Смъртоносни разкрития

38.

В осем вечерта Уолт гледаше „Дисни Ченъл“ с дъщерите си и във въздуха витаеше ароматът на бургери и домашни пържени картофки. Ники лежеше на пода и играеше на нинтендото си, като едновременно с това гледаше предаването — нещо, което Уолт не одобряваше, но специално тази вечер не смяташе да го прави въпрос. Това обаче му напомни, че докато се опитва да намали своята зависимост от помощта на Лиза, върху него лежи отговорността да бъде постоянен. Момичетата се бяха научили да се промушват през съществуващите пролуки, а понякога и цели проломи, между неговия начин на отглеждане, дисциплината на Лиза и страха на майка им как да се отнася с тях. Извличаха изгода от тези разлики, като настройваха възрастните един срещу друг, цитираха правила от някой друг лагер, които вероятно изобщо не съществуваха, и успешно използваха чувството на вина на Уолт срещу самия него. В това имаше поне две лоши неща: първо, всичко им се разминаваше и, второ, учеха се да манипулират другите, вместо да понасят последствията. Той би могъл да им отпусне известна свобода заради трудното им положение — нали постоянно ги дърпаха в различни посоки — но заради самите тях бе време да установи ясни правила. И да се погрижи, доколкото му е по силите, Гейл да се придържа към същата програма.

— Ники, телевизията или нинтендото, не и двете — каза той.

— Мама ми позволява.

— Искаш ли да й се обадя? Ако каже, че не е така, ще ти взема нинтендото за една седмица.

Тя затвори нацупено конзолата и я избута със сумтене настрани.

— Това предаване е скучно — възропта Ники.

— Не е — възрази Емили. — Аз го харесвам.

— Защо не почетеш, Ники? След предаването ще почетем заедно. И тримата.

— О, татко… — оплака се Емили. А на сестра си каза: — Видя ли какво направи?

— Не съм.

— Напротив!

— Момичета! — повиши глас Уолт. — Сега телевизия, а после ще четем. — Вгледа се в тях, като си мислеше, че тези деца оказват по-голямо влияние върху живота му, отколкото работата и всичките му постижения. На училищните събирания той се представяше с думите: „Аз съм бащата на Ники и Емили“. Мислеше, че това обобщава всичко.

Компютърът му издаде звук откъм хола.

— Скайпът… — викнаха двете момичета почти едновременно.

— Ще се обадя — обяви Уолт. Докато вървеше към масата, добави: — Но когато свърши това предаване, не започвайте да гледате ново.

— Да, да… — съгласи се Ники, звучейки напълно неискрено.

Трябваше да поработи и върху това нейно отношение.

— Имаш ли химикалка? — попита Болд, след като Уолт влезе в скайпа.

— Да.

— В момента не можем да оставяме документална следа, макар че се работи по въпроса.

— Получи ли имейла ми с информацията за обувката на Уин?

— Да. Благодаря ти за това. Ей сега започвам. Изчакай една секунда.

— Слушам те, когато си готов.

— Това са имейлите от електронния списък: всички хора, които са поискали да бъдат уведомени при освобождаването на Гейл. Казаха ми, че за някои от тях били издадени ограничителни заповеди. Други пък били негови жертви. По времето, когато го тикнали в затвора, срещу него имало цял куп обвинения в нападение. Тук са двайсет и два адреса. Ще ти ги прочета бавно. Започвам.

На видеоекрана Болд наведе огромната си глава, върху която очилата за четене, поставени на носа му, изглеждаха дребни като играчка. Зае се да изрежда търпеливо имейлите от списъка, като внимателно отбелязваше главните букви, долните черти и точките.

Уолт повтаряше всеки имейл след него. За някои от тях бе лесно да се определи получателят по името, други нямаше да е трудно да се проследят заради хост сървъра — името на футболен отбор или позната компания. Пет бяха твърде общи и следователно — неясни.

— Тези ще са трудни — отбеляза Уолт.

— Мога да помоля Бъди Корнел да издири истинските имена. В системата им вероятно има останали имейли от тези хора и предполагам, че поне някои от тях се подписват с името си, като пращат писмо. Той трябва само да намери имейлите и да ги прочете. Стига да общуваме по телефона или по друг начин, който не оставя документална следа, мисля, че Бъди ще ни помогне.

— Ще съм ти благодарен.

— Ще проверя какви са възможностите.

— Мога също така да потърся в Гугъл имейл адресите. Понякога върши работа. И да се обадя на хостинг компаниите. Налагало ни се е да го правим и преди и някои от тях сътрудничат доста охотно.

— Освен това тук имаме информатори — каза Болд, — които са истински магьосници в тази област.

— Анаграми — прозвуча момичешкият глас на Ники иззад рамото на Уолт.

— Здравей, млада госпожице — каза Болд от екрана.

Не се наложи Уолт да се обръща, защото камерата, която показваше лицето му в едно малко прозорче, показваше също и стоящата от лявата му страна Ники.

— Родителите на моите приятелки… — поясни тя — те правят анаграми от имената си, за да не ги знаеш кои са. Заради всички онези страшни работи, за които говориш в училище, татко. Може да са анаграми.

На екрана Болд прикри усмивката си.

— Заслужава си да проверим — каза той.

— Изглежда, дъщерите ми ще ми помогнат — усмихна се Уолт.

— Не мога да споря с това. Ще се обадя на Бъди като резервен вариант.

— Много съм ти задължен.

— И още веднъж ти благодаря за информацията за обувките. Мисля, че ще успеем да се справим с това до утре по някое време, ако си свободен.

— Тук съм — потвърди шерифът.

Прекъснаха разговора. Уолт прегърна Ники с една ръка.

— Добре, момиче… Изглежда си намери работа. Ще ти удвоя джобните, ако разшифроваш тези имена.

— Ами аз? — оплака се Емили.

— Ти ще вземеш половината имена, а Ники — другата половина. Тя започва първа. И двете ще получите допълнителни джобни, а времето за четене се отлага с половин час.

— Ура! — изкрещя Ники прекалено близо до ухото на баща си.

Момичетата се заловиха за работата с ентусиазъм и той осъзна, че са развълнувани от това, че са нужни. Този факт разкри пред него един крещящ пропуск в бащинските му отговорности: той се грижеше за дъщерите си, но рядко искаше от тях да се грижат за него. Докато принтерът в другата стая тракаше, Уолт осъзна, че това важи не само за момичетата. Чувстваше се неудобно, когато хората му предлагаха помощта си — гледаше на щедростта като на дълг, а не като на дар. Дори и на работното си място имаше проблеми да прехвърля работата си на другите и се радваше, че разполага със заместник-шериф, който да върши това вместо него.

Уолт седеше и обмисляше грешките, които бе допуснал с Гейл и продължаваше да допуска с момичетата, когато Ники му донесе няколко листа с разпечатки…

— Задраскахме онези, които изглеждаха безсмислени — обясни Емили.

— И сложихме стрелки на тези, които звучат като имена — добави Ники.

Уолт погледна часовника си: двете се бяха занимавали с това малко повече от час, доволни да намалят времето за четене. Той беше твърде зает с Лари Кинг и с тревогите за недостатъците на характера си.

Похвали ги за свършеното, остави листовете върху масичката за кафе и отиде в тяхната стая. В продължение на четирийсет и пет минути четоха някаква история за пет деца в Дисни Уърлд след смрачаване. Момичетата си легнаха с неохота, което бе нещо обичайно, особено през лятото, когато слънцето залязваше чак в девет и половина, а небето оставаше светло доста след десет часа.

Въодушевен от техните усилия, той избута листовете настрани и се зае да преглежда някои документи от куфарчето си, докато мина единайсет. Летърман атакуваше яростно здравните предложения на администрацията, когато Уолт свърши с работата за вечерта. Изключи телевизора и без да иска, бутна резултатите от усърдната работа на момичетата на пода. Листовете се разпиляха.

Не може да се обясни защо окото вижда определено нещо или ухото чува… Не може да се обясни защо Уолт бе способен да погледне земята в гората и без усилие да различи следи от животни там, където други не забелязваха нищо. Не може да се обясни как един музикант долавя порой от ноти в пълната тишина. Уолт се бе навел и събираше падналите листове, когато зърна първо една дума, отбелязана с ръчно нарисувана стрелка, а после и друга.

Очите му зашариха по листа, а пръстите му го напипаха и го вдигнаха по-наблизо, докато той продължаваше да стои приведен над масичката за кафе. И двете бяха задраскани, определени от Ники или Ем като безсмислици.

Беше зачертано по такъв начин, че можеше да се чете като Фине или Фино.

В горния край на листа имаше необикновено дълго URL, съставено от уебсайта и низа за търсене. Уолт забърза към компютъра и внимателно набра адреса в лентата на браузъра. Сърцето му бе свито, устата — пресъхнала, дишането му стана учестено. Знаеше отговора, но следователят в него не би му позволил да прави прибързани заключения, нуждаеше се от солидно доказателство. Той провери повторно всяка буква в дългия адрес, защото не му се искаше да го въвежда отначало, и като се увери, че е точен, натисна „ентър“.

Екранът стана бял. Уолт усети, че затаява дъх, докато уебстраницата зареждаше. Превъртя надолу списъка с резултати. Листът лежеше до клавиатурата му.

— Не… — промълви той.

Имейл адресът Anon.Weakfish@gmail.com се разшифроваше до Фино А Шоу Кен. Фиона Кеншоу.

Уолт местеше поглед между листа и екрана, неспособен да повярва, като се мъчеше да се убеди, че трябва да има някаква грешка. Явно момичетата бяха въвели неправилно адреса. Но надеждното му око долови истината: колкото и да проверяваше, това нямаше да промени резултатите. Ники и Емили бяха свършили отлична работа.

Той се оттласна от масата. Кракът на стола му се запъна и Уолт едва не се катурна по гръб, но протегна крака и възстанови равновесието си. Само че когато се изправи и тръгна из стаята, залиташе леко и очите му не можеха да се откъснат от екрана и от листа с работата на дъщерите му. Закрачи неспокойно насам-натам. Отиде до кухнята, отвори една бира и отпи жадно от кутията, докато продължаваше да мисли какво ли означава всичко това. Разбира се, знаеше… Но не можеше да си позволи да повярва. Затова полагаше усилия да пренареди доказателствата в нещо смислено, което предполага различен поглед върху нещата.

Успя да откъсне очи, колкото да погледне часовника си: 11:28. Откачи блекбърито от колана си и го задържа в длан, после крадешком погледна към стаята на момичетата. Ето това бе конфликтът между работата и семейството — този момент и подобни на него. Извънредните задължения, които професията му налагаше, и фактът, че той им позволяваше да му пречат.

Намери в указателя на блекбърито номера на Майра. Жената на брат му или Кевин охотно щяха да дойдат и да останат в къщата заради дъщерите му, ако ги помолеше. Племенникът му вероятно и без това беше буден.

Отново заработи с телефона и палецът му се поколеба върху зеления бутон — този път избраният номер бе на Фиона. После се отказа.

Доказателството на електронния списък още не беше достатъчно — трябваше да пристигне в писмена форма или от Болд, или от Бъди Корнел, за да бъде от полза за прокурора. Уолт бе допуснал грешка — „Глупава грешка“, помисли си той — като поиска от Болд да притисне хората си да удостоверят доказателството, да го изпратят официално. Можеше ли сега да оттегли молбата си, без да предизвика подозрения? Готов ли беше да направи това за нея? Смееше ли да прави такива прибързани заключения, без да й даде шанс да обясни нещата?

Но си каза, че заключенията му не са прибързани. Първо, настойникът на Гейл от „Анонимните наркомани“ му бе съобщил, че Гейл изкупува вината си към жени, и той си бе спомнил снимката на ококореното чернокожо момченце на стената на Фиона, снимка на жертвите на урагана Катрина: в Ню Орлиънс, родния град на Гейл. Сега имейл адресът от електронния списък му даваше пряка връзка между Гейл и Фиона.

Като се прибави и непостоянното й държане напоследък, изведнъж Уолт започна да вижда подозренията си към Кайра — и реакцията на Фиона към тях — в нова светлина. Спомни си разговора с Винс Уин в нощта на стрелбата в задния му двор и как Уин бе споменал, че е получил съобщение за освобождаването на Гейл по имейла с близо две седмици закъснение; свърза това, основателно или не, с пребледняването на Фиона, когато бе погледнала към телефона си по време на вечерята на Защитниците. Дали тя също не бе получила имейл онази вечер? Дали мъжът в дъното на конферентната зала, човекът, когото Кайра бе сбъркала със своя похитител Рой Коутс, не е бил всъщност Мартел Гейл? Ако Кайра е знаела за миналото на Фиона, бе възможно да се е поставила на нейно място, да е приела безпокойството й като свое, без да осъзнава разликата. Двете момчета, паркиращи колите, бяха описали мъжа като грамаден, все едно излязъл от някой комикс: това съответстваше на размерите на тъпкания със стероиди Гейл.

Ако отидеше с колата си да я види, какво извинение би могъл да даде по-късно, че не е използвал правилото за достатъчно основание, за да извърши обиск на имението? Вече не се нуждаеше от разрешението на Енгълтън. Трябваше да се отърси от емоциите си и да обмисли това по-внимателно. Накъде водеха уликите? Кое бе твърдо доказателство и кое се свеждаше до спекулации? Какво щеше да покаже или да загатне неговият архив? В службата се водеха подробни записи на всичките му имейли, телефонни обаждания, разговори по радиото, неофициални срещи, разпити. Би ли могъл да разплете този възел, за да предпази Фиона от обвинения? Това ли искаше? И готов ли бе да го стори?

През цялата си дългогодишна кариера в служба на обществото се бе гордял, че никога не е фалшифицирал случай и не се е поддал на корупцията. Службата му получаваше дарения във вид на джипове, автобуси, лодки, каравани и пари в брой… Той никога не бе взел за себе си дори туба бензин или петаче. Бе имал много възможности да предпази приятели от обвинения за шофиране в нетрезво състояние или да им опрости глобите за паркиране. Никога не го бе правил. Но с Фиона беше различно. Той не само можеше да прости на една жена, че се е защитавала срещу човек като Мартел Гейл, но и след като близо две години след разпада на брака си бе избягвал жените, сега бе открил единствената, с която бе готов да рискува… и ето какво получаваше в отплата. Изглеждаше напълно възможно тя да е пребила до смърт един мъж.

Изчисти с палец полето за търсене върху екрана на телефона и набра „Ф“ в празната лента. Поколеба се.

Но обажданията от мобилния му телефон се записваха в публичния архив. Той погледна към телефона в кухнята. Съдът лесно можеше да изиска информация за обажданията от дома му, от работата, имейла… Той изруга: целият му живот подлежеше на публичен надзор.

Зърна компютъра. Ники имаше акаунт в „Хотмейл“, който ползваше за чат. Той й го бе направил. Знаеше паролата. Пристъпи към масата, спомняйки си, че „Скайп“ позволяваше на потребителя да се обажда навсякъде по света.

Включително и на десет километра нагоре по магистралата.