Смъртоносни разкрития

3.

Беатрис, тригодишният ирландски шпаньол на Уолт, пусна език върху снимката на Фиона на първата страница на „Маунтин Експрес“, а сетне се обърна да близне господаря си, настанен зад волана на джипа. Уолт избута кучето на задната седалка и му нареди да не мърда. Избърса лигите от вестника, но бе твърде късно: Фиона, която изнасяше момиченцето от реката, сега имаше брада, която стигаше до кръста й.

Той спря джипа „Чероки“ в алеята зад патрулната кола на своя заместник-шериф. Обаждането за нападение от мечка бе дошло преди трийсет минути. Застраховката на собственика на къщата изискваше полицията да потвърди причината за щетите. На Уолт не му беше за първи път. Кофи за смет или коли със спуснати прозорци бяха най-честите мишени на разлудувалите се мечки. Но рядко се случваше някоя да нахлуе в кухня и да я опустоши. И сега той трябваше да види това…

Субаруто на Фиона бе паркирано под преносимо баскетболно табло. Бяха я повикали вътре да документира щетите. В предния двор въртящите се пръскачки създаваха мъгла, зад която величествено се издигаха покритите с гъста зеленина планини. Всяка гледка тук бе достойна за пощенска картичка.

Къщата на Бъркхолдър, панелна постройка с площ 800 квадрата, заемаше задния ъгъл на парцел от пет акра в края на получастен път, дълъг четиристотин метра. Единствените им съседи — семейство Енгълтън — живееха на близо километър оттук. Фиона се грижеше за тяхното имение, настанена в бунгалото им за гости, което означаваше, че можеше да дойде и пеш.

Уолт хвърли вестника на пода на колата, подразнен от провалилия се опит да попречи на публикуването на снимката на Фиона. Опасяваше се, че това ще му излезе скъпо.

Отвори едва-едва прозореца за Беатрис, каза й да не мърда от мястото си и излезе, като не бързаше особено да стигне до входната врата. За щастие телефонът му иззвъня и го накара да спре недалеч от пръскачките.

Моментално позна изписания телефонен номер.

— Татко? — зарадва се Уолт.

— Не е нужно да звучиш толкова изненадано.

— Изненадата е по-скоро приятна. Доста време не си звънял.

— Нима? Сигурно е тъй. Честна дума, не помня.

Точно там е работата, помисли си Уолт.

— На какво дължа тази чест? — започна Уолт.

— Потърсиха ме за посредник, може да се каже. Един детектив от „Престъпления срещу личността“ тук, в Сиатъл. Знаеше, че съм ти баща, и се свърза с мен чрез един наш общ познат, Брент Стафър, мое приятелче от Бюрото.

Джери никога не пропускаше да напомни на сина си, че е бил специален агент на ФБР и че Уолт е пропуснал собствения си шанс да служи на една по-висша цел. Също така с удоволствие му напомняше, че чете местния кечъмски вестник и следи историите, засягащи отдела на Уолт. Обичаше да му натяква, че работата му включва отстраняване на овце от магистралата или автомобилен ескорт на някоя рок звезда, дошла да покара ски през уикенда.

— Той се опитва да бъде дискретен, много дискретен, заради личностите, които са замесени — поясни баща му. — Не иска да има дори запис на телефонен разговор. Схващаш картинката, нали?

— Да. — Уолт бе имал доста работа с богатите и известните — повече, отколкото подозираше Джери.

— Би могъл да ти се обади на мобилния или пък вкъщи. Предпочита да не ти звъни в службата. Споменах му, че доколкото знам, използваш онази интернет джаджа…

— Скайпа ли?

— Точно тъй. Каза, че може да се обади и по него, ако искаш.

— Спомена ли за какво става дума?

— За убийство… Той се занимава с убийства. Болд се казва. Говорили сме за него и по-рано.

— Така е — отвърна Уолт.

В света на убийствата Лу Болд беше жива легенда — истински Супермен. Процентът на разкриваемост за цялата му кариера бе осемдесет, докато най-близкият му конкурент имаше шейсет и няколко. Той не само бе заловил Убиеца с кръста, но и неговия имитатор. Самата идея да говори с Лу Болд го въодушеви — да бъде въвлечен в негов случай, бе рядка възможност.

— Ще се радвам да говоря с него — рече Уолт.

— И аз така си помислих, но не исках да говоря от твое име.

Това е нещо ново, отбеляза мислено Уолт.

— Почти съм сигурен, че знам за кой случай става дума — рече Джери Флеминг. — Само предполагам, но има един, за който през последната седмица пишат няколко пъти в „Интелиджънсър“. Логично е, че Болд би го грабнал. Жертвата е жена. Пребита до смърт. Нищо сексуално — или поне няма такава информация. Причината да не слиза от вестниците е в страхотния бой, който е отнесла — било е наистина нещо ужасно… Любопитен е и фактът, че по-рано е излизала с професионални спортисти.

— Момиче на повикване ли е била?

— Така звучи, но не мисля. Сигурен съм, че Болд ще може да ти обясни. „Излизала“ в смисъл да живее с този или онзи в продължение на няколко месеца. Баскетболисти, футболисти… Изглежда, не е имало значение. Харесвала ги големи и силни. Допадали й камерите и нощните клубове. Вестниците бяха пуснали слух за нейна връзка с един от собствениците на отбори, но бързо зарязаха темата. Явно си е поживяла. А после някой я смазва от бой и, разбира се, всички си мислят, че е дело на спортист. Онези юначаги са способни да нанесат такъв зверски пердах.

— Но защо аз? — заинтересува се Уолт.

— Не знам. Той иска да знае дали би се съгласил да говориш с него. Дали ще бъдеш дискретен. Отвърнах му, че съм сигурен в това, но все пак ще те попитам.

— Разбира се — съгласи се Уолт.

— Това ми е достатъчно.

— А ти как си? — попита синът.

— Ще му дам зелена светлина и от там нататък ти поемаш нещата. Може би тоя скайп е най-дискретен.

— Би могъл да ми се обади тази вечер. Ще оставя скайпа включен. Но как си ти, татко? Как я караш?

— Той е важен човек по нашите места. Знаеш го, нали?

— Знам — каза Уолт. Нямаше да пита отново и баща му бе наясно с това.

— Обади ми се, ако мога да ти помогна с нещо — рече Джери и затвори.

— Татко? — Уолт погледна екрана на телефона: Връзката прекъсната.

Баща ми не се шегува — помисли си той, докато прибираше телефона в джоба си.

Почука на входната врата и влезе. Проблясък на фотосветкавица привлече вниманието му и той тръгна в тази посока през хола, застлан с дебел килим. Азиатските мебели контрастираха с големи картини от съвременни художници. Уолт се насочи към проблясващата светлина, а в ума му се въртеше описанието на убийството, дадено от баща му. Той почти очакваше да види на пода в кухнята окървавено, смазано от бой тяло, макар да знаеше, че не е така — случаят бе съобщен като нападение от мечка. Уолт бе дошъл да потвърди това заключение за всякакви бъдещи застрахователни разследвания. Пролетта събуждаше кафявите мечки от зимния им сън. Те се спускаха към дъното на долината в търсене на вода и обикновено биваха примамени от аромата на кофите за смет. В редки случаи някоя от тях успяваше да се промъкне в нечий гараж, а още по-рядко — в кухня като тази и да я опустоши.

Уолт подсвирна от удивление, щом видя щетите.

Фиона го погледна за миг, но очите й се втвърдиха и тя продължи да снима. Той искаше да изгладят отношенията си, обаче продължи да се държи професионално и тръгна към заместник-шерифа Томи Брандън, който говореше по телефона.

Брандън моментално затвори. Всичките му дрехи бяха размер XXL, имаше набола десетчасова брада, за каквато на Уолт биха му потрябвали шест дни, за да си я пусне. Излъчваше самодоволство, характерно за човек, който цял живот е бил търсен от другите. Уолт не бе сигурен кога е започнала връзката на Брандън с жена му, знаеше само, че заместник-шерифът му дължи нещо повече от извинение, което така и не бе получил. Гейл пък по негово мнение му дължеше хонорарите за адвокатите, но той знаеше, че никога няма да ги види. А на единайсетгодишните им дъщери Гейл дължеше нещо много повече, но това трябваше да почака, докато момичетата поотраснат и осъзнаят чудовищния егоизъм на майка си. Засега я караха, сякаш нищо не е станало.

— Е? — попита Уолт.

— Пикник у Бъркхолдър — отвърна Брандън.

Вратите на кухненските шкафове висяха отворени и съдържанието бе разпиляно по плотовете: бисквити, мляно кафе, пакетчета чай, крекери, счупени буркани, доматен сос, конфитюри, туршии — невероятна бъркотия. Хладилникът бе полуотворен и пред него имаше разкашкана купчина от зеленчуци и месо, която се открояваше върху паркета от рециклирано дърво. От фризера като многоцветен водопад се стичаха замразена лимонада, портокалов сок и сладолед, които бяха оцапали всички стъклени рафтове.

Уолт не за първи път се сблъскваше с нахълтване на мечка в нечий дом. Баща му се присмиваше, че приема тези случаи като част от работата си.

— Снима ли белезите от нокти върху…

— Да! — сопна се Фиона, като все още отказваше да го погледне. — И върху шкафовете, и върху масата.

— А купчината пред хладилника?

— Снимах я — отвърна тя.

— Само за протокола — рече Уолт, — но трябва да знаеш, че положих големи усилия да я убедя…

— Явно са били недостатъчни — прекъсна го Фиона.

Смутен от този разговор, Брандън се опита да се изниже, но Уолт го спря.

— Как е проникнала? — попита го Уолт.

Брандън го поведе по един къс коридор към гараж за четири коли.

— Сигурно са го оставили отворен, макар собственикът да твърди, че не са. Изглежда, животното се е опитало да се промуши през кучешката вратичка… — Рамката й лежеше на парчета в коридора. — При което вратата се е отворила. Така го намерихме.

Уолт проучи касата на вратата, особено металните елементи, а после направи същото и с разбитата кучешка вратичка. Взря се в безупречно чистия гараж — голям, кажи-речи, колкото първия етаж на къщата — боядисан в корабно сиво. Слезе по трите стъпала и коленичи, така че светлината да пада под необходимия ъгъл.

— Ако Фиона вече не го е направила — каза той, — накарай я да снима металните чаркове на вратата и пода на гаража от няколко ъгъла.

— Добре. Но защо застрахователите ще се интересуват от пода? — зачуди се Брандън.

— Някога бил ли си на такова място? — попита Уолт.

— Разбира се.

— Отвори си очите и си използвай…

— … главата — довърши Брандън вместо него, цитирайки любимия израз на Уолт.

— Точно така.

Брандън огледа металните елементи, но не посмя да попита какво трябва да търси.

— Козина — поясни Уолт, без да се обръща, като се движеше по края на пода. — Животински косми. Кучешката вратичка е толкова тясна, че би трябвало да има косми, заседнали във винтовете или пантите.

Той бавно се приближаваше към вратата на гаража.

— Ами, да… — Брандън изглеждаше объркан.

— Кога за последен път си виждал мечка да подмине ягодово сладко, пък дори и в счупен буркан? — удиви се Уолт. — И откога мечките не надраскват вратата, докато се мъчат да я отворят? Надраскала е шкафа по средата, но не и вратата.

— Но нали има белези от нокти — възрази Брандън.

— Виж размера им — рече Уолт. — Такава едра мечка не минава на пръсти през вратата. А след като претършува цялата храна, не излиза, без да остави диря. — Той посочи към чистия под на гаража. — Да не е летяща?

— Добре де… — Брандън не звучеше убеден.

— Нека обработим данните — замислено продума Уолт. — Има вероятност мечката да е била двукрака.

— Каква? — недоразбра заместник-шерифът.

— И искам да разбера защо си е направила целия този труд.