Смъртоносни разкрития

21.

— Не, аз ще свърша тази работа — каза Уолт по телефона си „Блекбъри“, докато се взираше в хладилните витрини на супермаркета „Аткинсън“. — И без това отивам натам.

В другия край на линията Томи Брандън не отговори нищо.

Уолт разбираше защо заместникът му е объркан: шерифът почти никога не отказваше да му помогнат. Беше претоварен и преуморен от работа, поради което с радост приемаше такива предложения и даже често говореше за нуждата от тях. Но ето че сега отблъскваше Брандън. И заместникът му не го разбираше — или пък го разбираше твърде добре, помисли си Уолт. Брандън не беше глупак — вероятно можеше да прозре нещо през оправданията му.

Той прокле досетливостта на Брандън. Докато беше разглеждал топографски карти и снимки от „Гугъл Ърт“ на района около мястото, където бе открит трупът на Гейл, за да разшири зоната на проучване, Брандън бе направил интересно и може би вредно откритие: имението на Енгълтън — където живееше Фиона — се намираше практически в съседство с местопрестъплението, ако се изключи разстоянието от сто и двайсет метра по вертикалата. Гледано отгоре, ги делеше само размазаният образ на сипея.

Ако Гейл не бе изхвърлен от пикап, вероятно бе намерил смъртта си, падайки от източния край на имението на Енгълтън, макар че, съдейки по дрехите му, не беше се отдал на туризъм. Тези противоречия трябваше да бъдат изяснени.

Налагаше се някой да разпита Фиона — а вероятно и Кайра — и Уолт не смяташе да остави тази работа на друг.

Брандън продължаваше да мълчи от другия край на линията. Уолт потърси правдоподобен, пък макар и неелегантен начин за измъкване.

— Тя трябва да ми даде някои снимки на местопроизшествието — каза той и миг по-късно осъзна колко глупаво звучеше това: Фиона пращаше снимките по имейла в службата. Трябваше да сложи край на разговора, и то бързо. — Слушай, аз съм в „Аткинсън“ и търся да купя кашкавал. Ники е много капризна, а убий ме, не мога да се сетя каква марка харесваше. За нея други марки не съществуват. Аз ще поема дома на Енгълтън. Ти разпредели останалите хора и да се надяваме, че някой е видял нещо.

— Яс-но — изрече Брандън, умишлено отсичайки сричките, за да не пропусне Уолт неизказаното му послание.

Един мъж се приближи и почти без да гледа, грабна кутия мляко от витрината и я хвърли в количката си, върху няколко опаковки по 12 бири и половин дузина пакета телешка пастърма.

Уолт го позна веднага от снимката на шофьорската му книжка: Доминик Фанчели, доведен баща на Дион Фанчели, бременната гимназистка. Умът му се изпълни с дузина възможности за действие: конфронтация, арест, сплашване. Вероятно би могъл да го замъкне някъде в дъното и да го спука от бой, поемайки риска да отблъсне гласоподаватели. Без да обръща внимание на кашкавала, Уолт го сложи в количката, като не откъсваше очи от мъжа.

Забута я напред, следвайки го покрай рафтовете за хартия. Видя как той натовари своята количка с домакинска и тоалетна хартия и се поколеба за един освежител за въздух. Уолт стоеше и го гледаше, надявайки се, че мъжът ще се обърне и ще го провокира. Малко неща можеха да подложат на изпитание търпението му, но от този човек сърцето му прескачаше в гърдите.

Фанчели продължи към касите, а Уолт — подире му. Сякаш извършваше професионално следене — държеше се на разстояние, но бе изцяло съсредоточен върху обекта. Напомни си колко безотговорно би било да се счепка с мъжа и извърна количката към пресния хляб под знака на „Кънтри Бейкъри“. Оглеждаше един самун със стафиди, когато Фанчели се появи в периферното му зрение — излизаше от магазина с торба покупки. Размина се с момиче на не повече от тринайсет, което в същото време влизаше, и похотливо огледа голите й крака и прилепналия й потник. Още преди Уолт да успее да осмисли станалото, вече бе зарязал количката и се бе втурнал през люлеещата се врата.

Фанчели бе прекосил половината паркинг и се приближаваше към един натруфен пикап, размахвайки торбата като ученик.

— Фанчели! — Уолт вървеше с дълги, сковани крачки и настигна мъжа, докато онзи се обръщаше.

Очите на Фанчели се ококориха при вида на униформата. Той сбърчи чело. Торбата увисна в ръката му.

Уолт пристъпи плътно към мъжа и навря лице в неговото, без да се смущава от разликата във височината им.

— Как е Дион? — попита той, леко задъхан.

Фанчели се отдръпна от него, но без да прави крачка назад. Очите му се присвиха, а устните му заприличаха на безкръвни линии. Ноздрите му се издуха.

— Предай й много поздрави.

Мъжът кимна почти недоловимо.

Уолт отстъпи и му обърна гръб, поемайки обратно към магазина.

— Няма проблем — изграчи Фанчели.

Уолт спря, извърна се и отново погледна към него, а пред очите му танцуваха образите на Емили и Ники. При толкова много причини да се произвеждат куршуми, това му изглеждаше най-добрият начин да вкара един от тях в употреба. Усети как ръката му докосва дръжката на пистолета. Той обърна гръб на мъжа и продължи нататък. Беше минала само частица от секундата, но му се струваше цяла вечност.

Уолт стигна до края на автомобилната алея на Фиона, до избуялите в жълто цветни лехи на Енгълтън. Въздухът бе прозрачен и изпълнен със светлината на късния следобед. Чувстваше се леко задъхан и замаян, и ушите му бучаха от напрегнато очакване.

Почука по вратата на бунгалото. Тя отвори, прекрачи прага.

— Липсваше ми. Много се криеш напоследък.

Погледът й, пълен с надежда, но и с тъга, го подканваше. Той хвана брадичката й и я прегърна през кръста, сякаш танцуваха. Фиона не възрази и макар че Уолт видя дистанцираност в очите й, докато я целуваше, тя отговори на целувката, сякаш точно този отговор бе чакала. Двамата се завъртяха и жената избута вратата с длан, после се стовариха с трясък върху масичката за кафе и паднаха на дивана, този път без помен от веселие. Тя вложи в действията си сериозност, безстрастна отдаденост и той усети риска на момента, но не можеше да се сдържи. Ако бяха нужни приказки, вече бе късно и за двама им. Ако се бе смятал за неуязвим, лъжеше се. Тя стисна здраво очи, когато той се сля с нея, и лицето й изразяваше колкото удоволствие, толкова и болка. Това го накара да се разколебае, но отново не можа да се спре. Накрая се отпусна с въздишка върху нея, изненадан и разтревожен от порива си и от непоклатимата увереност, че някъде насред бурните им действия тя можеше да поиска от него да спре, ако така решеше.

— Уха — засмя се Фиона и това го обърка, защото звучеше толкова щастлива. — Трябва по-често да отварям вратата.

— Не го бях планирал… — Думите му прозвучаха като оправдание.

— А от това стана още по-хубаво.

— Не ми е в стила да правя такива неща.

— Е, тогава може би ще се промениш. — Тя го целуна.

— Може вече да съм се променил.

Фиона го остави и тръгна към задната част на къщата, като по пътя събираше дрехите си. Няколко минути по-късно на печката вреше вода, двамата бяха облечени и все едно нищо не се бе случило. Лицето й беше поруменяло, когато тя седна до него. Изгледа го със сънливи очи и той я пожела отново, тук, на място. Но се сдържа, ограничавайки се с чая и с няколкото минути прелестна тишина помежду им, в която се чуваше само затихващото бълбукане на изстиващия чайник.

— Кажи ми, че това беше приятелско посещение — усмихна се Фиона.

Той усети болезнено пробождане в гърдите. Необичайно желание да излъже. Само няколко дни, и вече бе покварен, готов да направи компромис с разбиранията си заради тази жена. За втори път в рамките на броени часове се мярна предупредителният знак за опасност: тя го обсебваше. Ако продължеше напред непредпазливо, необуздано, трябваше да приеме, че в това има нещо необратимо, че другата страна на такова щастие и лудо вълнение е бездната.

— Не съвсем — каза той, очаквайки тя да стане по-резервирана, и се зарадва, когато това не се случи. — Брандън забеляза на картата, че това имение, а донякъде и имението на Бъркхолдър, се намират доста близо до мястото, където открихме трупа. — После добави: — Поне от птичи поглед, а труповете не са птици. — Мислеше си, че може да изтръгне усмивка от нея, но тя бе охладняла. Уолт си спомни как се бяха занимавали с трупа и отново съжали, че я бе задържал толкова дълго на местопроизшествието. Тъкмо се канеше да й се извини за това, когато тя проговори.

— Тогава за какво се отнася?

— Исках да попитам теб и Кайра дали сте виждали някого, който да отговаря на описанието на Гейл, но предполагам, че щеше да го споменеш, когато намерихме тялото. Ще поговоря набързо с Кайра…

— Няма я тук.

— Тогава ще поогледам наоколо и това е… Също и у Бъркхолдър. Всъщност това беше само повод да те видя.

— Виждаш ме често… — Обхванала с длани чашата чай, тя го изгледа с дразнещо окуражителен поглед.

— Нещата стават много сложни — каза той.

— Така е.

— Повече за теб, отколкото за мен.

— Това определено не е вярно. Ти трябва да мислиш за момичетата. Разбирам го. Не може да ти е лесно. Това е неудобната тема, която избягваме. Защо?

— Може да почака.

— За кога?

Той смръщи вежди.

— Мислиш, че това между нас не е сериозно, така ли? — попита Фиона. — Между нас има нещо вече цели две години. Много е сериозно. Поне за мен. Ако за теб не е, важно е да го разбера. Голямо момиче съм. Схващам нещата.

— Сериозно е.

— Да, наистина. Така че момичетата са важна част от него и искам да знаеш, че оставям на теб да решиш как ще се справим с този проблем. Не е нужно те да узнаят, не бива да узнаят, докато не сме съвсем сигурни накъде отиваме. Стана ли веднъж част от техния живот, ако това се случи, няма да е честно към тях да се оттегля, така че е по-добре да сме абсолютно сигурни, че знаем какво правим. Ти знаеш ли какво правиш?

— Гледам напред, не назад. Опитвам се да запазя пулса си нормален, защото всеки път, като те погледна, излиза от контрол. Виждам бъдеще, вместо да се страхувам от него, и сякаш за пръв път от години съм гладен. — Той се замисли върху това. — Искаш ли да си вземем нещо за ядене?

— Смятах, че ще провеждаш разпити.

— Кога ще се върне Кайра?

— Не й съставям графика.

— Ще пообиколя къщата и двора. Няма следи от човека мечка, нали?

— Кайра ще ти каже, че чува разни неща, но тя си е такава…

— Ами ти? Чуваш ли разни неща?

Фиона се извърна и Уолт си помисли, че може би я смути. И се зачуди как е успял да го стори. Гейл бе напуснала живота му отдавна и сега момичетата обсебваха цялото му внимание, така че бе забравил колко невероятно различно е да си имаш работа с жена.

— Може да ми отнеме известно време да му хвана цаката — каза той. — Твърде дълго съм живял под похлупак. Сигурно ще ми е нужно време да си припомня, че не всички жени са единайсетгодишни.

Получи усмивката, на която се бе надявал по-рано.

— Някои от нас са на седемнайсет — усмихна се тя.

— Разбрано.

— Поогледай наоколо. Аз ще почистя и ще си вземем някаква вечеря. Тоест, ако искаш?

— Идеята беше моя.

— Не бързай. Дай ми петнайсет минути.

Жена, която може да почисти за петнайсет минути? Беше попаднал на златна жила.

— Връщам се след малко — каза той.

До залез-слънце имаше още два часа, но вече бе почнало да се здрачава. Светлината бе отслабнала, планината хвърляше дълги сенки през тясната долина и оцветяваше въздуха в прашно сиво. Уолт обиколи имението, възхищавайки се на градинските лехи, буйно обрасли с ярки лилии, и педантично оформената зеленина, като за кратко завидя на демонстрираната заможност. Долината беше място за развлечение на богати наследници и понякога тези незаслужени, получени наготово пари го влудяваха. Зоркото му око забеляза следи от човешка дейност нагоре по хълма, към източния хребет, където откри купчина от изсъхнали клонки и листа. Обиколи високо над къщата и бунгалото, а после се спусна по тревистия склон над малко езерце с форма на сълза. Мина откъм гърба на къщата и стигна до прилежащия гараж, надзърна през прозореца и видя, че в първото от трите отделения липсва кола.

Когато се върна при Фиона, реши да спомене за това.

— Кайра използва ли този автомобил?

Фиона го погледна изненадано и пресече алеята. Набра кода и първата от гаражните врати се отвори, откривайки празно място. Тя сложи ръце на кръста си, но не каза нищо.

— Не, забранено ни е да ползваме колите, освен в спешни случаи. Макар че би трябвало тя да я е взела, защото съм сигурна, че не е открадната или нещо такова. Мога да й се обадя да я питам, но по-рано й звънях и тя не вдигаше телефона.

— Не е толкова важно — каза Уолт, като влезе в гаража и се възхити от двете луксозни коли в другите отделения. Зърна лист хартия, залепен в дъното на шкаф за инструменти. — „Лоджак“ — каза той.

— Какво?

— Изглежда, Енгълтън са абонирани за услугите на „Лоджак“. GPS кутии, чрез които колата може да бъде проследена, ако я откраднат.

— Това изглежда напълно в стила на Майкъл. Да им се обадя ли да ги питам?

— Може, ако искаш. Не ми се ще да забърквам Кайра в неприятности. Тя и без това си има достатъчно. И което влошава още повече нещата, ако е заминала, вероятно е загубила работата си.

Фиона стоеше неподвижно, докато Уолт обикаляше гаража.

— Мислиш, че трябва първо да се обадя на компанията? — попита тя.

— Смятам, че ако се обадиш, Енгълтън със сигурност ще разберат, защото може да има такса за проследяването на кола. Обзалагам се, че автомобилът на Кайра е в сервиза, затова е взела тази и не е посмяла да ти каже.

— Вероятно.

— Знаеш ли, ще трябва първо да намерим нея.

— Добра идея.

Той й отвори вратата на джипа си, за да влезе. Тя се поколеба малко, като че ли не знаеше какво да прави.

— Внимавай… — каза му.

— Защо?

— Ще взема да свикна.

— Това не е толкова лошо.

— Глезиш ме, ще ме развалиш.

— Когато оставиш храна на рафта без надзор, тя се разваля. Когато обръщаш внимание на някого, той става по-добър.

— Никога не бих решила, че си сладкодумен.

— Подозирам, че ни предстои да узнаем още немалко неща един за друг. Не трябва ли това да е забавната част?

Фиона не отговори. Дръпна вратата и той й помогна да я затвори. Едва когато я погледна през стъклото, докато заобикаляше джипа от предната страна, му хрумна, че тези думи някак я бяха засегнали. И осъзна, че има много да учи.