Смъртоносни разкрития

1.

Поглеждайки през предното стъкло на колата, Фиона зърна отвъд четирите платна на бетонния мост дънер с размахващи се ръце… човешки ръце. Детски ръце, които се бореха с бурното течение на реката, притискани от сплетени клони.

Фиона инстинктивно протегна ръка встрани, за да предпази спътницата си от удар в таблото на автомобила, и едновременно с това натисна спирачките. Субаруто й поднесе и спря в аварийното платно току след моста. Тя дръпна ръчната спирачка и откопча колана си с едно движение, а краката й вече докосваха асфалта. Пресече четирите оживени платна сред хор от клаксони и пронизителни писъци на гуми.

През цялата тази дандания чу как спътницата й Кайра я вика. Озърна се назад и видя как тя вдига чантата с фотографските принадлежности високо във въздуха. Махна й да се връща, но Кайра не обърна внимание и продължи напред, притичвайки между минаващите коли. Отново запищяха гуми. Един мъж изпсува грубо от черния си пикап и избегна Кайра на сантиметри, автомобилът му излезе от пътя върху прашния банкет и изпод колелата полетяха пръст и камъчета.

Фиона не му обърна внимание, спусна се бързешком по речния склон и нагази в плитката, болезнено студена вода. Стъпи върху хлъзгавите кръгли камъни и се олюля като пияна, докато навлизаше в по-бързите, дълбоки до коляно води. Озърна се наляво, преценявайки скоростта на приближаващите плаващи дънери, като се готвеше да се гмурне.

Стърчащите клони я удариха, Фиона изгуби равновесие и падна. Те остъргаха гърба й, разкъсвайки ризата, и я повлякоха под водата. Тя се изтръгна от хватката на преплетените клони и изскочи на повърхността, поемайки жадно въздух. Успя да се закрепи на крака и избегна следващия дънер. И по-следващия…

Към нея заплашително се носеше последният дънер — онзи с човешките ръце, който бе видяла нагоре по течението. Беше се устремил напред, протегнал един разцепен клон като копие.

Тя вече не виждаше размаханите ръце. За миг се зачуди дали наистина ги бе видяла.

Приближаващият се дънер бе огромен, вероятно тежеше стотина килограма. Тласкан от силата на юнското пълноводие, щеше да я халоса като стенобоен таран.

Кайра, вече на брега на реката, изкрещя отново:

— Фионааа! Не!

От същата посока Фиона чу плясък — шофьорът на пикапа газеше шумно към нея.

Широко разперените борови клони щяха да я съборят отново. За няколко мига беше отклонила вниманието си и сега вече беше късно да се отдръпне от пътя им. Започна да брои наум…

Десет метра… пет метра…

Пое дълбоко дъх и се гмурна към дъното, на метър и нещо под повърхността. Посегна и стисна с всички сили един голям, плосък, покрит с мъх камък, за да се задържи под водата. Клоните се плъзнаха над нея, заплетоха косата й и я дръпнаха нагоре. Фиона изкрещя и от устата й блъвнаха мехурчета. Тя пусна едната си ръка от камъка, за да предпази лицето си. Бодливите клони одраха раменете й, разкъсаха ръкавите на ризата й.

Пред размътения й поглед се появи бледо и босо детско краче. Фиона пусна камъка и сграбчи глезена с две ръце. Сетне обгърна детето през кръста, заби нозе сред плъзгавите камъни по речното дъно и се оттласна нагоре. Сплетените клони отново се впиха в ръцете и лицето й, сякаш искаха да й отнемат детето, но тя отчаяно го стискаше в прегръдката си.

Най-сетне дънерът отплава по течението. Фиона отвори очи и срещна ужасения поглед на едно малко момиченце, което се взираше в нея. Момиченцето премигна и се закашля, а тя усети как в очите й бликват сълзи. Живо е! Появи се шофьорът на пикапа, залитайки сред бурните води, и протегна ръка на Фиона, която се бе вкопчила в плачещото дете, сякаш животът й зависеше от това.

Рехави аплодисменти се разнесоха откъм малката групичка зяпачи, които бяха отбили колите си от пътя да помогнат и сега снимаха с камерите на телефоните си. Зад тях се издигаха зелените планини, които ограждаха Кечъм и Сън Вали, а над всички се простираше лазурното небе, дало името на местността1.

Фиона вдигна високо момиченцето, опитвайки да скрие собственото си лице от снимащите с телефоните си зяпачи.

Малкото вече плачеше с пълен глас, което бе радостен знак. Когато Фиона залитна за миг по неравното речно дъно, детето се вкопчи в нея с неочаквана сила.

— Няма да те пусна — обеща му тя.

В далечината зави сирена — приближаваше линейка от болницата „Сейнт Люк“, която бе само на около километър от мястото. Някой се беше обадил на 911. Разнесоха се още аплодисменти, когато шофьорът на пикапа изведе Фиона на сушата и тя падна на колене, без да изпуска от прегръдките си детето. А то се притисна още по-силно към своята спасителка.

— Ти си добре. Добре си — шепнеше Фиона, докосвайки с устни мократа му сплъстена коса, докато няколко души се спускаха по насипа, а шофьорът на пикапа извика да им направят място.

Още камери защракаха, дори Кайра я снимаше с нейния фотоапарат. Бяха твърде много, за да могат да се контролират. Фиона предполагаше, че снимките вече пътуват по Интернет. В един момент си живееше анонимно в едно заспало градче в Айдахо, а в следващия се озова на открито…

Безпомощна да стори каквото и да било, Фиона разбра, че този миг ознаменуваше спасяването на един живот и много вероятно загубата на друг: нейния.