Смъртоносни разкрития

18.

Въпреки трите фейслифта кожата по врата на Марти Боутрайт висеше като парцал, докато той набираше номер по мобилния си телефон. Боутрайт бе висок мъж с остри очи и раздвоена брадичка и през по-голямата част от живота му го бяха бъркали първо с Кърк Дъглас, а после и със сина му Майкъл. Един от неговите адвокати му бе обяснил, че мобилните телефони са цифрово криптирани, така че няма начин да ги подслушат случайно, и макар че правителството можеше да следи всеки разговор по всеки телефон, изискванията за получаване на такова разрешение бяха много строги, което означаваше, че мобилните телефони са най-предпазени от нежелани уши. Така че това обаждане бе от мобилен до мобилен.

— Аз съм — каза той, когато Винс Уин вдигна.

— Здрасти, Марти.

— Онова ченге току-що беше тук.

— После ще дойде при мен.

— Нищичко не съм му казал. Оставих моите момчета да приказват.

— Добре.

— Не знаят нищичко за нея. Просто опипват почвата, доколкото мога да преценя. Изглежда мислят, че е било само секс срещу власт и че може би е имало някакви финансови възнаграждения. Това означава, че тя трябва да е сложила парите на депозит. Можеш ли да повярваш? Що за тъпачка би дала парите в банка?

— Керълайн…

— Без имена, глупако!

— … може да е била много неща, но не беше тъпачка.

— Това ще го драскаш на стената на килията си, ако не се вземеш в ръце.

— Добре съм, Марти.

— И двамата знаем за какво става дума.

— Да.

— И каквото и да се е случило с нея… тя… Говорихме по въпроса.

— Да.

— Но не е нужно това да включва нас. Не включва нас.

— Правилно.

— И нека си остане така.

— Разбира се.

— Това ченге е умно. Изглежда голямо и тъпо, но в никакъв случай не е такова. Прилича повече на Хауи Лонг, отколкото на Лайл Алзадо10.

— Ясно.

— Обмисляй внимателно отговорите си, само това искам да ти кажа.

— При мен всичко е наред, Марти.

— Щом е толкова наред, защо миналата нощ си гърмял с пистолета?

За миг отсреща настана тишина.

— Мислеше, че няма да чуя за това ли? — продължи ядосано Боутрайт. — Целият град вече знае. Що за тъпа постъпка…

— Беше въпрос на лична сигурност, Марти. Един недоволен бивш играч. Изстрелите бяха само предупредителни.

— Кой е той?

— Няма значение.

— Дръж проклетия пистолет в шкафа, глупако. Не ни трябва повече внимание от това, което вече сме привлекли. Тази работа… с нея… Хората влизат в затвора за такива неща. В затвора, ясно ли ти е?

— Знам.

— Не и аз. Чуваш ли ме? Не и аз!

— Ще го имам предвид.

— Гледай да отговаряш с по една дума. Не се разпростирай. Тази твоя бъбрива уста. И не си длъжен да…

— Стю е тук — каза Уин. — Той ще говори.

— Стю ли? Поздрави го от мен.

— Добре.

— Онзи човек е вълк в овча кожа. Внимавай с него заради самия теб.

— Ще внимавам. Аз си вадя хляба с преговори, Марти. Никой никога не знае какво точно си мисля.

Марти Боутрайт се изсмя сухо. Смехът му премина в силна кашлица и започнал веднъж, той не можеше да спре. Прекъсна разговора, без да се сбогува, и се отпусна на стола зад бюрото, понасяйки несгодите на старостта. Очите му се насълзиха, носът му потече и бельото около чатала му се затопли.

В затвора ли? Дума да не става.