Смъртоносни разкрития

2.

Уолт Флеминг влезе в спешното отделение на болница „Сейнт Люк“, съпроводен от обичайните погледи, които предизвикваше шерифската му униформа. Реакцията никога не бе еднозначна и му влияеше различно. Хората едновременно се страхуваха и се впечатляваха от полицията. Всеки бе виновен в някое прегрешение, макар и съвсем дребно — нещата се свеждаха до това, доколко го показваха.

— Кеншоу! — извика той към сестрата на регистратурата, без да забави ход. Въпреки че бе загрижен за здравето на детето, извадено от Биг Ууд Ривър, в момента повече го вълнуваше състоянието на спасителката му.

— Втора стая! — упъти го сестрата по коридора след него.

Стените бяха бежови, лампите на тавана светеха ярко, мирисът на болничен дезинфектант и горчиво кафе предизвикваше смътно гадене. Почти на бегом той стигна до втора стая. Отметна рязко завесата, без да иска разрешение.

— Ох, мамка му! — изтърси неволно, щом я видя. Пристъпи вътре и дръпна завесата зад себе си.

Сестрата, която се занимаваше с торбичката на системата, се обърна, готова да се скара на натрапника, но видът на униформата я спря.

— Оставете ни за минутка — помоли Уолт. Сетне срещна очите на Фиона.

— Добре съм — опита да се усмихне тя.

— Да, виждам. — Изглеждаше ужасно.

Сестрата погледна неодобрително към Уолт, докато излизаше. Явно й се искаше да го насоли хубаво, но се сдържа.

Фиона носеше синьо-бял болничен халат, а от кръста надолу бе покрита с рехаво изтъкано жълто одеяло. Лицето и ръцете й бяха ужасно надрани, върху по-дълбоките драскотини имаше лепенки. Част от косата над лявото й ухо беше обръсната и мястото — бинтовано. Той видя върху рамото й огромна синина.

— Направиха ми няколко рентгенови снимки — обясни Фиона, — макар че аз не исках. Наистина съм добре. Нищо ми няма. Съзнавам, че сигурно изглеждам ужасно…

— Изглеждаш добре — каза Уолт. Рядко й бе правил някакви комплименти. Думите му увиснаха неловко във въздуха. — Щом си жива, значи е добре — добави той.

Фиона никога не би спечелила конкурс за красота, но лично той смяташе, че дори и след десетилетия мъжете ще се обръщат подир нея. Имаше вид на мъжкарана, но чаровното й лице нямаше нужда от хирургическа намеса, за да остане интересно. Тя често променяше външността си, сменяйки бейзболните шапки или прическата. Възрастта й не можеше да се определи точно, но ако неговата преценка струваше нещо, би казал, че е над двайсет и осем и под трийсет и пет. Беше хванала силен тен през времето, което прекарваше като речен водач, но тенът й стоеше добре, не караше кожата й да изглежда стара и загрубяла като на някои от кечъмските жени. По някакъв странен начин раните усилваха нейната привлекателност, придавайки й загадъчност, която сякаш винаги й бе липсвала.

— Е, като се имат предвид другите възможности…

— Ти какво, с мечка ли си се борила, за да се добереш до момичето?

— Мисля, че беше ела. Имаше много бодливи клони.

— Знам, че дърветата май си вървят в комплект с клоните — пошегува се Уолт. — Чух, че детето било добре.

— Така ми казаха.

— Ти си героиня.

— Може би ще имам нужда от помощта ти по този въпрос — каза тя. — Седни.

Уолт придърпа един стол на колелца до леглото и подпря ръце на рамката от неръждаема стомана. Щеше да посегне към ръката й, но се спря.

Тя хвана дланта му, при което тръбичката на системата се изпъна.

— Това ли искаше да направиш?

— Да. — Той погледна към дръпнатата завеса.

Фиона пусна ръката му.

— Всичко е наред — въздъхна тя, долавяйки неговата неохота. Грешно я изтълкува като смущение.

Той съжали, че тя отдръпна ръка. Съжали, че се бе озърнал назад. Съжали, че не може да вижда на няколко секунди в бъдещето, за да знае кога да се въздържи от някое глупаво действие.

— Системата — обясни тя, като проследи погледа му — е просто предпазна мярка. Все за нещо трябва да ти вземат парите.

— Служебната застраховка ще покрие сметката.

— Глупости — възрази Фиона. — Не бях на работа.

— Ти винаги си на работа.

— Аз съм цивилна служителка, при това на непълно работно време. Работя по желание на шерифа. Последния път, когато проверих, това не носеше някакви облаги.

— Е, значи не си гледала достатъчно внимателно. Ти работиш по мое желание, а желанието ми е нашата полица да покрие разходите. Някога виждала ли си сметка от посещение в спешното отделение?

— Ще се въздържа от протести до момента, в който разбера за какво говорим.

— Така е по-добре.

— Какво беше онова „Ох, мамка му!“? За лицето ми ли се отнасяше?

— За общото състояние — рече той. — Болничният халат… Да лежиш тук така… А лицето ти… Харесвам лицето ти. Нямам оплаквания.

— Лекарят гарантира, че няма да останат белези. Някои рани ще се излекуват по-бързо, други — по-бавно, но няма за какво да се тревожа.

— Ти спаси един живот — напомни й той.

— Имам нужда от помощта ти.

— За какво?

— За Пам…

Пам беше другата шефка на Фиона, редакторка и собственичка на „Маунтин Експрес“, седмичния вестник на Кечъм и Сън Вали.

— Много хора правеха снимки — поясни тя.

— Миговете на героизъм обикновено получават такова внимание.

— Не искам снимката ми да се публикува.

— Съмнявам се, че в случая ще имаш право на глас. Веднъж скромността ти и навикът ти да се спотайваш ще отстъпят пред нуждите на читателите. Предполагам, че Пам ще я пусне на първа страница.

— Не може да го направи! — рече предизвикателно Фиона.

— Но ще го стори, колкото и да протестираш.

— Вестникът се разпространява безплатно. Няма значение какво има на първа страница.

— Но когато е интересен, ще раздадеш повече бройки и следващия път ще искаш по-големи суми за реклама.

— Ти на чия страна си? Имам нужда от теб, Уолт.

— Това е фалшива скромност: спасила си живот.

— Снимката ми не може да бъде публикувана в този вестник. — Тонът и поведението й се промениха. Физическата болка и шокът в очите й отстъпиха на гнева.

— Добре… Сигурно трябва да го обсъдим.

— Не мога. Тази работа няма да стане. Просто искам да говориш с нея, да я убедиш.

— И защо настояваш за това?

— Понеже съм нейна служителка. И твоя… Поговори с нея като работодател с работодател и измисли нещо, някаква причина, каквато и да е, само и само да не пускат снимка.

— Ако се опитваш да събудиш любопитството ми, успя — въздъхна Уолт. — Какво ти става, по дяволите?

Фиона като че ли бе готова да му разкрие нещо, но се въздържа.

— Защо не си откровена с мен? — попита той и гласът му сякаш споделяше нейната загриженост.

Зърна отражението си в една повърхност от неръждаема стомана. Имаше широко лице, леко момчешко, и добродушни очи. Косата му бе къса и преждевременно посивяваше. Бившата му жена го бе посъветвала да си я боядиса, но той бе устоял. Изведнъж се замисли отново върху тази идея.

— Трябва да я убедиш да не публикува никакви снимки. Напомни й, че аз съм цивилна служителка в твоя офис — на непълно работно време — и искаш да защитиш личния ми живот. Измисли каквото пожелаеш.

— Съществува една подробност, наречена свобода на пресата…

— Точно затова не мога да го поискам аз. Като идва от теб, ще има много по-голяма тежест.

— Службата ми е такава, че не мога да отправям подобни искания, без да съм в състояние да ги обоснова. Никога не съм го правил, макар че често съм бил против дадена снимка да бъде публикувана. На няколко пъти сме скривали очите на човека с черна лента. За това бих могъл да я помоля, но трябва да имам причина.

— Това само ще предизвика по-голяма сензация — рече Фиона, — отколкото просто да публикува снимката.

— Не ми даваш кой знае колко възможности.

— Не мога ли да получа услуга без никакви уговорки? Моля те. Поискай от нея да не пуска снимката ми.

Изведнъж Уолт си спомни за нещо, което дълго време не му даваше мира. И отново той го изрече на глас, без да отдели достатъчно време да помисли за последиците.

— Тази твоя параноя… дали случайно няма нещо общо с факта, че винаги се намираш от другата страна на фотоапарата, а? — Очите й се впиха в него. Ако онова, което виждаше преди секунди в тях, бе гняв, сега бе ярост. — Правиш снимки, за да си сигурна, че никой не снима теб? Това ли е? Доста коварно, не смяташ ли?

— Моля те, престани — каза тя.

Сестрата почука по рамката на вратата.

— Влизам — обяви тя.

— Ще поговоря с Пам — обеща изведнъж Уолт.

И се изуми от облекчението, разляло се по нараненото лице на Фиона, както и от топлината на ръката й, когато тя отново докосна неговата.