Смъртоносни разкрития

41.

Проблясъци от синя и бяла светлина играеха по върховете на дърветата, когато шерифът се присъедини с джипа си към фалангата от пожарни и други коли на спешните служби. Фиона, облечена в тениска и долнище на пижама с дълги крачоли, стоеше на вратата на бунгалото си, скръстила ръце, за да се предпази от студа. Косата й висеше разчорлена и тя изглеждаше едновременно уморена и уплашена. Вниманието й бе насочено нагоре по хълма, където във въздуха още се виждаха рехави облачета дим. Четирима униформени пожарникари, въоръжени с брадви и лопати, потушаваха последните остатъци от огъня — заровените в земята корени, които можеха да продължат да тлеят с дни.

Тя не видя пристигането му. Но когато Уолт нареди на Беатрис да не мърда, Фиона явно чу гласа му и се обърна към него, скрита зад сериозното си изражение като зад воал. Единственото, което той разбра, бе, че тя го е чула през виковете, шума на помпите и дизеловите двигатели и е познала гласа му само по една изречена дума. Незнайно защо, това му вдъхна надежда.

Огънят бе опожарил площ от един акър върху хълма, опърляйки кората на елите и боровете и унищожавайки лехата, където само преди часове бяха стояли Уолт и Фиона. След себе си бе оставил черен слой овъглени борови иглички и сива пепел от тревата на моравата.

Пристигна нова патрулка само секунди след него. В нея имаше двама заместник-шерифи: Бломпие и Чалмърс. Те излязоха от колата и погледнаха към Уолт за инструкции.

— Претърсете главната къща. Уверете се, че е празна.

Той тръгна бавно към Фиона, чудейки се какво ще й каже.

— Кълна ти се — изпревари го тя. Наведе глава, шептейки: — Знам как изглежда, но не е така.

— Нищо не съм казал.

Тя снижи гласа си толкова, че едва се чуваше:

— Кажи ми, че не си замесен в това, Уолт. Ако си го направил заради мен…

— Аз ли? Нямам нищо общо.

— Наистина ли?

— Сериозно ли мислиш, че бих направил нещо подобно?

Взряха се един в друг сред проблясъците на разноцветните светлини.

Дали да повярва на тази преструвка? След като бяха обсъждали точно това? Или тя просто играеше по зададените от него правила? Опитваше се да поддържа прикритието?

— Мълния… — каза той.

Фиона не продума, но изсумтя насмешливо. Сетне изведнъж стана сериозна, вдигна глава. На лицето й бе изписан зараждащ се ужас.

— Аз бях заспала — прошепна тя, макар и отбранително. — Огънят можеше да изгори бунгалото… Можех да…

Тръпка пробяга по тялото й.

За един кратък миг Уолт се изкуши да й повярва, но после мигът отмина.

— Ти ли съобщи? — попита той.

— Подуших го — каза тя. — Благодарение на климатиците на Айдахо. В противен случай… Кой знае?

Малко къщи в района притежаваха каквито и да било климатици. Нощем през лятото температурите падаха до пет градуса, така че бе достатъчно да отвориш широко всички прозорци, за да охладиш дома, а после да ги затвориш преди осем сутринта. Една къща с добра топлинна изолация можеше да се запази прохладна през целия ден.

— Може би това ти е спасило живота.

— И аз казвам същото.

Той продължаваше да чака някое смигване или таен знак от нейна страна, но те липсваха. Явно тя не смяташе да му дава никакъв шанс да си навлече неприятности.

— Добре тогава — съгласи се той.

— Не ми ли вярваш? — Изрече го така, сякаш току-що й бе хрумнало.

— Разбира се, че ти вярвам.

Проблясващите светлини продължаваха да играят по лицето й. Тя го изгледа изпитателно. Изучаваше го.

— Трябва да продължа с работата… — каза Уолт. — Вземи си яке или някаква дреха, тук навън е студено.

— И така ми е добре — успокои го Фиона.

— Студено е. Вземи си яке — повтори Уолт и тръгна към един пожарникар, когото бе разпознал като командира.

— Някакви идеи?

— Сигурно е от мълния — предположи мъжът. Беше висок, широкоплещест и имаше плътен глас. — Най-вероятно.

— Да — съгласи се Уолт.

— Обикновено пада върху дърво, но не съм специалист.

— Ясно — каза шерифът с желанието да спрат дотук. — Имате ли нужда от нещо?

— Всичко е наред. До трийсет-четирийсет минути ще приключим. След час-два ще пратя няколко души тук, горе, да проверят дали няма повторно възпламеняване. Може да я предупредите, за да не се уплаши. — Той посочи към Фиона.

— Добре.

Уолт се обърна да слезе обратно по хълма.

— Шерифе?

— Да?

— Формата на пожара е необичайна, ако това ви интересува. Би трябвало да имаме крушовидна форма, насочена нагоре, ето така. Но ако забелязвате, тук е обърната. Откога огънят върви надолу?

— Това има ли някакво значение? — попита Уолт. — Не го споменахте, когато ви попитах.

— Просто ми се струва особено, нищо повече. Дали има значение? Не мога да твърдя, че не е мълния, а палеж. Нали? Но е необичайно. В случай че ви интересува. Това е всичко.

— Разбира се, че ме интересува — каза Уолт малко прекалено отбранително.

— Не виждаме често подобно нещо, даже никога.

— Разбрах — сопна се Уолт.

— Добре де, добре. — Мъжът се намуси, обърна се и със замах стовари брадвата си върху земята, разпилявайки пепел и пръст.

Уолт не можеше да е сигурен, но му се стори, че го чу да промърморва под нос нещо като: „Задник!“.

А най-лошото бе, че вероятно си го заслужаваше.

— Шерифе? — извика заместник Линда Чалмърс от входната врата на къщата. Малко по-навътре се очертаваше силуетът на заместник-шериф Бломпие.

На Уолт му бе нужна секунда, за да зърне фигурата между тях — дребното момиче, което Линда бе стиснала здраво за ръката. А след още миг осъзна, че това е Кайра Туливич. Умът му извърши разпознаването, а после очите му се преместиха към Фиона, чиято изненада изглеждаше твърде неподправена, за да предизвика съмнение. Боса, Фиона прекоси алеята почти на пръсти. Погледна нагоре по хълма към Уолт, а после отново към Кайра, повтаряйки неговите движения.

— Открихме я в една стая встрани от винарската изба — обясни Чалмърс, когато Уолт стигна до тях.

— Тайна стая. С котлон, химическа тоалетна и електрогенератор — допълни Бломпие.

— Каква тайна стая? — попита Фиона, стигайки до тях.

— Бломпие, дай ми якето си — нареди Уолт.

Заместник-шерифът си свали якето и Уолт го заметна през раменете на Фиона. Тя го придърпа плътно около себе си и сякаш се смали.

Кайра изглеждаше уморена и не можеше да откъсне очи от Фиона. Именно този неин напрегнат, втренчен поглед заинтересува Уолт. Това не бе поглед на дъщеря към майка или на приятелка към приятелка, а съдържаше в себе си неверие, загриженост. Точно така, помисли си той, момичето се боеше за нея, излъчваше съчувствие. Дали Кайра ги бе подслушала, докато разговаряха в градината? Дали тя бе запалила огъня? Дали тя бе убила Мартел Гейл, както намекваха уликите? Уолт нямаше друг избор, освен да действа според наличните доказателства.

— Кайра — каза той с приглушен глас, — бих искал да дойдеш с мен до участъка, за да си поговорим.

— Веднага ли? — намеси се Фиона. Опитваше се да привлече вниманието на Кайра.

Уолт моментално повиши тон.

— Да. Веднага. Засега само моля, но нещата могат да станат и по-сложни.

Кайра остана съсредоточена върху шерифа.

— Разбира се. Съгласна съм.