона Кеншоу. Нашата полицейска фотографка.

— Да.

— Откога живеете в дома на Енгълтън?

— Те заминаха на пътешествие. За цялото лято. Там съм… не знам… от два месеца може би. Остава още около месец.

— Двамата с вас сме се виждали там — каза Уолт.

— Да.

— Вие ме дебнехте с бейзболна бухалка в ръка.

— Да. Съжалявам за това. Там, в гората, обикаля онзи човек. Онзи, дето го търсите. Беше тъмно. Не знаех, че сте вие. Пък и надзъртахте през прозореца. Помислих ви за воайор, или нещо такова.

Уолт усети, че се изчервява неконтролируемо.

— Кажете ми за бейзболната бухалка.

— Не знам. На Майкъл е, предполагам. Той има цял куп такива сред спортните вещи в гаража. Ние с Фиона… и двете слагаме по една бухалка до вратата. Знаете. За в случай, че се появи онзи.

Всъщност Уолт не знаеше, не беше чувал за това. Не си спомняше да е виждал бейзболна бухалка до вратата на бунгалото на Фиона. Дали там бе имало такава? Дали не бе преместена? Дали не бе оставена в наетата кола? Това бе опасна територия. Той кривна леко встрани.

— За какво служеше бухалката?

— Знаете. Когато си уплашен. Такива работи.

— Да ударите някой досадник, така ли?

— Не че някога съм го правила или бих го сторила. Но предполагам, че да. Най-близко до това бях, когато щях да цапардосам вас. Но не го направих. Дори паяци не мога да убивам. Трябва да моля Фиона да ги стъпче. Да я викам в къщата. Тя като че ли от нищо не се смущава.

Защо трябваше постоянно да се връщат към Фиона?

— Ако човек като Мартел Гейл дойде в имението, без да съобщи за пристигането си, и го видите в тъмното… Голям мъж. Огромен мъж. Ако ви нападне. Ако ви уплаши. Тогава всяка реакция от ваша страна би могла да се смята за самоотбрана. Разбирате ли?

— Разбирам какво казвате, но не се е случило така.

— Важното при един доброволен разпит… Ами, като начало записваме всичко на видео, както знаете. Освен това никой от нас не може да си върне думите назад. Изключително важно е да кажете истината от първия път. От съвсем първия. Да се придържате към истината, независимо колко е трудно да я изречете. Законът… не е черно-бял, както може би си мислите. Всъщност той не действа така. Ние обикновено мислим за него по следния начин: че нещо или е правилно, или е грешно. Но на практика той действа доста по-различно. Някой идва неканен във вашата собственост, и то по време, когато непознат човек вандалства из именията на съседите. Може би идва късно през нощта, когато е трудно да го видите добре. Изненадва ви и вие се отбранявате — Кайра клатеше яростно глава, — особено ако сте препатила жена, чието минало прави твърде силната реакция разбираема. Тогава на нещата се гледа по различен начин. На всеки случай се гледа по различен начин.

— Това не се е случвало.

— Само казвам, че е по-добре да се придържате към истината.

— Така правя. Не съм го извършила аз. Няма нищо такова. Видях го веднъж в залата. Това беше всичко. Само онзи път.

А няколко минути по-късно Фиона напусна без предупреждение, помисли си Уолт. Беше я последвал навън и бе разпитал момчетата, паркиращи колите. Те почти бяха идентифицирали посетителя като Мартел Гейл.

— Ние… моите заместник-шерифи… претърсиха имението на Енгълтън. Не намерихме бейзболна бухалка до входната врата на главната къща — каза Уолт. Пропусна факта, че и в бунгалото не бяха намерили такава. — Открихме онези, за които споменахте, в спортния шкаф. Но до входната врата нямаше нищо. Можете ли да ни кажете къде се намира онази бухалка?

— Нямам представа.

— Изчезнала ли е?

— Нямам представа.

— Защо?

— Нямам представа къде съм я оставила. В онази нощ, когато ви видях, нали помните? Не знам какво направих с нея. Нищо чудно да съм я оставила навън. Все едно, аз и без това не стоях в главната част на къщата. Бях в тайната стая.

— И защо?

Тя изглеждаше така, сякаш я е зашлевил.

— Напускали ли сте имението?

— Да.

— С коя кола?

— Предпочитам да не казвам.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да отговорите на въпроса.

— С пикапа. Не бива да го карам. Разбирам, издъних се. Но го карах. Ходих до Йелоустоун, както предложи Фиона. Но къмпинг зоната беше претъпкана, затова спах в пикапа две нощи, после не издържах и се върнах тук.

Точно както каза Фиона.

— Контактували ли сте с г-ца Кеншоу по време на отсъствието си? — Не му беше приятно да я замесва отново. Не можеше ли да намери някакъв начин просто да сложи край на това?

— Не, не съм.

— Но вие току-що казахте…

— Тя ми досаждаше. Оставяше ми разни съобщения… Де да знам, държеше се като родителите ми. Просто не се интересувах.

Отговорът изглеждаше репетиран. Тя бе очаквала този въпрос далеч преди началото на разпита. Това го накара да спре. Колко от всичко дотук бе репетирано? Колко неща бе пропуснал заради собствената си заинтересованост от резултата от разпита? Дали щеше да забележи нещо при преглеждането на записа?

— Ако се опитвате да ме накарате да кажа нещо за Фиона, няма да го направя.

Сърцето на Уолт се сви. Можеше ли да нареди на Чалмърс да спре камерата? Можеше ли да прекъсне разпита?

— Какво според вас искам да кажете за г-ца Кеншоу?

Кайра впи очи в неговите.

— Няма да го кажа — повтори тя.

— Разкажете ми за онази нощ — подкани я Уолт.

— Коя нощ?

— На дванайсети срещу тринайсети.

— Няма нищо за разказване.

— Някой е дошъл в имението — пристигнал е с джип. — Спекулациите бяха част от всеки разпит, но той знаеше, че стъпва по тънък лед. — Ако не сте го видели, както твърдите, трябва да сте го чули. Можете да чуете пристигащите коли, нали?

— Има звънец, който се включва. Свързан е с електронното око на портала.

Това беше нова информация за Уолт.

— Значи звъни, когато влиза някоя кола — каза той.

— Да. Ето колко голяма е къщата. Вътре не можеш да чуеш нищичко. Порталът все едно е в друг окръг. Без звънеца вероятно изобщо няма да разбереш, че отвън има някого.

— Късно вечерта на дванайсети.

— Казах ви: не съм го видяла.

— Но сте чули звънеца.

— Звънецът звъня няколко пъти. Не съм скочила веднага да видя какво става.

— Не сте ли?

— Не съм.

— Значи сте свикнали на среднощни посетители? — Той твърде късно осъзна какво е казал. И какво е попитал.

— Видях колата ви отвън два-три пъти. Полицейската ви кола.

Той затвори очи и пое дълбоко дъх, доволен, че камерата не хваща лицето му. Тук, в тези стаи, никога не бе имал проблеми с мисленето. Един разпит би трябвало да изостри ума му, да завладее вниманието му. Колкото по-надълбоко копаеше, толкова по-бързо пясъкът се сипеше отгоре му и го затрупваше. Шерифът си напомни, че не разпитват него. Напомни си, че не е нужно да реагира на всичко или да го обяснява. Той командваше нещата.

— Значи намеквате, че наистина сте погледнали навън, като сте чули звънеца?

Тя изглеждаше зашеметена.

— Може би… Предполагам.

— Погледнахте ли навън онази нощ, или не? Късно вечерта на дванайсети или може би в ранните часове на тринайсети?

Очите й издадоха всичко: в тях имаше потайност, страх и бурни емоции.

Прекъсна го чукане по вратата. Идеше му да изкрещи. Никога не биваше да го прекъсват по време на разпит. Той се овладя, кимна и позволи на Бломпие да отвори.

— Шерифе — каза рецепционистката с напрегнат глас. — Питър Ериън е тук.

Ериън, млад адвокат, който напоследък печелеше твърде много случаи според Уолт, можеше да е тук само по една причина. Но шерифът продължи играта.

— Е, и?

— Казва, че представлява г-ца Туливич.

Уолт затвори вратата.

— Г-це Туливич, свързвали ли сте се с адвокат? Не знаем нищо за…

— Не, не съм.

Фиона! — осъзна той. Гневът му се бореше с примирението. Имаше чувството, че са му изкарали въздуха. Помнейки, че всичко това се записва на видео, Уолт запази хладнокръвие.

— Извинете ме за момент. Ще направим почивка в разпита — каза той заради видеозаписа.

Беше изигран от възможна заподозряна. Тъкмо мислеше, че е намерил пролука, която да използва, начин да накара системата да работи за него. А Фиона бе обърнала всичко това с главата надолу.

— Но щом тук има адвокат…

— Работите не стават така. Ей сега се връщам.

Отвън в коридора той каза на заместник-шерифа:

— Заведи г-ца Кеншоу в стая за разпит номер две, ако обичаш.

— Фиона ли? — поиска да уточни заместник-шерифът.

— Стая за разпит номер две — повтори Уолт. — Аз ще приема г-н Ериън в кабинета си.

— Да, сър.

Той изчака да разиграят сценката. Затвори вратата на кабинета си и прие първо Ериън.

— Шерифе, бих искал да се срещна с клиентката си, ако не възразявате.

— Тя не е твоя клиентка, Питър. Не се е обаждала на адвокат, а ти не можеш да търсиш клиенти в тази сграда. Знаеш правилата.

— Часът е един сутринта и съм дошъл да видя Кайра Туливич.

— Седни в чакалнята, ако искаш, но няма да я видиш, преди да съм свършил разговора си с нея.

— Нейната настойница ме нае…

— Кайра Туливич не е непълнолетна и ти го знаеш.

— Тя се намира под грижите и отговорността на…

— Ако искаш, отнеси го до съда, г-н адвокат. Но не тук. Не тази нощ. Тя е дошла тук доброволно и остава доброволно.

Ериън се изправи.

— Утре играта ще се промени, шерифе. Ще стане по-лесна за мен и по-трудна за теб. Може би ще помислиш върху това. Не обичам да ме вдигат от леглото в един сутринта. Развалят ми настроението за другия ден.

— Вземи приспивателно. Ще спиш като бебе. — Уолт отвори вратата на кабинета. — Лека нощ, г-н адвокат.

След това отиде при Фиона в стая за разпит номер две. Тя изглеждаше самодоволна и уверена, но това бе крехка маскировка.

— Ядосан си ми — каза тя.

Той се втренчи отвисоко в нея, без да трепне.

— Налагаше се да го направя — каза Фиона. — Тя има право на защита.

Очите му се стрелнаха към звукоизолираната врата, за да се уверят, че е плътно затворена.

— Наистина ли смятате, че правилният подход е да ме разигравате? И двете? Предполагам, имате някакъв план как да завърши този маскарад. Би ли ми намекнала какъв е точно?

Тя отвърна на погледа му.

— Какво означава това?

— Има труп и се нуждая от отговори. Вие с Кайра сте в центъра на нещата.

— Мислиш, че аз съм го убила?

— Ти защитаваш нея. Тя защитава теб. Наистина ли смяташ, че не забелязвам? Наистина ли мислиш, че можеш да продължаваш така? Става дума за убийство, Фиона. По-сериозно от това няма накъде.

Тя присви очи.

— Тревожа се за теб.

Той удари по масата. Тя се дръпна назад.

— Убийство! Говоря за пожара. Говоря за бейзболната бухалка от колекцията на Майкъл Енгълтън. Говоря за това, че вие с Кайра сте подхванали игра, която бързо губи сила и няма да издържи. Искаш да намесим и адвокати, така ли? Предпочиташ Питър Ериън да се залови с това вместо мен? Боже! — Той задиша дълбоко, опитвайки да се успокои. — По-добре е вие двете да спрете с това. Имам план — който ти току-що силно усложни. Адски се надявам и ти да имаш, защото всичко това ще се стовари върху вас — и върху теб, и върху Кайра.

— Мислиш, че аз съм запалила пожара? Още ли се преструваш, че не си го направил заради мен? Искаш да говорим, така ли? Ами, говори.

— Аз ли? — попита той невярващо. — Хей, говорим за мен.

— И аз трябва да ти повярвам?

Той посегна през масата и хвана ръцете й в своите.

— Сега. Тук и сега. Погледни ме в очите и ми кажи, че не си запалила онзи пожар.

— Не съм запалила онзи пожар.

Умът му препускаше бясно.

— Не може да бъде — глухо отрони той.

— Казах ти, че не съм…

— Кайра? Мислиш ли, че тя може да ни е подслушала?

— От къщата? Не мисля, Уолт. Оттам не можеш да чуеш нищо. Тя е като крепост. А ако е била в тайната стая — стая, за чието съществуване дори не знаех — наистина ли смяташ, че е възможно?

— Изобщо не биваше да въвличаш в това Питър Ериън. Освободи го. Мога да оправя нещата, ако ми дадеш тази възможност.

— Да те оставя да натопиш Кайра? Няма да стане.

— Някои случаи остават неразкрити — отвърна той.

— Какво?

— Ти ми го каза.

— Така ли?

Това подложи на изпитание търпението му и той с мъка остана седнал.

— Да, каза го. Опитвам се да повдигна обвинения срещу нея. Ти не бива да се бъркаш.

— Ще се бъркам. Няма да позволя такова нещо. Тя е преживяла…

— Това е работата ми. Моят свят. Не се бъркай.

— Това заповед ли е, шерифе? — Целият живот се бе отцедил от нея. Тя се отпусна безсилно на стола.

— Ако не успея да попреча на Ериън, ако той се добере до нея, тогава планът ми отива по дяволите. Затова вие двете трябва да престанете с това. — Между тях увисна тишина, изпълнена с призрачния шепот на вентилацията. — Тери Хог е най-добрият криминален адвокат в града. Обади се на него.

— Какъв план? — попита Фиона. — Каза, че имаш план.

— Имах — поправи я той. — Но след като замеси Ериън, доказателството ще излезе наяве и това ще се обърне срещу нея.

Ала едно съмнение не му даваше мира: неидентифицираните отпечатъци върху бейзболната бухалка; упоритото настояване на Фиона, че не е запалила пожара; вероятната височина на нападателя на Гейл. Детайлите започнаха да се сглобяват по неочакван начин.

— Пожарът не е бил предизвикан от мълния — каза той. — Не може да говориш за пожар и два часа по-късно той да се възпламени спонтанно. Виждаш ли как се нарежда всичко, ако го поискаме? Кайра губи самообладание на вечерята на Защитниците. Неуравновесена е. Напада го, както едва не нападна и мен онази нощ. После взема пикапа и бяга. Връща се и се крие. Подслушва ни и запалва пожара. Повечето от това е подкрепено с улики. Моят план… Е, аз поне имах такъв. Надявам се и ти да имаш.

Фиона присвиваше очи, изглеждаше сякаш или ще заплаче, или ще припадне.

— Добре ли си? — попита я той.

— Една минутка само. — Тя остана да седи, дишайки тежко.

Уолт не бе сигурен какво да прави — необичайно чувство за него.

— Трябва да видя Катрин. Трябва да говоря с Катрин.

— Коя е Катрин?

— Катрин — каза Фиона, сякаш това бе някакъв отговор. Изправи се и забърза към вратата.

— Не ме зарязвай така — каза той.

Тя го погледна, обърна се и изчезна от стаята за разпит.