Смъртоносни разкрития

12.

Фиона се събуди, усещайки как грапавият език на Ейнджъл лиже ръката й.

Птичето чуруликане отвън й извести, че е ранно утро. Докато опитваше да се разсъни, посегна да погали котката. И внезапно осъзна, че усеща нещо като махмурлук — главата я цепеше, устата й бе пресъхнала, погледът й беше размътен. Опита се да седне, но й се зави свят и се отказа. Посегна към тила си и откри дълга хоризонтална подутина в основата на черепа, после вдигна поглед, видя ръба на кухненския плот точно над себе си и направи връзка между двете неща. Отляво сгъваемата табуретка бе преобърната и това също се вписваше в картинката.

Ейнджъл се възползва от случая, за да се покатери върху гърдите й, и се настани там, мъркайки доволно. Фиона пак я погали замислено. Опита се да си спомни, да разкрие мистерията защо се е озовала на пода с цицина на главата, но нищо не й идваше наум. Там, където трябваше да има образ, имаше само тишина. От тази тишина се разнесе бръмченето на кола, сетне си спомни за лицето на Уолт, който надничаше през прозореца… После се беше появил друг автомобил… Но дали това се случи през същата нощ? Или през друга…

Тя вдигна котката и я остави внимателно на пода, после отново се опита да седне, като този път успя да се опре на лакти. Виеше й се свят, повдигаше й се и всеки момент можеше да повърне. И макар че болката туптеше силно в тила й, карайки цялото й тяло да изтръпва, тя разбра, че страхът й е предизвикан от необяснимата тишина. Той я заливаше като вълна и я давеше. Тя повърна и за момент изпита надежда, че това може да прочисти главата й и да й помогне да се ориентира — да си спомни нещо, каквото и да е. Но сякаш някой я бе сложил на пода, беше й скроил някакъв ужасен номер, оставяйки я да гадае за причината за нейното състояние. Усещаше се като жертва на шега, която обаче бе твърде злобна…

Миризмата на повърнато я погнуси и я накара да се раздвижи. Тя се оттласна от пода и запълзя напред на четири крака. Ако не беше напипала цицината, би се заклела, че има тежък махмурлук, и нямаше да се изненада, ако откриеше полупразна бутилка на масичката. Няколко пъти през живота си се бе напивала до безсъзнание, но не и след колежа. Не можеше да си представи, че си е причинила това, но на този етап би приела всякакво обяснение с радост. Всичко щеше да е по-добре от ужасната тишина, която обгръщаше стаята и потапяше всичките й спомени от изминалата нощ…

Изправи се мъчително на крака и като се подпираше на облегалката на един стол, на стената и на дръжката на вратата, се добра до банята, където се съблече и си взе душ. Зрението й ту се избистряше, ту се замъгляваше отново и когато повърна за втори път, си каза, че трябва да отиде в болницата. Тъй като не се доверяваше на способността си да шофира, се обади в главната къща с надеждата да намери Кайра, но тя не вдигаше телефона.

Болницата беше на не повече от километър и половина, така че Фиона тръгна бавно към своето „Субару“, но по едно време осъзна, че е само по хавлия. Обърна се и се възхити на бунгалото, като че ли го виждаше за първи път. Застланата с плочки алея беше като малко дворче между главната къща и бунгалото и тя се взря натам, с надеждата да попадне на нещо, което да навърже изгубените й спомени. Отново се опита да запълни пустотата за събитията, които навярно се бяха случили, преди тя да падне. Реши, че точно това е станало, след като не намери празна бутилка или други доказателства за препиване. Най-вероятно се беше спънала в табуретката. Умът й работеше достатъчно трезво, за да осъзнае, че това е единственото разумно обяснение за цицината на главата й. Сигурно е вървяла заднишком… Отстъпвала е от нещо… И това нещо трябва да е обсебило цялото й внимание, за да не забележи табуретката зад себе си.

Но докато изкарваше колата от имението, даже тези неща си ги спомняше трудно. Не можеше да каже с увереност къде точно се бе събудила. Докосна косата си и откри, че е мокра, но не си спомняше да е вземала душ.

Стисна по-здраво волана, така че чак пръстите й изтръпнаха, и опита да се съсредоточи, сякаш за първи път шофираше сама. Това бе единствената й искрица надежда: спомняше си с абсолютна яснота как на шестнайсет години седи ужасена в автомобил, а на седалката до нея баща й я наставлява…

Тя се убеждаваше, че не губи разсъдъка си. Беше загубила само една много важна част от него, която много се надяваше да си възвърне.