Смъртоносни разкрития

26.

Уолт седеше срещу компютърния екран на масата в трапезарията, когато чу ритмични звуци от стъпки по стълбата на верандата. Тъкмо пращаше имейл на Болд и се надяваше да поговори с детектива по скайпа, за да обсъдят фактите по случая и да види дали за него те също клонят към една точка. Бяха върнали от лабораторията отпечатъците от гуми, класифицирани като „БФ Гудрич“ с дълги радиални нарези. Полените от ушната кал на Гейл бяха идентифицирани като произлизащи от жълта лилия. Той бе видял как градинарят на Боутрайт разкопава цветна леха. Дали не го правеше, за да прикрие напоената с кръв пръст? Ако тръгнеше срещу човек като Боутрайт, щеше да му е нужно нещо повече от полени и предчувствия — по-скоро армия от адвокати.

Стъпките утихнаха и Уолт се подготви да чуе звънеца или почукване по вратата. В девет и половина вечерта бе късно за неканени гости и колкото повече се удължаваше паузата, толкова по-сигурен ставаше той, че на прага го чака една неуверена Фиона. Отблъсна стола си назад и бързо се насочи към входната врата, тъй като не искаше тя да се разколебае и да си тръгне. Отвори рязко и усети как очакванията му се сгромолясват, когато се озова срещу непозната жена.

— Кого търсите? — попита хладно той.

Жената изглеждаше около трийсетте и имаше уморен вид: с несресана кестенява коса, без грим, а по хрущяла на лявото й ухо се забелязваха седем празни дупчици за обеци.

— Шерифе? — Гласът й бе дрезгав, като на пушач.

— Да. Мога ли да ви помогна?

— Трябва да говоря с вас.

— Имам приемни часове. Ако не възразявате…

— Извън офиса — прекъсна го жената. — Една приятелка знаеше къде живеете. Съжалявам за безпокойството.

Той я покани с жест да влезе и й посочи дивана. Предложи й нещо за пиене с надеждата, че няма да приеме, а тя поиска кафе.

— Каквото и да е… И нескафе става.

Той използва пресата, за да направи две кафета, и й сервира в чаша със семейство Симпсън. Неговата беше с лого на застрахователната компания „Стейт Фарм“.

Беатрис се промъкна с дебнеща стъпка до краката на жената и въздъхна, за да е сигурна, че ще я забележат. Жената се наведе и погали кучето. Беа се настани удобно и опря муцуната си в края на дивана.

— Съжалявам — каза жената, — не е правилно да идвам тук. Но не бива да ме виждат в офиса ви, или поне не искам да ме забележат.

— Няма нужда да се извинявате.

— Става въпрос за мъжа… За мъртвия мъж.

Външно Уолт запази спокойствие, макар че го обзе страхотно вълнение.

— Мартел Гейл ли имате предвид?

— Мартел, да. Тогава не знаех фамилията му.

— Познавали сте го, така ли? — Уолт сръбна от горещото кафе, донякъде, за да запази безгрижния си вид.

— Шерифе, аз съм член на АН — Анонимните наркомани. Най-важното в цялата идея е анонимността, затова идването ми тук е абсолютно неправилно. Но щом видях статията във вестника… Когато пуснаха негова снимка — онази, футболната — се почувствах задължена да изляза на открито.

— Радвам се, че го направихте.

— Той посети нашата група миналия вторник вечерта. Тогава имаше лекция, така че не споделяхме много, но накрая остана на кафе и аз поговорих с него. При нас идват много гости и искаме да се чувстват комфортно.

Уолт се зачуди дали нейното дружелюбие не е имало нещо общо с хубавата външност на Мартел Гейл.

— Той се задържа известно време — продължи жената — и се поразговорихме. И макар че не го каза направо, мисля, че беше дошъл в Сън Вали за деветата стъпка…

— Знаете ли, запознат съм с програмите „Дванайсет стъпки“ — най-вече с тази на анонимните алкохолици — и, повярвайте ми, оценявам техния успех, но не съм наясно с конкретните стъпки.

— Бихте могли да я наречете изкупление — каза тя. — „Лично изкупуваме вината си пред тези хора, щом е възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или други.“ В общи линии това е шансът ни да се освободим от излишния товар и да разчистим пътя към пълното си възстановяване.

— Съзнавам, че се предполага анонимността да бъде запазена — рече Уолт, подбирайки внимателно думите. — Ала след като г-н Гейл е мъртъв, надявам се, че можем да пренебрегнем това и да ми кажете каквото знаете.

— Бих го направила, само че последната част от стъпката донякъде ми пречи. Няма как да знам кого може да нарани такава информация. Не е редно дори това, че съм дошла тук и говоря за тези неща, камо ли пък случайно да засегна някого с тези свои действия. Това трябва да бъде решено от самия наркотично пристрастен. Не смятам да играя ролята на висша сила.

— Да се върнем малко назад — предложи Уолт. Постара се в гласа му да не проличи никаква настойчивост. Бързо влезе в професионалния си образ, колкото и странно да му изглеждаше да го прави в собствената си къща. — Той е дошъл на сбирката ви. След края й двамата сте се срещнали. Ходихте ли някъде? Или всичко това се състоя на самата сбирка?

— Отидохме да пием по чаша кафе. В „Тъли“.

— И от това, което ви каза той, решихте, че е дошъл в града за деветата стъпка.

— Да.

— Значи е трябвало да се срещне с някого — предположи шерифът.

— С повече от един — изтърси тя, преди да присвие обвинително очи срещу него.

— Работата е там — каза Уолт, — че ние не искаме да нараняваме хората…

— Елън.

— Елън. Ние… шерифите… нашата работа е точно обратната. Ние пазим хората. В този случай обаче е твърде късно да предпазим г-н Гейл. Затова сега задачата ни се свежда до това, да разследваме смъртта му. И както можете да предположите, това често се оказва много трудно. Този случай не прави изключение, имайки предвид факта, че г-н Гейл е гост в нашата долина и ни е сравнително непознат. Като добавим и славата му на спортна звезда, нещата стават още по-сложни.

— Което е една от причините да не мога да дойда в офиса ви. Не искам името или лицето ми да се появят по новините. Никой не знае, че съм вземала наркотици, шерифе. Нито шефът, нито семейството ми. АН ми спаси живота, но ако ме изгонят оттам…

— Това няма да стане.

— Ще се изненадате колко лесно става.

— Тук сте в безопасност.

— Докато не открия, че някой журналист се спотайва в храстите.

Тя беше права. Журналистите понякога душеха около дома му. Анонимността й никъде не бе гарантирана.

— Мислех да ви се обадя по телефона — призна жената. — Но ми се стори страхлива постъпка. Не че очаквам това да има някакво значение за друг, освен за мен. Искам да кажа тук съм, но не мисля, че мога да ви помогна кой знае колко.

— Кое създаде у вас впечатлението, че е дошъл тук за деветата стъпка? — попита Уолт, страхувайки се, че тя започва да му се изплъзва.

— Вече казах твърде много.

— Той спомена ли имена?

— Не! Разбира се, че не.

— Но все пак е казал нещо.

— Каза, че е пристигнал тук да оправи нещата, и поговорихме за някои други стъпки. В общи линии схванах, че той е дошъл тук за деветата.

— Поиска ли от вас да му помогнете да открие някого?

— Откъде знаете? — попита тя.

— Почти всички тук получават кореспонденцията си на пощенска кутия. Да намериш истинския адрес, може да се окаже сложно.

Жената го изгледа с подозрение.

— Казвам ви много повече, отколкото възнамерявах. — Тя остави кафето и отново погали Беа по главата. — Май е по-добре да си вървя.

Уолт не разполагаше с нищо, за което да се залови. Знаеше само малкото й име. А дори и то можеше да не е истинско. Нямаше как да я остави просто да си тръгне…

— Стори ли ви се, че е гневен или отмъстителен?

— Той ли? Не. Точно обратното. Шегувате ли се? Беше разкаян. Докато стигнем до деветата стъпка, всички сме разкаяни. Когато използваш наркотици, причиняваш зло на хората, които най-много обичаш. Крадеш от тях. Лъжеш ги. Мамиш ги. Правиш каквото е необходимо, за да си набавиш дозата. Използваш това като извинение, за да вършиш щуротии. Наркотиците са невероятно удобни в това отношение, шерифе. Можеш да правиш практически каквото си поискаш и винаги обвиняваш дрогата, а не себе си. А нещата, които правиш, те карат да се чувстваш толкова лайняно… Простете за израза. Надрусваш се, за да забравиш, и всичко се завърта отначало.

— Но предполагам, че с времето се натрупва някаква злоба. Ревност или гняв към онези, които престават да ти помагат или спират да ти се обаждат.

— Запознат сте с нещата — каза тя. — Личи си.

— В моята работа човек се сблъсква понякога и с наркомани…

Тя се изсмя и почеса нервно кучето по козината.

— Предполагам, че наистина е така. — Пролича й, че се почувства неловко.

— Но това не важеше за Мартел Гейл.

— Той беше от възстановяващите се. Беше си сложил нещата в ред, както се казва, или поне на мен така ми се видя. Беше дошъл много отдалеч, за да си изкупи вината. Повечето хора пишат писма. Някои се осмеляват да се обадят по телефона, но и това не е лесно. А да пропътуваш половината страна, за да го направиш лично, значи, че много държиш на този човек. Повярвайте ми. Или пък хора, както вероятно е в неговия случай. Бил е тотално смачкан, докато е употребявал наркотици, стероиди, хормони за растеж и всякакви химикали за подобряване на формата. И то в големи количества, както чух от него. Бил съвсем избеснял. Натровен. Маниак. Имал тестостерон в излишък. Разбивал с юмрук прозорци на коли. Такива ми ти работи. В стила на Хълк. Истински ужас.

— Човек би си помислил, че това вероятно е било придружено с известен гняв — каза Уолт, представяйки си как Винс Уин гърми напосоки в тъмното с надеждата да уцели Мартел Гейл. — Известна ярост…

— Той нямаше да дойде тук, ако беше изпълнен с гняв. Няма логика. Точно обратното. Той не беше дошъл, за да обвинява, повярвайте ми, а за да се подложи на тежко изпитание, макар то да не засяга само него. Пристигна, за да оправи нещата…

— И някой не е поискал да го изслуша?

— Откъде да знам…

— Той показваше ли някакво безпокойство, някакви резерви?

— Всички имаме резерви, шерифе. Ужасяващо е да се разголиш така, да отидеш при друго човешко същество, да си признаеш слабостите и да поемеш отговорност за злините, които си извършил.

— Ами ако го изненадаш? — попита той.

— Как така?

— Какво става, когато се освобождаваш от мръсните си тайни, а другият не е знаел, не е бил наясно с половината от нещата, които си вършил?

— Случва се, ако за това ме питате.

— Не си представям, че ще мине страшно добре.

— Може да е неловко. Меко казано.

— А опасно?

— Предполагам…

Уолт се замисли върху думите й.

— Не казвам, че тук се е случило това — рече бързо жената.

— Но ако Мартел Гейл е пристигнал неочаквано при някого, който не е знаел, че е бил наранен от него по време на периода му на пристрастяване, това може да е било смущаващо или дори трудно за въпросния човек.

— Точно затова тази девета стъпка е много ясна по въпроса. Не я прилагаш към някого, ако това ще го нарани или съществува някаква опасност.

— Ами ако не знаеш?

— Знаеш — каза тя уверено. — Някои от нас имат кратки списъци, а други — невероятно дълги. Но внимателно преценяваш всеки човек. Споделяш със своя настойник. И определяш към кого трябва да направиш стъпката и към кого не.

— Със своя настойник?

— Да. Или поне аз така направих.

— Как да открия настойника на Гейл?

— Няма да го откриете. Точно в това е анонимността.

— Но как бих могъл да го намеря?

— Не можете.

— Загинал е човек. Може да е бил убит.

— Знам това. Защо мислите, че дойдох?

— Или пък настойникът би могъл да се свърже с мен — предложи Уолт. — Ако поиска. Ако някой му каже, че трябва да говоря с него. Или с нея.

— Вероятно няма да го направи.

— Но има шанс, нали?

— Предполагам, че е възможно…

Уолт зачака предложението. То не дойде. Двамата се взираха един в друг над масичката за кафе. Опашката на Беа потупваше по крака на масата.

— Моля ви — настоя шерифът. — Знам, че ако организацията ви прилича на „Анонимните алкохолици“, трябва да имате връзки. Някой познава някого, анонимен или не. И Гейл. Настойникът му знае какво е станало с него до този момент. Имам нужда само от някого, който да ни запознае.

— Неговата група е от Ню Орлиънс. И при това се състои от бивши затворници.

Уолт скъта тази информация в ума си. Бивши затворници. Значи би могъл да проучи нещата и без нея.

— Вероятно можете да се обадите на някого — рече умолително той, защото искаше да щурмува от колкото може повече страни.

— Вярно е, всички познаваме някого, който познава някого…

— Става дума за един погубен човешки живот.

— Знам това, шерифе. — Жената остави чашата. — Кафето наистина е хубаво — каза тя.