Смъртоносни разкрития

24.

— Каква приятна изненада — възкликна Уолт, когато влезе в кабинета си и видя Фиона да го чака.

— Казах на Нанси, че е свързано със снимките — рече тя, като вдигна калъфа с фотоапарата. — Излъгах.

— Приятелско посещение, а? — Той я целуна по бузата. Ответната целувка бе сдържана и хладна. Той отиде зад бюрото си почти без да мисли за друго.

— Де да беше така. Не. Имам нужда от услуга… а не съм сигурна дали е честно да те моля за това. Не искам да се възползвам от нашата… знаеш… миналата нощ, но в същото време се нуждая от нещо.

Уолт стана, внимателно затвори вратата на кабинета и се върна да седне на стола до нея вместо зад бюрото.

— Кажи ми — рече той.

— Аз… работата е там, че… — Тя срещна погледа му и бързо отмести очи.

— И двамата сме възрастни хора.

— Не е това — каза Фиона. — Просто… не се познаваме истински. Не чак толкова добре.

Уолт усети, че го обзема странно напрежение. Това не му се случваше често. Учуди се, че не може да се овладее.

Опита да й заговори със спокоен глас.

— Именно това ще правим. Нали? От сега нататък. Ще се опознаем по-добре. Ще си споделяме неща, които не сме разкривали на никого. Точно това прави връзката уникална. Заслужава си. Аз искам да те познавам. Искам да знам всичко за теб.

Очите й се наляха със сълзи.

— Може да се изненадаш…

— Изпробвай ме. Аз обичам изненадите.

За миг зърна у нея надежда или мечта, но после нещо премина като сянка между тях и това изражение изчезна, заменено от друго, по-защитно и дори подозрително. Подобно нещо му се бе случвало по време на разпити, когато заподозреният бе готов да изпее всичко, но изведнъж прехапваше устни и се вглъбяваше в себе си. Беше я загубил. Вместо да притиска или да подпитва заобиколно, което му бе в природата, той се облегна в стола и се опита да изглежда като пример за търпение.

— Обадих се на компанията. Онази, която може да проследи пикапа. Пикапът на Майкъл и Лесли.

Той запази мълчание, преценявайки нейната уязвимост по неспокойните й очи и шепнещия глас.

— Казаха, че трябва да подам жалба в полицията. Да съобщя, че колата е открадната. Иначе нямало да я проследят.

— Това е нещо обичайно за тези компании — обясни той. — Искат кражбата да е реална. Работата им не е да проследяват липсващи тийнейджъри.

— Но аз имам нужда именно от това. Да проследя Кайра.

— Защо?

— Не съм я виждала от два дена, Уолт. Това се случва понякога. Може да не се засечем през по-голямата част от седмицата. Но пикапът липсва. Това не е хубаво. Тя знае правилата. Последното, което й желая, е да си навлече неприятности с Майкъл и Лесли и може би да си загуби работата. Но ако искам да я проследя, трябва да обявя колата за открадната, а ако я обявя за открадната…

— Семейство Енгълтън ще разберат.

— Точно така.

— Обаче ако се обадя аз…?

— Нещо такова. Да.

— Няма проблем.

— Какво? Наистина ли? — зарадва се тя.

Той видя как товарът се смъква от плещите й: главата й се надигна, раменете й се поизправиха.

— Не е кой знае какво — рече скромно Уолт. — Мога да накарам Нанси да се обади.

— Но дали… Не знам. Възможно ли е да си навлечеш неприятности?

— Не мога да си представя как. Доста често се обаждаме за такива неща. Наистина не е голяма работа.

— За мен е от значение.

— Е, тогава смятай го за свършено.

Очите й омекнаха.

— А опитала ли си нещо по-старомодно, като например да й позвъниш? — попита Уолт.

— Включва се гласовата поща.

— Не ми харесва, че тя е изчезнала в момента, когато претърсваме гората във вашия район.

— Знам.

— Мислиш ли, че има някаква вероятност… Някаква минимална възможност заминаването й да е свързано с…

— Не! — прекъсна го остро Фиона. — Мисля, че Кайра просто е потеглила с пикапа. Та тя е още дете… Между нас бе възникнало известно напрежение. Беше бясна, че съм си тръгнала от вечерята на Защитниците.

— Това изненада и мен.

— Явно по средата на речта си тя е преживяла ярък спомен…

— Да, каза ми.

— И това й е изкарало акъла. Мисля, че е разчитала да съм там, за да й помогна. А аз не бях. Много ми е съвестно, но това е положението.

Уолт се бе надявал, че Фиона може би ще обясни внезапното си тръгване онази нощ, но тя бе предпочела да не го прави — и той мислеше за това именно по този начин: че тя бе решила да не го споделя с него. И прие това за лоша поличба. Едва не й го каза. Може би щеше да го стори, ако тя не бе прекъснала мислите му.

— Искам просто да я открия и да върна пикапа, преди да е загазила.

— Опита ли се да позвъниш на родителите й?

— Отношенията й с тях… са сложни.

Уолт забеляза, че тя звучи някак неестествено, по-скоро като психоложка…

— Тогава ще се обадя на компанията. До довечера би трябвало да узнаем нещо. Не им отнема много време.

— Да изчакам ли?

— Не. Ще минат поне няколко часа. Може да стане и утре. Ще ти звънна.

— Много мило от твоя страна — каза тя и очите й омекнаха.

— Радвам се да ти помогна.

— Бих могла да се реванширам с една вечеря.

— През следващите няколко дни ще прекарвам вечерите с момичетата. Посещението на Болд ме ангажира и не можех да им обърна внимание.

— Той отиде ли си?

— Заминава на сутринта.

— Как беше?

— Интересно. Може да се каже, че в момента работим заедно.

— По случая „Гейл“ ли?

Той я изгледа.

— Добра памет имаш.

— Името се помни лесно.

— На мен ли го казваш! — Всеки път като говореше за мъртвеца, се сещаше за бившата си жена. — Болд много ми помогна. Имаме няколко сериозни следи.

— От разпита в моя дом, без съмнение — каза тя, като се насили да се усмихне. Усмивката не дойде лесно.

— Точно така. Подозирах те от известно време. — Той сниши игриво глас. — Може би ще се нуждая от още една среща на четири очи, за да те отстраня от подозрението.

— Говорѝ с адвоката ми — каза тя, запазвайки сериозно изражение. Надигна се от стола, приведе се напред и го целуна. — Благодаря ти — повтори. Придърпа главата му към устните си и прошепна: — Харесвам методите ти на разпит. Много ми допадат.

Остави го, прикован върху стола, а лицето му пламтеше от усещането за близостта на нейните устни.

Същия следобед съдът нанесе смазващо поражение на Уолт, като му отказа достъп до медицинската информация на Дион Фанчели и така му попречи да се сдобие с ДНК проба от детето, която тя носеше. Той разполагаше с бельото й, на което вероятно имаше нейното ДНК, както и с проба от обвинения тийнейджър, но му липсваше ДНК-то на детето. Държавата, която ставаше все по-агресивна в случаите на възможно сексуално насилие и бащинство, въпреки това действаше непоследователно. Той обмисляше стратегията, когато по интеркома се разнесе гласът на Нанси.

— Обаждат се репортер от „Стейтсман“, Пам от „Експрес“ и две телевизионни станции. Сложила съм всички на изчакване. Нападнаха ни вкупом.

— За какво става въпрос?

— За Мартел Гейл.

Уолт преглътна. Самоличността на Гейл още не бе обявена. Бе очаквал, че информацията ще изтече, но не чак толкова бързо, и без да иска се зачуди дали това не е дело на Харис Евърс, адвоката на Винс Уин. Не можеше да си представи, че Уин ще иска новината да получи публичност, но съвпадението му се струваше твърде голямо.

— Кажи, че не коментираме.

— Ясно.

Главата му се замая. Смъртта на една спортна знаменитост щеше да привлече и националните новинарски канали. Това на свой ред щеше да доведе до натиск от кмета на Хейли, щатския конгресмен Клинт Стенет, а скоро и от губернатора. Спокойствието, на което се бе надявал, вече го нямаше. Колкото повече се проточваше случаят, толкова по-напрегнато щеше да става. Щяха да пристигат все повече настоявания за арест. Някой добър журналист скоро щеше да направи връзка между Гейл, Уин и Боутрайт, а може би и Керълайн Вета, което още повече щеше да затрудни разследването му. Един такъв способен журналист бе истински трън в задника, защото можеше да открие информацията преди теб, за него не важеше никое от законовите ограничения, наложени на полицията, и често разполагаше с повече ресурси. Обаждането от Нанси бе прозвучало за Уолт като стартов изстрел. Той се отвращаваше от идеята, че разследването току-що се е превърнало в надпревара, но нямаше как да го отрече.

Изпрати имейл на Болд с надеждата да му даде малко преднина. Той бе следващият, когото ще потърсят. После привика при себе си офицера за връзки с обществеността.

Изпълняващата тази длъжност, заместник-шериф Ив Санчез, имаше нужната външност и ум, за да се нрави на тълпата. Владееше два езика, бе млада, красива и фотогенична. Камерите я харесваха, а също и Уолт.

Той я въведе в случая „Гейл“ и й описа „възможните взривоопасни точки“. През последните няколко дни бяха говорили редовно за случая, но без да обсъждат подозренията му и разговорите на Болд с Боутрайт и Уин — цялата информация, от която тя се нуждаеше. Пред обществеността щяха да заемат позиция „разследването продължава“ и следователно „без коментари“. Но Макклуър трябваше да бъде предупреден, а Томи Брандън и Фиона да минат през инструктаж с Ив. Определиха да се срещат два пъти дневно и той обеща да й съобщава новините, щом се появят. Засега не искаше да отговаря на никакви въпроси и да дава интервюта, но когато тя го притисна, се съгласи да присъства на пресконференцията на следващата сутрин, в десет часа. Ив щеше да го посети вкъщи по-късно вечерта, за да го подготви.

Когато Санчез си тръгна, Уолт се обади на Ройъл Макклуър, за да го предупреди, и помоли Нанси да извика при него Фиона и Брандън колкото може по-скоро.

Прегледа имейлите и собствените си бележки по случая, разигра наум разговорите си с Болд и се опита да сглоби парчетата на пъзела.

Едно от нещата, които му дойдоха наум, бе за хората, приети в спешното отделение в нощта на смъртта на Гейл. Ако оттам изскочеше нещо обещаващо, трябваше да ги открие. Тормозеше го мисълта за електронния списък в Луизиана с всички засегнати от делото срещу Гейл. Точно на такова нещо би се нахвърлил един журналист. Той прати втори имейл на Болд, питайки го дали би могъл да задейства връзките си, както бе предложил.

Затвори телефона, след като се бе обадил пак на Нанси, за да поиска данните от спешното отделение за въпросната нощ, и усети, че главата му се замая.

Имаше нужда от храна. Имаше нужда от време.

Поръча си ядене по телефона, обади се на Лиза и я помоли да остане с момичетата.

Нанси влезе в кабинета му, размахвайки лист хартия.

— Данните от спешното отделение — каза тя и го сложи пред него.

Уолт вдигна листа и зачете. Двама приети, едно дете със счупен глезен и един случай с рана от брадва в крака. Взираше се в листа, а в главата му се въртеше острият сарказъм на баща му за това, колко неистинска е работата на сина му в сравнение с тази в големия град. Всяка болница в Сиатъл вероятно приемаше по дузина случаи на нощ, а някои и много повече.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Пред очите ти е.

— Не ми помага особено.

— И аз така предположих.

Той приглади уморено косата си.

— Един от нашите щеше да обиколи магазинчетата и аптеките и да разпита дали някой помни нещо от онази нощ. Можеш ли да провериш какво е станало?

— Няма проблем.

— Чакай! — каза той. Държеше листа в ръце и му се искаше да може да удуши виновника за цялото това напрежение. — От полунощ до полунощ.

— Моля?

— Гейл беше открит на четиринайсети и го прибрахме на четиринайсети. Но Ройъл не можа да определи точното време на смъртта. През нощта температурата пада твърде ниско. Той предположи, че е прекарал там поне ден, и това изглежда се подкрепя от нахапаните от хищници лице и крайници. Така че нека приемем, че е умрял на дванайсети или тринайсети.

— Добре… — каза тя внимателно. Беше свикнала той да й излага идеите си и знаеше, че не бива да му пречи.

— Ето защо поисках дванайсети — обясни Уолт, като размаха листа. — Но отчетът започва в полунощ. Ако Гейл е бил убит…

— Късно вечерта на дванайсети — каза тя, без да може да се сдържи.

— Именно. Тогава трябва да гледаме тринайсети, а не дванайсети.

— Ще се обадя.

През следващите двайсет минути той не можеше да си намери място от нетърпение. Опита се да отговаря на имейли, но откри, че непрекъснато ги трие и започва отначало. Прегледа „горещия си списък“ от неща, които трябваше да свърши преди пресконференцията, но беше блокирал.

Компютърът му извести, че е дошъл имейл от Болд. Прочете го. Детективът бе успял да се свърже с човек от офиса на министъра на правосъдието на Луизиана, адвокат на име Робърт Корнел — Бъди. Корнел смяташе, че може да намери най-малко имейл адресите на хората от електронния списък на Гейл, и се надяваше да ги прати на Болд до понеделник сутринта.

Уолт натрака едно „благодаря“ и го прати.

Нанси стоеше на вратата с нов лист в ръце. Изглеждаше различна, като че ли бе изяла нещо с особен вкус. Закачливият доктор Уотсън, с когото бяха общували преди двайсетина минути, бе изчезнал.

— Май имаш нужда да хапнеш нещо или да си починеш — каза той. — Ако искаш да се прибереш вкъщи, мога да се справя сам от тук нататък.

Тя не отвърна нищо, само пристъпи напред и плъзна листа по бюрото му. Отгоре на хартията бе логото на медицинския център „Сейнт Люк“ в Ууд Ривър.

— Така е по-добре. — Той забеляза на мига, че има десет — не, единайсет! — човека, приети в спешното отделение на тринайсети.

Вдигна поглед към Нанси, която стоеше и се взираше към него, все още бледа като платно.

— Казвам ти, че не изглеждаш добре — рече той.

— Вторият ред от долу на горе — посочи тя и продължи да го гледа, докато Уолт търсеше с очи реда на разпечатката.

Дебелият му пръст се плъзна по листа. Той вдигна очи към Нанси, после се взря в листа и пак обърна поглед към нея.

— Рана на главата — каза той.

Тя кимна.

Въпреки цялата си загриженост не бе готов да проведе този телефонен разговор.