Смъртоносни разкрития

13.

Докато гледаше през задния прозорец на къщата как трепетликите се полюшват на лекия ветрец, Уолт си спомни времето, когато двете момиченца си играеха също като сега, но с друга жена до тях. Беше благодарен на Лиза за помощта й, за неуморното й търпение, за желанието й едновременно да възпитава и да утешава момичетата, но би предпочел Гейл въпреки всичките й несполуки като майка. Предната нощ бе гледал заедно с дъщерите си едно DVD, попаднало на бюрото в кабинета му — документален филм за някаква монголска камила, която не искаше да има нищо общо с потомството си. Историята имаше щастлив край: молитва, събиране на майка и дете и плачеща камила. Но нямаше да има щастлив край за неговото семейство, за дъщерите му. От сега нататък момичетата щяха да се мятат между два живота, две съвсем различни домакинства, и колкото и упорито да се мъчеше да им го обясни, от тях самите щеше да зависи да оправят нещата, да осмислят пукнатините, с които щяха да се сблъскат в идните години. Той се надяваше да бъде спойката, която ще държи всичко заедно, да запълни пукнатините или поне да им попречи да се разширят. Можеше да поддържа всекидневната рутина, познаваше я и знаеше колко е важна. Но докато гледаше как Лиза се смее и играе с момичетата, неволно си представяше Фиона там, отвън — и четирите се смеят, закачат се и изграждат наново нещо. Беше абсурдно да направи такъв скок, но след като вече бе пресякъл една линия, другата не бе толкова трудна, разстоянието не бе толкова голямо.

Скоро щеше да си освободи един ден и да заведе момичетата на излет с палатки — макар че те вероятно биха предпочели пазаруване в моловете в Бойси. Или може би пазаруване, кино и мотел с басейн.

— Добре ли си? — Беше Лиза. Не я бе видял как се приближава.

— Да. Добре съм. Наистина съм добре — каза той.

— Изглеждаш ми малко отнесен.

— Мисля, че току-що осъзнах нещо важно — отвърна Уолт. — Все ме потиска идеята, че аз и момичетата трябва да страдаме, защото Гейл я няма. А сега ти ми показа нещо…

— Аз ли?

— Веселбата си е веселба — каза той. — Ще започнем да се веселим в този дом.

— Харесва ми как звучи — рече Лиза, — а знам, че и момичетата ще го харесат.

— Благодаря ти — усмихна се Уолт, като се постара тя да усети искреността му. — Ти вече от доста време на практика живееш тук. Това ще се промени.

— Няма проблем — отвърна Лиза. Обърна се да повика момичетата.

Уолт се хвана, че поглежда към телефона на стената и мисли за Фиона.

Бяха минали две нощи от появата на крадеца у Хилабранд и за цялото това време бе успял да размени с нея само няколко съобщения по гласовата поща. Тя се държеше достатъчно любезно, но не и въодушевено, както очакваше Уолт. Не се чувствала добре, но не искала той да я посещава. Уолт се опита да приеме това спокойно. Не му беше лесно.

Замисли се дали да не й остави още едно съобщение, но не можеше да си представи по-хлапашка постъпка.

Върна се в кабинета и седна на бюрото си, без да може да свали поглед от телефона и имейла. Прегледа едно предложение, поставено в момента пред окръжния съвет — да се даде частен прием на Далай Лама в Сън Вали, събитие на открито, което се очакваше да привлече публика между двайсет и петдесет хиляди души, от които поне десет хиляди извън града. Нямаше начин малкият му участък да се справи с трафика и същевременно да гарантира безопасността на Далай Лама; нямаше начин и да прехвърли тази отговорност на частна охранителна фирма, както се предлагаше. Той се канеше да напише един имейл, но промени решението си. Това можеше да почака.

Вместо това прегледа другите книжа. Някакъв мъж бе получил конвулсии в изтрезвителното и се опитваше да съди местната власт. Друг, заподозрян за изнасилвания, трябваше да бъде прехвърлен в окръг Ейда. Той подписа няколко документа, прати няколко имейла и проведе няколко телефонни разговора. Но всеки път като посягаше към телефона, се сещаше за нея и се чудеше дали да не отиде с колата дотам.

Неговата асистентка Нанси се появи на вратата.

— Открили са труп. До километричен знак сто двайсет и пет. Някакви деца, почистващи край магистралата, са го намерили. Томи Брандън прие сигнала и отиде да провери. Казва, че гледката не е приятна.

Уолт погледна часовника. Трябваше да вземе сиатълския детектив Болд от летището.

— Добре, кажи му, че съм на път — каза Уолт. — И прати някого да посрещне полета и да настани сержанта, моля те.

— Няма проблем.

Обикновено вестта за нечия смърт предизвикваше у него прилив на ужас, защото винаги се сещаше първо за покойния си брат. Но този път не беше така. Вместо това бе необичайно радостен, че го вдигат от бюрото и го спасяват от това еднообразие. Докато излизаше през вратата, погледна за последно към телефона на бюрото. С копнеж.

— И се обади на Кеншоу — добави той, като се опита да прозвучи така, сякаш му е хрумнало в последния момент. Беше благодарен, че има повод да се свърже с нея. — Кажи й да дойде при нас и да си донесе оборудването. Също и на съдебния лекар. И на Бардж Леви. И по-добре провери в Меридиън дали са свободни. — Щатската криминална лаборатория щеше да се намеси, ако решаха, че има извършено престъпление.

Докато вървеше към джипа „Чероки“, забеляза лекотата, с която крачеше, и се опита да я потисне.

Няколко коли и камиони бяха наредени в аварийните ленти от двете страни на Щатска магистрала 75. Субаруто на Фиона не беше сред тях.

На банкета, зад патрулката на Брандън, имаше два пикапа, единият с шестима бойскаути в каросерията, всичките въоръжени със заострени пръчки и торби за боклук. Уолт се почувства зле при мисълта, че те са открили трупа, и накара Брандън да ги освободи и „бързо да ги разкара оттук“.

Брандън беше скалъпил преграда от полицейска лента, опъвайки я между една табела, гаечен ключ и счупена щека за ски. Уолт забеляза тялото в центъра на оградената площ.

Нареди на Беатрис да остане в джипа. Кучето търкаше нос в стъклото, рисувайки китайски йероглифи, копнееше да се присъедини към него.

Тристаметровата планина — сипей от натрошени червени камъни — свършваше на трийсет метра от магистралата, където преминаваше в поле от кафяви, изсушени от слънцето бурени и степна трева. Отворените очи на трупа, ако имаше такива, щяха да гледат нагоре, към червените скали, към наситената зеленина на иглолистните дървета и невъзможно синьото небе, характерно за високите планини.

— На това му се вика пластична операция — каза с горчивина Уолт, приближавайки се към тялото. То бе ужасно нагризано от хищници.

— Не съм го пипал — каза Брандън. — Исках да изчакам теб. Но е очевидно, че няма да сравняваме тази физиономия с докладите за изчезнали лица.

Уолт се приближи към небрежно опънатата полицейска лента.

— Има следи от гуми, така че стъпвай леко — предупреди го Брандън.

— Виждам ги.

Уолт заобиколи отпечатъците от гуми и коленичи.

— Камион е. Може би пикап. — Той огледа положението на тревата. — Три… Не, четири деца и един възрастен са се приближавали до трупа… Тоест, ако ти си дошъл оттам. — Той посочи.

— Така е.

Уолт разтвори тревата и използва една пръчка, за да повдигне част от сплетените бурени.

— Хищниците са били семейство лисици и куче с големината на лабрадор. Кучето е тичало. Може да е гонило лисиците, без да се интересува от трупа.

Тялото, изглежда, бе захвърлено в плетеница от клонки и бурени, която минаваше в подножието на сипея, на места бе висока над метър и се простираше на петдесетина метра.

Вместо очи нагоре се взираха две окървавени дупки. Част от носа липсваше. Мъжът бе едър — около метър и деветдесет, сто и двайсет килограма. Добре сложен. Широки рамене. Огромни бедра в джинси, които сигурно бяха шити по поръчка.

Уолт отказа да местят тялото, преди да са направили няколко добри снимки.

Сякаш по поръчка субаруто на Фиона спря до тях. Тя слезе, махна на Уолт и заобиколи отзад, за да си вземе апаратурата.

Той си спомни как му бе казала, че моментът на близост не бива да пречи на професионалната им работа, но имаше нещо нередно в това, че тя не отговаряше на обажданията и имейлите му, а сега се появяваше слънчева и весела. Всъщност беше възмутен и ако Брандън го нямаше тук, щеше да се втурне към нея и да й поиска обяснение. Едва тогава разбра, че той е този, на когото ще му е трудно да запази отношенията им професионални.

Докато Уолт стоеше замаян, Брандън бе достатъчно съобразителен да накара Фиона да заобиколи оградената площ и да й помогне да прескочи обезопасителната лента.

Тя изглеждаше уморена, но решена да не го показва.

— Здрасти! — каза му, сякаш бяха съседи, засекли се в супермаркета.

Уолт изсумтя нещо неопределено.

— Боже мили! — Тя отстъпи със залитане назад, щом забеляза тялото сред съчките и отпадъците. Погледна остро към Уолт, после към трупа, а сетне към Брандън. Изглеждаше уплашена и объркана и сякаш щеше да й призлее. — Мили боже! — Тя направи още една крачка назад, коленичи и повърна.

Когато вдигна очи, в тях имаше сълзи.

Уолт бързо пристъпи към нея, обхванат от желание да я утеши, но спря като състезател, който се е оттласнал от блокчетата преди изстрела.

— Добре ли си? Трябваше да те предупредя. Съжалявам. Не си длъжна да правиш това — каза той.

Брандън го изгледа така, сякаш е полудял. Уолт никога и по никаква причина не разрешаваше някой да напусне мястото на престъплението, особено пък фотографът.

— Някой трябва да направи снимките — напомни му Брандън, изричайки мислите си на глас. Липсваше му най-елементарна тактичност. Имаше навика да казва каквото му е на ума.

— Добре съм — рече тя. — Мога да го направя.

— Не ми изглеждаш добре — възрази Уолт.

— Свиквай — каза Брандън, като се опитваше да звучи съчувствено, но излезе грубо.

Сълзите й нараниха Уолт най-силно. Беше забравил какво потресаващо въздействие може да има един труп върху несвикналите с подобна гледка.

Тя се залови за работа, като насочи вниманието си към съдържанието на фотографската си чанта, сменяйки лещи и проверявайки филтри. Ръцете й трепереха толкова силно, че изпусна една леща. Припряно я вдигна, дъхна върху нея, така че стъклото се замъгли, и я огледа, но направи всичко това с пресилените движения на човек, който знае, че го наблюдават.

Уолт чу как се затвори вратата на кола и се обърна в тази посока. Усети как косъмчетата по ръцете му настръхват, когато една масивна фигура застана на края на асфалта. Зад мъжа една шерифска патрулка се бе присъединила към аварийната лента и сега властният силует придобиваше смисъл. Уолт вдигна ръка към сержант Лу Болд. Чувстваше едновременно въодушевление и ужас. Учителят бе дошъл да разгледа недовършения му научен проект.

Разкъсван между желанието да утеши Фиона и да приветства сержанта, Уолт тръгна към магистралата. Болд се спусна по насипа. Беше широкоплещест, някъде към края на четирийсетте, а посивяващата му къса прическа датираше от 50-те години на миналия век. Главата му изглеждаше твърде голяма — впечатление, което се усилваше от късия му врат. На този врат бяха окачени очила за четене, които подскачаха по червена вратовръзка и снежнобяла риза, върху която имаше кафяво спортно сако, разнищено по ръкавите. Когато мъжът се приближи до Уолт, бледосивите му очи се изпълниха с топлота. Заприлича му на хъски или на вълк. Те си стиснаха здраво ръцете като отдавна изгубени приятели. Болд се извисяваше над Уолт. Гласът му бе дълбок, но изненадващо мек за такъв едър мъж.

— Надявам се, че не се натрапвам.

Уолт си помисли колко по-впечатляващ бе този мъж на живо, в сравнение с образа му на монитора.

— Нищо подобно — каза той.

И двамата знаеха, че лъже.

— Никога не съм бил от хората, които си седят в мотелските стаи.

— Чувството ми е познато.

— Може ли? — попита Болд, като кимна към местопрестъплението.

Уолт го покани с жест и погледна към Фиона, като се чудеше как се справя тя. Чудеше се дали ще му покаже с поглед или знак, че наистина е същата жена, която охотно и жадно му се бе отдала само преди няколко дни. Но тя продължаваше да се държи професионално, забила поглед в апарата си — или може би още бе твърде зашеметена от гледката на трупа, за да вдигне очи.

Болд изслуша разясненията и после тихо, едва ли не почтително, се приближи до тялото. Не коментира аматьорската работа по заграждението. Не размени реплики с Фиона или Брандън. Вместо това се огледа наоколо, изследва земята също както бе сторил Уолт, обръщайки внимание на преплетените клонки и бодливи храсти, които скриваха отчасти тялото.

— Не ми позволявайте да ви се пречкам — каза той накрая.

— Щастлив съм, че сте тук — излъга Уолт. Искаше му се да бе останал още няколко минути насаме с тялото, преди пристигането на Болд.

Болд пристъпи по-наблизо, движейки се бавно и внимателно.

— Мразя случаите на открито — каза той. — На мен ми дай някое хубаво малко апартаментче.

— Има много променливи фактори — рече Уолт.

— Твърде много.

Предпазливостта на мъжа впечатли Уолт. Вниманието, с което правеше всяка стъпка. Подробното оглеждане на околния терен.

Брандън улови погледа на Уолт и повдигна вежди, също впечатлен.

— Койоти? — попита Болд.

— Семейство лисици и едно едро куче — отвърна Уолт.

— Онзи ястреб участвал ли е? — заинтересува се Болд.

Това дойде като изненада за Уолт и лицето му поруменя. Болд посочи към топка сплъстени червеникави пера, оцапани с кръв, на десетина метра на юг, в края на една купчина от свлекли се камъни.

— Червеноопашат мишелов — каза Уолт, познавайки моментално птицата. — Изглежда е умрял скоро. Прав сте.

Нареди на Брандън да прибере в плик мъртвата птица. Заместникът му не изглеждаше никак въодушевен.

— Мислите ли, че е бил изхвърлен тук? — попита Уолт.

— Май така изглежда — рече Болд. — Тези следи от гуми на пикап ли са?

— Ще трябва да ги измерим, за да го потвърдим, но така мисля.

— Едър момък е — констатира Болд. — Била е нужна голяма сила, за да го метнат толкова далеч.

— Прав сте.

— Странно място да изхвърлиш труп, ако действително така е станало — рече Болд, поглеждайки към шосето. — Тук имате толкова много диви местности, а някой да избере да го остави край магистралата.

— Може да е турист. Може да се е спуснал по планинския склон. Но в този район няма истински пътеки. А ако е цепил през храстите, чорапите му щяха да са покрити с овсига и с добрия стар прах от Айдахо. А те са твърде чисти. Не ме разбирайте погрешно — той си е оцапан. Но не е бил на туризъм.

— Харесва ми начинът ви на разсъждаване — каза Болд.

Човек като него никога нямаше да види първо злополука. Щеше да търси престъпление, да измисли дузина различни сценарии, а после бавно и охотно да отстъпи, за да стигне до смърт при злополука или естествена смърт, само че това щеше да стане много по-късно.

— Може би… — каза Уолт — някой го е убил в колата, паникьосал се е и го е изхвърлил тук. Действието е било по-скоро емоционално.

— Възможно е. — Не звучеше никак убеден и Уолт се зачуди защо бе изтърсил това. По-добре да си държи устата затворена в близост до Болд.

Когато Болд мина от дясната му страна, коленичи, а после пак се изправи, неохотата, с която Уолт бе посрещнал намесата му, премина във възхищение. Беше все едно да гледа играч от висшата лига по време на тренировка.

— Вижте какво — каза Болд, — работете си както обикновено. Не ми позволявайте да ви се пречкам.

— Обикновено бихме изчакали Фиона — г-ца Кеншоу — да ни даде зелена улица — отвърна Уолт. — Когато приключи да го снима в тази поза, ще го обърнем, ще го претърсим за документи и ще изследваме терена сантиметър по сантиметър за улики.

— Карам ви да се чувствате неудобно — каза Болд.

— Труповете ме карат да се чувствам неудобно, а не гостуващите детективи.

Фиона отпусна фотоапарата.

— Приключих засега. Ще продължа, когато мога да дойда по-наблизо.

— Ръкавици? — попита Уолт госта си, като извади хирургически ръкавици и му ги предложи. Но Болд махна с ръка, бръкна в джоба на спортното си сако и измъкна оттам един чифт.

— Ще приема, че следите от гуми са важни, и ще се опитам да ги свържа със случая, така че засега, Фиона, направи им колкото можеш по-хубави снимки и гледай да стоиш по възможност настрани от тях. Брандън, ти ще ми помогнеш да претърколим тялото. Ще го направим от другата страна. Фиона, не пропускай да снимаш отблизо пръчките и всичко това около него.

— Откъде са се взели толкова камъни и отломки? Свлачище ли е? — попита Болд.

— Лавини — обясни Уолт. — Всяка зима наоколо има лавини. Напролет, когато снегът се разтопи, откриваме немалко трупове на сърни и лосове.

— Прелест.

— Лавините помитат пред себе си всички паднали клони, по-малките дръвчета, каквото се сетиш. Камъни, отломки и всичко друго се струпва тук, в подножието.

— Изглежда все едно е паднала бомба — рече Болд.

— Доста близо е до истината.

Болд обмисли чутото и го съхрани в паметта си. Човек можеше да го види как разсъждава. През цялата си кариера Уолт бе разследвал дузина убийства или подозрителни случаи на смърт. Болд вероятно имаше по толкова за един месец, и то ако месецът е бил лош. Занимаваше се с това вече от четвърт век.

Брандън намери път нагоре, през отломките, и поведе Фиона, която се катереше неуверено. От начина, по който се движеше, Уолт позна, че тя още не се е съвзела. Трябваше да се възползва от предложението му и да си тръгне, той все щеше да скалъпи няколко снимки.

— Вие забелязахте червеноопашатия мишелов. Ястребът — поясни Уолт. — Да съм пропуснал нещо друго?

Фиона бе застанала на едно коляно и снимаше, донякъде скрита от стърчащите клони. Привела глава, тя или нагласяше апарата, или се мъчеше да запази самообладание.

— Може ли смъртта да е причинена от злополука? — попита Болд. — На това място?

— Напълно възможно.

— Но обувките и дрехите не изглеждат съвсем наред — рече Болд, като се опитваше да познае накъде бие Уолт.

— Те биха ме възпрели да направя твърде прибързано заключение, ако за това ме питате.

— Така е. — За първи път от няколко минути насам Болд пристъпи по-близо до купчината трънаци и клечки. — Аз може би щях да увия с торби главата, дланите и стъпалата му — позволи си да отбележи той, въпреки че явно не му се щеше да говори. — С хартиени торби. Преди да го обърна. Местенето на толкова едър човек, изваждането му оттам ще е трудна работа… Със сигурност ще има сътресения.

— Томи! — извика Уолт.

— Хартиени торби — каза Брандън. — Ясно.

— Ако нямаш, вземи от багажника на черокито ми. Отляво. В раницата.

— Отивам.

Фиона срещна погледа на Уолт през плетеницата от клонки. Все още изглеждаше малко бледа и доста дезориентирана. Щеше му се да може да направи нещо за нея. Искаше му се да я освободи и да не я кара да гледа през лещите увеличения образ на мъжа с липсващите очи. Нейните собствени очи бяха отнесени и нефокусирани. Не бе сигурен дали тя изобщо го видя…

— Може би стига толкова — каза й той. — От тук нататък ние можем да поемем нещата.

Тя поклати глава.

— Добре съм — отвърна.

— Едър човек като този не се поваля лесно — каза Болд.

— Не.

— Виждате ли раната на главата, точно където започва косата? Няма достатъчно кръв.

— Мислите, че е нанесена след смъртта ли? Може би когато са го хвърлили.

— Именно „те“. При толкова едър мъж трябва да са били нужни поне двама.

— Може да е обир — предположи Брандън, като се върна с хартиените торби и лентата. — Вижте ивицата без загар на лявата му китка.

— Да, аз също я забелязах — кимна Болд. — Показва не само, че часовникът му липсва, но и че е бил голям, много голям.

— Може би „ТАГ Хойер“. Нещо от този тип. Каза ли му за разбитите къщи? — попита Брандън.

Уолт изгледа с укор своя заместник. Нямаше намерение да обсъжда всеки разследван случай.

— Той говори за два случая на незаконно проникване в къщи от нашия район. Направени са да изглеждат като нападения на мечки. Вероятно са някакви скитници. Лете тук се мотаят много такива, а пък тази година са още повече заради кризата.

— Обаче е съмнително, че този е бил на туризъм — каза Болд, повтаряйки чутото.

Вдигна поглед към негостоприемния сипей. Ниски кълбести облаци се носеха бързо от север на юг на фона на неподвижния планински връх. Беше дезориентиращо, за момент на човек му се струваше, че се движи планината, а не облаците.

Уолт не приемаше теорията за туризъм. Горе, където дърветата стигаха до сипея, нямаше утъпкани пътеки. Не очакваше едно градско ченге да го разбере, но не смяташе да се повтаря. Можеше да измисли нещо, което да обясни следите от гуми: шофьорът може да е кривнал от пътя, за да не блъсне някоя сърна, и следите да нямат нищо общо с трупа; или пък някой шофьор може да е видял тялото и като не е знаел какво е, да е отбил да погледне по-отблизо, а после да е потеглил пак; или пък пикапът може да е изхвърлил трупа.

— Вземи името на ръководителя на бойскаутите — човека, който ги вози — и да ги разкараме оттук — нареди Уолт на Брандън. — По-добре да не видят как обръщаме тялото. И сега нещата не са за гледане.

Вероятно съдебният лекар щеше да успее да даде по-добро обяснение.

— Нараняванията може да разкрият някои неща — каза Уолт.

— Вярно е.

Двамата с Болд тръгнаха през струпаните клони и камънаци и се приближиха към трупа от страната на склона.

— Брандън! — извика Уолт. — Дай мушама. Има отзад в черокито.

Брандън махна с ръка.

Още коли забавиха ход. Той видя как хората правят снимки с мобилните си телефони. Болд също ги забеляза, докато чакаха мушамата. Посочи към един черен път, който водеше към разсадник на юг от мястото, където се намираха.

— Ще разпитаме из района и ще пуснем някакво съобщение по радиото — каза Уолт. — Това е единственият път за влизане и излизане от долината. Лесно ще намерим свидетел, който да е видял как камионът излиза от шосето.

Когато Брандън се върна с мушамата, тримата я постлаха на нужното място и претърколиха трупа върху нея. Задната част на черепа бе смазана. Ударът бе нанесен с нещо доста широко, дълго и твърдо.

— Е, ето я нашата причина за смъртта — каза Болд.

— Тези джинси струват една седмична заплата — отбеляза Брандън, като забеляза кожения етикет на колана. — А обувките са „Ван Горком“. Изработени по поръчка, за планинско катерене. Хиляда и петстотин долара парчето.

— Олеле! — възкликна Болд. — Значи този е бил конте.

— Явно не е единствен — каза Уолт. — Аз например никога не съм чувал за „Ван Горком“.

— Кой размер носи? Петнайсети? — предположи Брандън. — Хора като него и мен не могат да си купуват нещата от магазина.

— Но вие не носите „Ван Горком“ — отбеляза Болд.

— Аз ли? Туристическите обувки ми ги прави един майстор на седла в Шошони. Бива ги, но не траят дълго и ми изкарват мазоли, докато ги разтъпквам.

— Не мисля, че детективът се интересува от това, Томи.

Една бледа линия на задния джоб на джинсите подсказваше, че там се носи портфейл, но когато Уолт го потърси, не откри такъв.

— Липсващ портфейл, липсващ часовник — каза Болд.

Уолт поклати глава.

— Сигурно става въпрос за кражба на кола… — досети се детективът.

— Това май е най-доброто обяснение при наличните улики — рече Уолт, макар че не му бе приятно да го признае.

— Казвате, че пикапът е бил негов? — Брандън изглеждаше впечатлен. — Стопаджия може би или някой, който е инсценирал авария и го е накарал да спре. Той излиза да помогне и получава удар с щанга по тила за това, че се прави на добрия самарянин. Вземат му портфейла, часовника и колата, и всичко свършва за три минути.

— Ударили са го малко силничко и са се отървали от тялото по най-бързия възможен начин — каза Болд.

И двата ръкава на ризата на мъртвеца бяха разкъсани. Уолт посегна да отгърне малко повече левия и разкри недодялана татуировка. Приличаше на два инициала: КК. Той разкъса още малко ризата: появи се втора, лошо очертана татуировка на бузесто херувимче под буреносен облак, което раздухва буря.

На Уолт му се стори, че чу ахването на Фиона, докато тя направи още няколко снимки на преобърнатото тяло. Привлечен от звука, Уолт погледна към нея, но тя не желаеше да се покаже иззад апарата. Ръцете й трепереха твърде силно, за да се получат свестни снимки. Не биваше да я моли да снима отблизо. Бе постъпил невнимателно и жестоко и му се прииска да бяха само двамата, за да й се извини.

— Стига толкова снимки — каза той, макар вече да бе прекалено късно. Искаше да я разкара оттук. — Хайде, привършвай. Ако можеш, донеси ми ги утре сутринта по някое време.

— Няма проблеми, шерифе.

Ако Брандън бе усетил, че тя използва чина вместо името му, го скри доста успешно, макар че Уолт долови колко фалшиво прозвуча това от устата й. Не искаше Брандън да разполага с нещо срещу него и се зачуди дали вече не е изостанал в резултата.

Фиона сложи капачката на обектива и се добра до колата си по дългия път, като заобиколи оградената площ.

— Това определено прилича на затворническа татуировка — каза Болд. — Може би отпечатъците ще го идентифицират.

— Аз знам кой е — обяви изведнъж Уолт, когато всичко се навърза в ума му.

— На мен също ми изглежда познат — рече Брандън, смятайки, че шерифът ще назове някой местен жител. — Но не мога да се сетя точно.

— „Ню Орлиънс Сейнтс“ — каза Уолт. Знаеше, че Брандън е любител на футбола.

— Мамка му, прав си! Гейл Стихията. Марвин Гейл. Защитник.

— Мартел — поправи го Уолт, — не Марвин.

Двамата с Болд по-рано бяха обсъдили обвиненията на Винсънт Уин към пуснатия от затвора защитник.

— Това той ли е? — попита Болд с огромно разочарование в гласа. Кимна, след като прецени размерите на мъжа и прибави към тях грубите татуировки. — Разбира се.

— Мисля, че можем да отпишем версията за кражба на кола — каза Уолт.

Усети я, преди да я види. Фиона стоеше на банкета на магистралата, до своето „Субару“, и вятърът развяваше косата й. Ръцете й бяха отпуснати край тялото, а раменете — примирено увиснали. Без съмнение потресена от гледката на смъртта. Натъжена. Но също така като че ли чакаше. „Мен ли?“ — зачуди се Уолт. Надяваше се, че е така. Изпитваше болезнено желание да иде при нея, да зареже това място, да й продума нещо.

Фиона се качи в колата и потегли.