Смъртоносни разкрития

16.

— Изглежда, не се чувстваш много комфортно — каза жената.

Фиона огледа кабинета — медицинските дипломи и снимките с изгледи от няколко различни планински върха, които оцени с критичното око на фотограф.

— Така е.

— Някога по-рано ходила ли си на психолог?

— Да. Преди няколко години. Не ми хареса.

— Сега е различно — предупреди я жената.

Беше дребна и слабичка и сивата й коса бе подстригана по мъжки. За миг Фиона се зачуди за сексуалната й ориентация, а после се запита защо си мисли такива неща.

— Работата е там, че… Просто имам бяло петно в паметта и искам да си я върна. Мислех, че за ден-два ще си спомня всичко.

— За съжаление не става така. Травмите по главата могат да засегнат както краткосрочната, така и дългосрочната памет. Аз определям като краткосрочна паметта, обхващаща последните трийсет минути. Макар че е минал само малко повече от ден, бялото петно, за което говориш, спада към дългосрочната памет.

— Не помня какво се е случило… Къде съм била, какво е ставало. Дори не помня как съм паднала. Само как се събудих и котката ме ближеше по ръката.

— Това не е необичайно.

— Необичайно е, ако си на моето място.

— Да, можем да разгледаме това безпокойство. В медицинския смисъл.

— Не искам да го разглеждаме. Искам да си върна паметта.

— Тя ще се върне. Почти винаги се връща. Имала съм пациенти, преживели пътни злополуки, на които им са се губили спомените за периоди от няколко минути до няколко месеца преди катастрофата, но винаги накрая са си спомняли. Има упражнения, които можеш да правиш.

— Ами ако причината не е изцяло физическа? — попита Фиона.

— Емоциите могат да блокират паметта. Напълно вярно. Ако за това ме питаш. Страхът може да промени спомените. Един мъж влиза в банка и размахва пистолет пред петима души, а после получаваш пет различни обяснения за случилото се. Често става така.

— Ами ако след това мъжът удари с пистолета някого от петимата?

— Намекваш, че някой те е ударил? Че ти е нанесъл тази рана? — Жената се приведе напред в стола и заговори по-меко. — Написала си… Прочетох, че било злополука.

— Сигурна съм, че е било злополука. Просто не помня, това е всичко.

— Тук си в безопасност, Фиона. Можеш да говориш с мен. От тази стая няма да излезе нищо, което ти не пожелаеш. Трябва да знаеш това и да ми вярваш.

— Не, няма нищо такова.

Катрин я изгледа замислено.

— Как спиш?

— Немного спокойно.

— Сънят и умората също влияят на паметта.

— Тези упражнения… Те могат ли да върнат липсващите минути?

— Те ще ти помогнат да запазиш сегашните си спомени. Най-доброто, което можеш да направиш по отношение на липсващите минути, е да се върнеш към редовния си ритъм на живот, да преодолееш нараняването и да продължиш нататък. Мозъкът има изумителната способност да запълва празнините, да се възстановява. Да презарежда. Ти си била в безсъзнание за известно време. Не знаем колко дълго. Събудила си се на сутринта, така ли?

— Да.

— Значи си била в безсъзнание цяла нощ?

— Спала съм.

— Не знаем дали е така. Това, което ти наричаш сън, може да е резултат от травмата. Сътресение от този тип, със силен удар по главата, може да причини странни неща на паметта. Кое е последното, което помниш от онази нощ? Ако определим границите, може би ще успеем да запълним периода между тях.

— Кола на алеята. Това го помня. Гласът на един мой приятел, струва ми се, но не мога да бъда сигурна.

— А защо не говориш с него? Да го попиташ дали е идвал да те види?

— Предполагам…

— Може да сте разговаряли. Мислиш ли… Възможно ли е да…

— Не. Не и той. Не. Не ме е блъснал, ударил или нещо такова, ако това намекваш.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Тогава на твое място щях да го питам.

Фиона кимна.

— Спомняш ли си да си говорила с него?

— Не. По-скоро го чувам как ме вика. Не съм сигурна дали не съм си го въобразила. Всичко ми е като сън. Не ми изглежда реално, разбираш ли?

— На твое място бих говорила с него. Има ли причина да не го направиш досега?

Фиона усети как лицето й пламва. Надяваше се Катрин да не го е забелязала, но тази жена не пропускаше нищо.

— Това ли са емоциите, за които говореше? — попита Катрин.

— Нещата са сложни… — отвърна уклончиво Фиона.

— Исках да кажа, че е напълно възможно да има два фактора за загубата на паметта: физически и емоционален. Ако успееш да преодолееш емоционалния, физическият може да се излекува по-бързо.

— Ами ако не искам да знам?

— Може ли загубата на паметта да ни защити? Без съмнение. Като оставим настрана физическата, органична причина за такава загуба, смятаме, че това е важен фактор: замъгляването на спомена за инцидента, за болезнената физическа травма. В началото сме неспособни да се справим с всичко това. Тялото трябва да се изцери, да мине известно време от инцидента, преди мозъкът да ни позволи да го изживеем отново. Но паметта се връща. И този път ще стане така.

— Ами ако съм неспособна да се справя с всичко това? Тогава какво?

— Фиона, имам чувството, че знаеш много повече, отколкото споделяш. Няма нищо лошо в това да говориш за страховете си. За подозренията си. Затова съм тук. Моля те, недей да си съставяш предварително мнение. Не мисли, че можеш да ме шокираш или че по някакъв начин ще съдя за теб по онова, което си мислиш. Нещата не стоят така. Аз съм тук, за да ти помогна. Подготвена съм да се справя с всичко, което би могла да ми разкриеш. Искам да ти помогна. Моля те.

Фиона се втренчи в нея и в очите й имаше страх.

— Мъжът, който е замесен. Разкажи ми за него — настоя Катрин.

— Не, много е лично…

— Каза, че ти е приятел. Или нещо повече от приятел?

— Да, но само отскоро.

— От нощта, когато…

— Не. Но отскоро.

— И ти се страхуваш да го попиташ дали е идвал, дали ти се е обаждал. Виждам това. Не искаш да разбере, че имаш нужда от него. Не желаеш да изглеждаш наранена или уязвена.

— Не е това.

— Тогава…? — Катрин я изгледа със съчувствие.

— Нещата са сложни — каза Фиона. — Обясних ти го.

— Женен ли е? Нещо такова?

— Не. Тоест да, но не… не е това.

— Сигурна ли си?

— Да. Така съм добре.

— Напротив, нямаше да си тук, ако беше добре. Мога да ти предложа да се срещнем пак скоро. Да се свържеш с приятеля си и да видиш дали нещо от онова, което той ти каже, ще ти помогне. Мога да ти предпиша сънотворно, ако…

— Не, благодаря.

— Както желаеш.

Фиона погледна към часовника си.

— Имам предостатъчно време — каза Катрин. — Но изучавам езика на тялото и познавам кога пациентът иска да си тръгне.

— Личи ли ми?

— Повечето от това, което ти казах, би могла да го прочетеш и в Интернет, а пък вероятно и си го прочела, знам ли? Това ме кара да мисля, че си дошла да търсиш нещо повече от версията в Уикипедия за загубата на памет. Предполагаш, че е напълно възможно да има замесен емоционален фактор, но въпреки това нямаш желание да обсъждаш какво би могъл да включва той. Била си блъсната или ударена и имаш спомен за някакъв мъж, който вика името ти… А освен това трябва да кажа, че проявяваш някои от признаците на малтретирана жена. Включително упоритото отричане, че този твой приятел би могъл да ти причини подобно нещо. Това е като по учебник, Фиона.

— Знам.

— И откъде знаеш?

— Просто знам — въздъхна тя.

— От опит — каза Катрин. — Поправи ме, ако греша.

Фиона се втренчи ядосано в нея.

— Грешиш — рече тя.

— Добре, значи греша.

— Нещата са сложни.

— Това не оправдава нищо. А обикновено не го и обяснява.

— Не съм си го и помисляла. Ти сигурно често се сблъскваш с такива неща.

— Работата ми е да разплитам сложното. Да го опростявам. Всъщност да помогна на теб да го опростиш. Мозъкът ти може да стегне възел около паметта ти, Фиона. Ние работим заедно, за да разплетем този възел, и е възможно паметта да се върне много по-бързо.

— Ами ако не искам да си спомням?

— Смяташ да го блокираш вечно? Не. Съмнявам се в това.

— Не, нямах такова намерение.

— Искаш ли помощта ми?

— Мислех, че я искам. Вече не съм толкова сигурна.

— Трябва да я искаш.

Фиона стисна челюсти.

— Страхът е толкова странно нещо — каза Катрин. — Той си пада малко магьосник. Може да изглежда далеч по-голям, отколкото е всъщност. Нашето нежелание да го погледнем, да се опълчим срещу него, му позволява да се раздува. В повечето случаи, когато се изправим срещу страховете си, им изпускаме въздуха и осъзнаваме, че в края на краищата не са били нещо особено.

— Ами когато страхът е оправдан? — попита Фиона.

— Е, тогава нещата наистина са по-сложни…

— Именно — кимна Фиона.

— Но началото е да започнеш да говориш за тях. Ако държиш всичко в себе си, предвид сегашното ти положение, това няма да ти помогне с нищо. Ще бъда искрена с теб: паметта ти ще се върне — това е моето заключение, основано на немалък опит. Ако говориш с мен, това може да ускори връщането или да не го ускори. Но като споделиш страховете си, като обсъдим емоционалния контекст, това силно ще увеличи способността ти да се справиш със спомените, когато се върнат — гарантирам ти го. Не е нужно да го правиш сама.

— Напротив…

— Аз съм тук — каза Катрин. — Денем или нощем, аз съм тук.

Фиона прехапа долната си устна, защото усети, че трепери и че очите й се наливат със сълзи. Стана от стола, обърна гръб на Катрин и се опита да запази спокойствие, докато излизаше от стаята.