Смъртоносни разкрития

34.

След като се свърза с Ройъл Макклуър и повика племенника си Кевин в участъка, Уолт се върна в Командния център по искане на Фиона.

— Готово — каза тя.

Шерифът седна до нея и насочи поглед към централния плосък екран на залата.

— По-добре е горе, на стената — обясни тя, — заради разстоянието. Нямах време да наглася всичко идеално. Стопкадърът помага, защото видеото накъсва.

Тя натисна бутона за възпроизвеждане и Уолт изгледа трисекундното накъсано видео.

— Изумително — възхити се той.

— Така ли мислиш?

— Това Кечъм ли е изобщо?

— Улица в Сиатъл. Но изрязах и налепих пътните знаци и изглежда достатъчно познато, за да излъже погледа.

— Благодаря ти.

— Беше ми забавно. Едно по-различно предизвикателство.

— Ще ми покажеш ли как да го пусна?

— Мога да го направя и аз.

— По-добре аз — настоя той. — Има психологически момент.

— Както искаш — отвърна Фиона.

Обясни му как да борави с видео софтуера, което се оказа доста просто, и това на свой ред го накара да се зачуди защо бе предложила да остане и да му помогне. Единственото, за което се сещаше, бе, че иска да подслушва, за да е в крак с разследването, и това го безпокоеше.

— Къде се отнесе? — попита тя.

Уолт присви очи.

— Тук съм.

— Не мисля така.

— Имам много неща, за които да мисля.

— Изведнъж доста охладня.

Шерифът мразеше да е толкова прозрачен.

— Така ли? Не е било умишлено.

Нанси го спаси, като почука и отвори вратата на Командния център.

— Кевин идва насам. Чух се с Макклуър, пратил е молбата ти по имейла. А Брандън ми каза да ти предам, че той е тук — човекът, с когото си искал да се видиш. — Тя беше достатъчно умна, да не споменава имена.

Фиона се изправи, погледна отвисоко Уолт и каза:

— Успех. Тъй като това е моят лаптоп и ще ми трябва, ще изчакам в стаята за отдих. — Мъчеше се да измъкне от него покана да остане.

— Благодаря ти — отвърна той за нейно раздразнение. После се обърна към Нанси: — Добре. Кажи на Брандън да го въведе. Искам да поговорим на четири очи.

Гили Менкез влезе в Командния център, смутен и объркан. Явно бе впечатлен от размерите на стаята и изобилието от свръхмодерна аудио-визуална апаратура. Отиде до Уолт на предната маса, където Фиона бе оставила лаптопа си. Видео прозорчето на екрана над главите им бе черно.

— Какво става, Уолт?

— Надявах се, че ти ще ми кажеш.

Гили седна до него в стола, който доскоро бе заемала Фиона. Държеше ръцете си стиснати здраво в скута.

— Не съм сигурен какво имаш предвид — каза той.

— Аз те пощадих, Гили.

— Знам. Благодарен съм ти за това, шерифе.

— А ти как ми се отплащаш?

Гили не можа да се насили да погледне Уолт в очите.

— Не знам за какво говориш.

— Помисли, преди да кажеш нещо, Гили. Засега още не намесваме адвокати. Това би могло да се промени.

Гили се осмели да го погледне, но не издържа и отклони очи.

— Пиян ли си, Гили? В момента, имам предвид? Пил ли си?

— Две бири. Кълна се, това е всичко. Добре съм.

— Трябваш ми с бистра глава.

— Казах, че съм добре.

— Хубаво тогава — поклати глава Уолт. — Това ще влезе в показанията ти. — Шерифът надраска бележка.

— За какво говориш?

— Ще ме разиграваш ли, Гили?

— Кълна ти се, шерифе, нямам представа за какво говориш.

— Преди десет-петнайсет години човек на моето място щеше просто да спука от бой човек като теб. Нямаше да си приказваме така.

— Не искам да те ядосвам, шерифе.

— Някои неща не зависят от нас.

Това, изглежда, го засегна дълбоко.

— Е, ще ми разкажеш ли всичко, или трябва аз да ти го обяснявам? — попита Уолт.

— Аз… не… знам за какво говориш.

Шерифът пое дълбоко дъх и изрече с тих, суров глас:

— Проклет да си, Гили.

Менкез рискува да му хвърли още един поглед, но пак не успя да го задържи.

— За първи път заподозрях нещо — обясни Уолт, — когато видях колко гъста е гората над джипа на Гейл. Ти обясни, че си засякъл топлинното му излъчване. Не мисля, че е така. Ако всички не се бяха изсипали веднага на мястото, може би щях да видя следите ти на дневна светлина. Знаеш, че съм добър следотърсач. Трябваше да разбера защо не успя да ги задържиш далеч оттам. Трябваше да проумея какво става.

— Шерифе, аз… — Той наведе глава.

— Връщането на банковата карта. Това беше бързо мислене от твоя страна.

— Не знам нищо за това, шерифе.

— Но беше глупаво. Можеше просто да я изхвърлиш. Да я метнеш в някой контейнер. Предполагам обаче, че тогава си започнал да се замисляш върху нещата: как да направиш да изглежда, сякаш току-що си попаднал на колата на Гейл, след като всъщност си я открил много по-рано.

— Не знам нищо за никаква банкова карта.

— Бломпие спомена бракониерския случай. Банковата карта. Липсата на камера на онзи банкомат. Твоят бракониерски случай, Гили — случаят, с който се занимаваше ти. Само няколко от нас знаеха, че онзи банкомат няма камера. Ти знаеше. Затова си избрал него. — Уолт му даде малко време да осмисли всичко. — Това, че не ми каза за джипа, не е точно престъпление. Не е нещо, за което можеш да влезеш в затвора. Да си загубиш работата, може би. Но не и затвор. Когато си изтрезнял и си усетил колко си го загазил, си решил да върнеш картата в портфейла и да ме оставиш да намеря джипа на Гейл. Мислел си, че ако открием, че картата още е в портфейла, това може да оправи нещата. Но ние знаехме за тегленията от самото начало.

Никой не би могъл да наведе главата си повече, отколкото Менкез пред Уолт.

— Нямам представа за какво говориш, шерифе.

— Сигурен ли си, че искаш да го изиграем така, Гили? — Уолт посегна към лаптопа. — Трябва да изясня нещата. И да знам какво си намерил, когато си попаднал за първи път на джипа. Нужна ми е ясна верига от доказателства, а ти прецака това. Сега вече не мога да я получа и ти си виновен. Но ще имаш някаква ценност за мен, ако си признаеш и ми разкажеш точно какво се е случило, точно какво си намерил и какво си видял. Ако продължаваш да ми се правиш на ударен, не ме интересуваш.

Менкез остана превит напред.

— Дали вече си загубил работата си? — попита риторично Уолт. — Подозирам, че да. Дали те чака затвор? Засега не. Ограничи щетите, Гили. Действай умно.

— Нищо не съм направил.

— Гили…

Той се наведе към Уолт и прошепна глухо:

— Не разполагаш с нищо.

Шерифът отпусна пръсти върху интервала на клавиатурата. Черно-бялото видео тръгна по екрана над тях и привлече вниманието на Гили. Но вървеше прекалено бързо, за да може той да види точно какво има на него.

Уолт натисна бутона за превъртане и пусна клипа отначало.

Екранът показваше изглед отвисоко към тиха улица със знаците на кечъмски заведения от двете страни. На една пресечка по-нататък се виждаше знакът на „Интермаунтин Банк“. Краткият клип течеше като поредица от стопкадри — сякаш заснет от охранителните камери на банка. В кадъра навлезе пикап на Горската служба, отдалечи се по улицата и паркира пред банката.

— Познаваш ли този камион? Пътни камери, Гили. Знаеше ли, че Кечъм има вече пътни камери?

Лицето на Менкез стана пепелявосиво. Погледна към Уолт, а после пак към екрана горе, докато шерифът пускаше отново клипа.

— Виждаш ли датата? — попита Уолт. — Дни преди да обявиш, че си намерил джипа. И на тегленето също има дата.

Менкез облиза пресъхналите си устни. Приличаше на изхвърлена на брега риба.

— Можем да те включим в програма за лечение, Гили. Можем дори да го направим, преди всичко да излезе наяве, така че службата да плати. Ще излезеш чист, трезвен и здрав, и може би дори ще запазиш работата си.

— Имам деца. Семейство. Тези пари ми трябваха. Иначе нямаше да ги взема.

— Ти си пропиваш заплатата, Гили. Виждам го непрекъснато. Това не е нещо ново за мен. Позволи ми да ти помогна.

— Не исках да ти обърквам нещата. Намерих джипа. Кълна се, щях да ти кажа. Но на пода имаше портфейл. Той си беше написал PIN кода на листче, пъхнато в портфейла. Колко глупав трябва да си, за да постъпиш така? Сякаш сам ме молеше да го направя.

— Искам да ми разкажеш всичко подробно. Трябва ми всеки детайл точно както е станало.

— Включително и бухалката ли? — попита Гили.

Уолт усети как пулсът му се учестява и положи всички сили да скрие изненадата си.

— Как така никой не откри бухалката? — попита Гили. — Да не би случайно това да има нещо общо с теб, шерифе?

Уолт не смяташе да отговаря.

— До последната подробност — каза той.

— Включително и бухалката? Или не бива да я споменавам? От друга страна, може би това подлежи на договаряне. Вероятно всеки от нас има нещо, което другият иска. Сигурно и двамата имаме нещо за криене. Може би ще се споразумеем.

— Трябва да знам точно какво си направил — каза Уолт. — Веригата от доказателства е компрометирана. Няма да издържи в съда, но трябва да знам уликите. Не си играй с мен, Гили.

— Но тогава ще трябва да обясня и за бухалката. Тя също е улика, нали?

— Остави аз да се тревожа за това.

— Да, хрумна ми, че се тревожиш за това.

— Внимавай накъде биеш…

— Ние вече сме стигнали там — и ти, и аз. Няма къде другаде да отида, освен на лечение и в затвора, нали, шерифе? Или може би ще ме черпиш едно и пак ще сме си дружки.

— Не бих разчитал на това.

— Видях те да отиваш до багажника на черокито точно когато всички се появиха. Не забелязах да вадиш нещо оттам, така че може би си прибрал нещо. Искаш ли да си поговорим за улики, шерифе?

Уолт побутна бележника към Гили.

— Давам ти трийсет минути. Всяка подробност, точно както е станало. Какво си намерил, кога си го намерил, какво си направил.

— Ще включа хвърлянето на онази бухалка в гората — каза Менкез, като си пое дълбоко дъх. — Точно така: тя лежеше върху портфейла. Не видях кръвта по нея, преди да я отместя. Но като я видях, я захвърлих. Това ще попадне тук — каза той, потупвайки по бележника, — освен ако не поискаш обратното.

— Видя ли кой караше джипа?

— Не. Двигателят беше студен, когато го открих.

— Каза, че имало кръв.

— Петно от кръв на бухалката. Познавам засъхнала кръв още щом я зърна, шерифе. Когато човек дебне бракониери в продължение на тринайсет години, не остават много неща, които да не е виждал.

— Бухалката и портфейлът са били на пода. Ами нещо друго? Имаше ли нещо друго, което да е ценно за нас?

— Може би да, може би не…

Уолт усети, че е нямало. Побутна бележника още по-близо към Менкез. Имаше нужда от няколко минути, за да опази бейзболната бухалка като доказателство. Надяваше се, че Болд ще вдигне телефона.

— Точно както е станало — нареди той. Изправи се и тръгна към вратата.

— Както кажеш, шерифе. — Гили Менкез нададе гъргорещ смях.

— На харизан кон зъбите не се гледат — рече Уолт.

Беше се свързал през телефона в кабинета си, където разговорът щеше да бъде записан. Чувстваше се като жонгльор, който непрекъснато добавя нови топки към подхвърляните във въздуха. Но това си имаше граница и той бързо се приближаваше към нея.

— Има проявени отпечатъци — каза тихо Болд, сякаш се извиняваше. — Три различни комплекта. Когато ми се обадиха за последно, ги бяха пуснали в системата за разпознаване. Не знам защо се бавят толкова. Момент, ще те сложа на изчакване.

Телефонната линия онемя. Минаха трийсет секунди, после още толкова… Чак след около две минути се чу пропукване и Болд се върна.

— Забавянето било от страна на системата за разпознаване на латентни отпечатъци. Имейлът им блокирал. Резултатите били готови, просто не сме ги получили. Моят човек току-що се обади. Опасявам се, че няма съвпадения. Той каза, че ще ни ги прати от друг имейл. Като ги получа, ще ти ги препратя.

Уолт му благодари и помоли да му върнат бухалката с бърз куриер.

— И всички документи, моля.

— Протоколът за доказателствата. — Болд не пропускаше много.

— Ще съм ти благодарен.

— Говорил си с Матюс.

— Умна жена.

— Почакай — каза Болд. — Току-що ги получих. — Уолт чу тракане по клавиатура и миг по-късно в долния ъгъл на екрана му се появи съобщение за пристигнал имейл.

— Бърза работа — възхити се Уолт.

— Тя ми предаде разговора ви. Надявам се, че нямаш нищо против?

— Нали работим заедно — каза Уолт.

— Някакви резултати за онези следи от кръв?

— Така и не стигнаха до лабораторията. Адвокатът на Уин, Евърс, ги блокира. Обувките остават на склад. Ще имаме късмет, ако ги получим до следващото хилядолетие.

— Трябва да е свързано или с твоя, или с моя случай — рече Болд. — Той не се е порязал, докато се е бръснел.

— Моят заместник-шериф малко се престара. Ако му вземат показания, ще загубим доказателството.

— Кървава сянка… — каза Болд.

— Това не го разбрах.

— Ще загубиш като доказателство кръвта върху обувките — обясни Болд. — Но остават самите обувки.

— Опасявам се, че изтървах нишката.

— Така е… — усмихна се Болд. — А аз мисля, че току-що я улових. Направи ми услуга — прати ми производителя и размера на обувките, а?

— С удоволствие.

— И гледай ако не друго, поне да убедиш съдията, че си струва да задържи Уин в града до изясняване на доказателствата. Може да ми е нужно той да изяви претенции към обувките и не искам да отива никъде. Не искам друг да го направи вместо него.

— Ще се обадя на когото е нужно. Ще ми съобщиш ли резултата? — попита Уолт.

— Ти ще си първият, който ще разбере — обеща Болд.

Двамата приключиха разговора и Уолт отвори имейла, който съдържаше девет прикрепени файла — сканирани латентни пръстови отпечатъци с висока резолюция. Автоматичната система за разпознаване на латентни отпечатъци представляваше национална база данни за престъпници от всичките петдесет щата. Фактът, че отпечатъците не бяха дали резултат, не слагаше край на всичко…

Повечето щати, включително Айдахо, също поддържаха бази данни с отпечатъци на здравни работници, учители, полицаи, политици, съдии, адвокати и дори някои пастори и свещеници. Имаше също така национални бази данни за федерални служители. С едно натискане на копчето Уолт можеше да задейства допълнителни търсения в тези бази данни.

Тогава щяха да бъдат генерирани списъци с възможни кандидати, а резултатите щяха да бъдат изследвани щателно от специалисти по латентни отпечатъци. Това можеше да отнеме от часове до дни, а понякога и седмици, в зависимост от това, как Уолт маркира заявката, и от натовареността на апаратурата. Възможните убийства се местеха на върха на списъка. Ако го квалифицираше като тежко нападение, това би смъкнало заявката надолу.

Две жени живееха непрекъснато в имението на Енгълтън. Едната беше дребничка, едва навършила двайсет и една, а другата — речна водачка, която с лекота бе измъкнала давещо се дете от бушуваща река.

Уолт написа имейл със заявката и го адресира до няколко служби — както щатски, така и федерални. Пръстът му се поколеба над бутона за пращане.

— Кевин е тук — раздаде се гласът на Нанси по интеркома.

Уолт отмести ръка от клавиатурата. Надигна се рязко и колелцата на стола проскърцаха.