Смъртоносни разкрития

6.

Уолт, Фиона, Томи Брандън и Гилермо Менкез вървяха по пътеката през тъмната гора, предвождани от Беатрис. Изкачваха един северен склон, по който растяха ела, бял бор и трепетлика. Всъщност кучето не водеше, а следваше миризмата от кутия кондензирано мляко, която заместник-рейнджър Менкез от Отдела за защита на рибата и дивеча бе открил на сто метра от къщата на Бъркхолдър. Фактът, че по кутията имаше чужда миризма и тя ги водеше навътре в гората, вдъхваше на Уолт надежда, че са попаднали на следа.

— Не виждам никакви мечи следи — рече Менкез. Той бе набит мъж с големи мустаци и пълно лице.

— Няма и изпражнения — съгласи се Уолт. — Нито козина по храстите или по откършените стари клони…

— Голям специалист си… — измърмори Фиона.

Уолт не й обърна внимание.

— Няма признаци, че някаква храна от кухнята е била изядена тук. — Той очакваше Беатрис да ги отведе до човек, незаконно лагеруващ в местността. А Менкез — специалистът по мечките, бе дошъл с тях за в случай, че срещнат някоя. Ако пък теорията на Уолт се окажеше вярна, „мечката“ щеше да има нужда от преводач.

През последното десетилетие испаноезичното население в долината бе нараснало лавинообразно. Все по-често неговата служба и Отделът за защита на рибата и дивеча си имаха работа с мексиканци, заселили се в държавната гора, докато се местеха от една черна работа на друга. С рухването на икономиката се бяха появили цели незаконни селища от по двайсет, четирийсет, шейсет наемни работници.

Фиона бе включена в групата, за да записва всичко, което открият. А и през последните няколко дни тя постоянно тормозеше Уолт да намери крадеца, за когото се предполагаше, че живее в горите край дома на Енгълтън.

Уолт протегна ръка и даде знак на другите да спрат. Сетне коленичи и съсредоточи вниманието си върху кафявите борови иглички, които покриваха едва забележима диря.

— Брандън! Подай ми една пръчка — каза той, протягайки назад разтворената си длан.

Томи Брандън намери един паднал клон, отчупи от него суха пръчка и я подаде на Уолт като медицинска сестра, асистираща на хирург.

— Снимка, моля — рече Уолт.

Фиона се промъкна напред и направи няколко снимки на земята пред него.

— Може би щеше да ми е от полза — каза тя, — ако знаех какво снимам.

— Точно тук — рече той, като повдигна с върха на пръчката крайчеца на едно паднало листо. Избута го настрани, хвана го с два пръста и го хвърли зад себе си. — Още една снимка — нареди той.

— Какво е това? — попита Фиона. Засне отблизо боровите иглички и за първи път забеляза през обектива, че част от тях са начупени. — Не може да си видял това — промърмори тя.

— Тук — каза Уолт, като посочи с пръчката. — Това е отпечатък от човешки крак. Носил е ботуши или обувки с твърда подметка. Не е от маратонка. — Той погледна към собствените си ботуши. — Десети или единайсети размер. Имаме късмет, че през последните две седмици не е валяло. — Взря се нататък по пътеката и подсвирна на Беатрис да спре. Щом кучето погледна към него, Уолт му даде знак с ръка и то клекна отстрани на пътя. — Не искам да развали следите. Те са на мъж. — Той погледна назад. После хвана туристическата обувка на Фиона и я отмести. — Тежи приблизително около осемдесет килограма. Висок е метър и осемдесет или малко отгоре.

Фиона се обърна към Брандън, който й кимна, сякаш за да я увери, че шерифът говори сериозно.

— Беатрис… — досети се Фиона. — Видял си промяна у Беатрис, когато мина оттук.

— Много добре, госпожице Кеншоу — похвали я Уолт.

— Носът й? Опашката й? Какво забеляза?

— И двете — отвърна Уолт. — Беа е моят гайгеров брояч. В момента тя е шефът и го знае. Погледни я.

Кучето клечеше гордо край пътеката, с изражение, което сякаш питаше защо се бавят.

— Виждала ли си някога нещо по-сладко от това? — рече Уолт. — Показва нетърпението си!

— Честно казано, малко съм изумена — призна Фиона.

— Това ми е работата — каза Уолт. — Моята и на Беа. Не е кой знае какво.

— Напротив, невероятно е — възхити се Фиона. — А височината как я определи?

— По размера на обувките, комбиниран с теглото — отговори Брандън. — Големи стъпала, не много тежък. Значи е висок и слаб.

— Не е латиноамериканец — рече Менкез. — Не е много вероятно, щом е над метър и осемдесет.

— Не, Гили — каза Уолт. — Какво ще кажеш да се отклоним от пътеката?

— Посочи накъде — рече Менкез.

Брандън, който разглеждаше една топографска карта, каза:

— На около двеста метра пред нас има равна площадка с големина половин акър.

— Водоизточник? — попита Уолт.

— Пресъхващо поточе, което извира от далечния й край.

Уолт вдигна поглед към дърветата.

— Тече от северозапад на югоизток — каза той.

— Точно така — отвърна Брандън.

— Искаш да ме смаеш, нали, Уолт? — рече Фиона. — Бил си тук и преди.

— Едва ли — намеси се Брандън, преди шерифът да успее да отговори.

Уолт я накара да млъкне с поглед.

— Ще навлезем тихо — каза той, обръщайки се към всички. — Брандън, ти ще поемеш нагоре по потока от тази страна. Гили, ще ти дадем преднина. Ти заобикаляш от север и искам да се прехвърлиш през билото и да излезеш на площадката едновременно с мен. Ще използваме шести канал. Ще ви подам сигнал с две цъкания. Ако сте на позиция, ще ми отговорите с две; ако ви трябва още минута, три цъкания; за две минути — четири.

Менкез кимна и потъна в гората, без да каже нищо повече. Движеше се безшумно като котка.

— Ти — каза Уолт на Фиона — ще спреш, когато ти дам знак. Искам да се прикриеш зад някое дърво, в случай че започне стрелба. Няма да мърдаш, докато не те извикам. Най-добрият начин да ми помогнеш сега е, като не разсъждаваш, а просто като следваш заповедите ми. Знам, че това не ти е в нрава, но се налага.

— Няма проблем. Разбирам.

— Добре. — Той се обърна към Брандън. — Да вървим.

Уолт получи три цъкания от Менкез, изчака, следейки часовника си, и минута по-късно изпрати сигнала отново. Когато му бе отговорено с две цъкания, той се изкатери по последния склон и излезе от гората на ярката слънчева светлина, която го заслепи. Примижа, сякаш беше попаднал под блясъка на прожектори. Сложи си пилотските слънчеви очила и зърна с периферното си зрение Менкез.

Брандън, който бе изпреварил и двамата, излезе иззад едно дърво до ромолящото поточе, на петдесет метра вляво от Уолт.

В другия край на малкото сечище, близо до хълма, обрасъл с трепетлики, имаше заградено с камъни огнище. Личеше, че наскоро в него беше горял огън. Наоколо бяха разхвърляни боклуци. До един навес се забелязваше малка купчина съчки и цепеници. Мъжете се приближиха от три страни с енергична походка.

Уолт приклекна, опипа камъните на огнището, после поднесе ръка над пепелта и докосна овъглените дърва. Вдигна дясната си длан с разперени пръсти: пет минути. Мълчаливо даде знак на Брандън да се изкачи по хълма. Брандън тръгна.

Уолт се обърна и пое към гората, а Беатрис се втурна към него с всички сили. Той я накара да седне с жест, даде й да подуши отново кутията кондензирано мляко, за да си припомни миризмата, и посочи към гората.

— Намери го! — прошепна той.

Кучето бързо се отдалечи в същата посока, накъдето бе тръгнал Брандън.

Уолт разрови боклуците с пръчка, търсейки някаква следа, но не откри нищо.

— Нашето момче ли е било тук? — попита Менкез, оглеждайки открития навес. Сетне се замисли. — По-скоро са били двама души… Спали са тук. Достатъчно скоро, за да не може вятърът да заличи следите.

Уолт отиде при него.

— Например снощи — каза той.

— Така предполагам.

— Двама? Това не се връзва.

Тъкмо посягаше към радиостанцията, когато Брандън се обади.

— Виждам двама души — изрече той приглушено, като се стараеше да говори тихо. — Беа ги засече безпогрешно. Мъж и жена. Намират се на около осемстотин метра пред мен и вървят по пътека, която се вие на юг, изкачва се и се прехвърля в Грийнхорн. Да ги последвам ли?

— Спри ги, ако можеш — каза Уолт. — Ние идваме.

Повика Фиона и миг по-късно вече тичаха.

Двамата бяха към трийсетте. Оказаха се природолюбители. Мъжът носеше червена кърпа на главата; жената мъкнеше хидратиращ пакет и раница. Придружаваше ги женски лабрадор, който веднага се сдуши с Беатрис. Кучетата се гонеха из гората, като размятаха сухи иглички и ръмжаха.

— Само снощи преспахме тук — рече мъжът.

— Сутринта станахме рано — обясни жената. — Ще заобиколим по края на Грийнхорн, а после ще се отклоним по тази пътека.

— И в какво състояние открихте лагера?

— Боклуците не са наши — каза мъжът. — Изгорихме, каквото можахме…

— А аз прибрах някои неща — добави жената.

— Но просто беше прекалено много — оплака се мъжът.

— Мога ли да видя какво сте прибрали? — попита шерифът.

Жената му даде една найлонова торбичка, Уолт изсипа съдържанието й и затършува из него. А жената се втренчи дълго и настойчиво във Фиона.

Брандън попита:

— Срещнахте ли някакъв мъж през последния ден?

— Не — отвърнаха те.

— А диви животни? — обади се Менкез.

— Нищо по-голямо от катеричка — каза жената. — За какво е всичко това?

— Когато сте пристигнали в лагера — каза Брандън, — в какво състояние го заварихте? Получихте ли някаква представа откога е изоставен?

— Отскоро — обади се Уолт, като вдигна с пръчката малка кутия от соево мляко, предназначена за един човек.

— Прибрах това, защото е покрито с нещо като фолио и не гори добре — обясни жената. — Открихме голямо количество от същия материал, разтопен в огнището.

По молба на Уолт Фиона направи поредица от снимки. Шерифът бе събрал стопените остатъци на купчинка.

— Много добросъвестно от ваша страна — каза Менкез. — Де да имаше повече лагеруващи с такова чувство за отговорност.

— Датата на годност — каза Уолт — е ноември.

— Трайността обикновено е шест месеца — допълни Фиона. Никой не оспори това. — Трябва да е бил продаден в края на май или юни.

— Но не и юли, така ли?

— Спорен въпрос — каза тя. — Възможно е, но това е популярна марка. Съмнявам се, че остава по рафтовете толкова дълго. Можеш да провериш.

— Бъркхолдър — рече замислено Уолт.

— Соевото мляко е пастьоризирано. Може да се съхранява дълго — каза Фиона.

— Какво става тук? — повтори жената. — Търсите ли някого? — Тя срещна погледа на спътника си, който също изглеждаше объркан.

— Малко помощ ще ни е от полза — рече Брандън.

— Хей — възкликна изведнъж жената, обръщайки се към Фиона. — Сетих се откъде ви познавам. Вие не сте ли…? Вие не спасихте ли онова дете, което се давеше?

— Всичко, което можете да ни кажете — прекъсна я Фиона, — ще остане строго поверително и би могло наистина да ни помогне. Това е важно. Този човек е окръжният шериф. Дошъл е тук лично, което би трябвало да ви говори нещо. Помислете си.

Жената отново погледна въпросително към мъжа. Той поклати глава почти недоловимо, но Фиона забеляза това.

— Какво премълчавате? — попита тя. — Защо не сте откровени?

— Аз… — започна жената, но мъжът отново й даде знак да млъкне. — Тук всички сме зрели хора — продължи тя. — Аз се печах на слънце. Без риза. Сещате се — обърна се към Фиона. — Беше прекрасен следобед. Едното доведе до другото… Джими и аз… се наслаждавахме заедно на свежия въздух. Там, по средата на сечището. Върху надуваем дюшек. Може да съм станала малко прекалено шумна, струва ми се… — Тя се изчерви. — Работата е там, че и двамата… И на двамата ни се стори, че чухме нещо. Горе на хълма. Замряхме неподвижно… и аз… знаете… не исках да…

— Млъкни — ядоса се Джими.

Жената се изсмя нервно и сви рамене.

— Но истината е, че и двамата го чухме — призна мъжът.

— Сигурно е била някоя сърна — предположи жената.

— Не беше! — настоя Джими. — И ти го знаеш много добре.

— За вчерашния следобед ли става въпрос? — уточни Уолт.

— Може би около четири часа — каза жената. — Слънцето все още печеше силно.

— Той се е връщал в лагера — предположи шерифът, обръщайки се към хората си.

— Може да сменя два-три лагера — рече Менкез. — Често се сблъскваме с това. Такива като него заобикалят петдневното ограничение за престой, като се местят на всеки пет дни. Не можем да направим кой знае какво.

— Мъж ли беше? — попита Уолт.

— Сега тя не иска да си признае — обясни Джими, — но тогава ми каза, че имала чувството, че някой ни наблюдава.

Жената се смути още повече. Погледна към Фиона.

— Понякога човек просто изпитва това шесто чувство — че някой го гледа… — рече сконфузено тя. — Знаете за какво говоря. Почти винаги ме побиват тръпки от него. Почувствах го и вчера и, честно казано, не знам, може би заради мястото, на което бяхме, заради обстановката… Но това май ме възбуди.

— Божичко — простена Джими. — Май? Защо просто не опишеш всички подробности?

— Затова не спряхме — призна жената. — Нещо не ми се искаше да спираме.

— А сега може ли да спреш? — сопна се Джими. — Моля те.

— Моят заместник ще запише показанията ви.

— Много ни помогнахте — усмихна се Фиона. — Знам, че не е лесно…

— Да не би тук да обикаля някакъв ненормалник? — разтревожи се мъжът. — Това ли ни намеквате?

— Честно казано, ако бях на ваше място — рече Уолт, — бих тръгнал към Пайъниърс или към Боулдърс6. Някъде на север.

— Виждаш ли? — обърна се Джими към жената, сякаш обвиняваше нея за всичките им проблеми. Повика кучето и пое по пътеката.

Жената остана за малко, за да даде на Брандън имената и телефонните им номера.

— Съжалявам за това — рече Брандън.

— Няма нищо — каза тя. — Ще му мине.

— Аз мога да остана в този лагер — предложи Менкез. — Току-виж извадим късмет и той се върне.

— Само наблюдавай — каза Уолт. — Не прави нищо. Такива хора… Човек като този, Гили…

— Да, разбирам, шерифе. Ако е същият, който нахлува по къщите, ще искам подкрепление. Не се тревожи.

— Не можете ли да претърсите района? — попита Фиона. — Другите лагери?

— Предполагам, че бихме могли, но са твърде много — обясни Уолт. — Ще използваме много хора и ресурси само заради една дребна кражба.

— Ами ако той го знае и разчита на това? — възрази Фиона.

— Значи е прав — рече Уолт. Подсвирна на Беа.

Кучето дотича, захапало кокал от сърна.

Докато жената се отдалечаваше по пътеката, четиримата се втренчиха в устата на кучето. Някой беше убил сърната… Никой не изрече онова, което им се въртеше в главите, но Уолт впери поглед подир туристката, като се надяваше, че тя и Джими ще се вслушат в съвета му.