Смъртоносни разкрития

20.

Сред завихрените цветове на съня изникна образ и ехо на далечен глас. Неземен, зловещ, той приличаше повече на призрак, отколкото на ангел, и тя се извърна от него.

— Съжалявам. — Дълбок мъжки глас, който тя почувства като пронизващ, хладен, сексуален и опасен.

Запълзя на четири крака по-надалеч от него, усещайки, че това отстъпление е по-скоро спомен, а не се случва сега. Зърна себе си гола, с изключение на една памучна каишка. Мъчеше се да избяга. После усети как той я хвана за глезена и я задърпа назад. Посегна и сграбчи крака на един стол само за да го събори върху себе си.

— Върни ме в този момент. — Женски глас, нежен и милостив като тишината.

Нямаше представа откъде идва той. Дали Господ беше жена с глас като летен бриз? Защо изпитваше такова желание да се подчини, да направи онова, което гласът искаше от нея?

— Има ли някой в стаята при теб? — Беше отново жената.

— Дължа ти това. И много повече. — Сега бе мъжкият глас и силуетът му затъмняваше светлината от един прозорец. Тя познаваше този прозорец — той съществуваше в сегашната й памет.

— Виждам прозорец — чу се да казва. — Той стои пред един прозорец.

— Разкажи ми за него.

Но когато погледна пак, тя трепна и побягна от онова, което видя, което чу. Отстъпи назад, протегнала ръце зад себе си като ангелски криле.

— Той казва, че съжалява. — Тя разпозна своя глас, но не знаеше дали някой го чува, или за кого е предназначен.

— Съжалява за какво? — Беше отново жената, притискаше я деликатно. Не спираше да я притиска.

— Лъже. Той винаги лъже.

— Познаваш ли го?

— Да.

— Не е непознат?

— В никакъв случай.

— Той е в стаята с теб?

— Да. Аз… — Силуетът се разтегли и се раздели на две черни топки. Тази ефимерност я накара да се усъмни в неговата истинност.

— Познаваш ли го?

— Да го познавам? Него? О, да.

— Казва ли нещо друго?

— Той… идва към мен. Идва за мен. Не! Не! Не отново! Не това! Той ще ме убие! Този път ще ме убие. Трябва да…

Звънна звънче. Малко звънче. Като онова, което баба й държеше на полицата на камината и за което й разказваше приказки, невероятни истории за Индия и за слонове, и тя можеше буквално да усети миризмата на тамян. Очите й се отвориха и тя видя мека светлина и едва различимия образ на слаба жена с посивяваща коса, седнала неподвижно на един стол срещу нея. Баба й? Не, тя бе умряла отдавна…

Темето я сърбеше. Усещаше капчици пот върху горната си устна, които имаха вкус на сол, когато ги облиза. После откри източника на тамяна: малка керамична съдинка отляво на слабата жена.

— Уф — изпъшка тя. — Хипнозата получи ли се?

— Струва ми се, че да. Да, Фиона.

— Казах ли нещо?

— Ще стигнем и дотам — рече Катрин.

Фиона огледа кабинета и в първия миг не можа да си спомни да е идвала тук за този сеанс. И отново изпъшка.

— Първия път може да е малко изненадващо — обясни й Катрин.

— Напълно съм дезориентирана.

— Разбираемо е. Току-що беше на съвсем друго място.

— Нищичко не си спомням.

— Така и трябва. Можем да работим върху това.

— Спомних ли си нещо? Разбра ли как съм си ударила главата? Узна ли какво е станало?

— Важното е, че ти знаеш…

— Така ли? Спомних ли си?

— Да, струва ми се.

— И казах ли ти нещо полезно?

— Всичко е полезно. Но по-добре да не прибързваме.

— Имаше някакъв мъж. Мисля, че ми говореше… казваше ми нещо… макар че не знам точно какво.

Докато се опитваше да свърже думите на Катрин с неохотния спомен, Фиона се почувства сякаш навлиза в тъмна вода.

— Не се насилвай — рече Катрин. — Няма защо да бързаме. Същественото в случая е, че ще стигнеш дотам, ако е нужно. Ще го откриеш, ако е важно.

— Разбира се, че е важно. Липсва парче от живота ми.

— Може би си има уважителна причина за това.

— Единствената причина е, че съм си ударила главата.

— Не само. Обсъждали сме го вече.

— Защитавам се от самата себе си… Не, това не мога да го приема.

— А аз не те убеждавам, само се опитвам да ти помогна да намериш решение на проблема.

Фиона усети как се успокоява. Каквото и да беше, трябваше да е нещо важно, щом толкова се палеше заради него. Но какво точно, нямаше представа.

— Имам нужда от това — каза тя.

— Обикновено получаваме онова, от което имаме нужда. Само че много често хората бъркат нужното с желаното.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Мъдри думи — каза Катрин.

— Може ли да опитаме пак?

— Не днес. Но скоро.

— На сеанса в четвъртък?

— Ще видим.

— Трябва да знам. — Тя наведе глава. Това бе единственото, което можеше да направи, за да не заплаче.