Смъртоносни разкрития

43.

— Сякаш се отвори врата, или нещо такова… — каза Фиона.

— Добре. — Катрин кръстоса крака и приглади блузата си.

Фиона трябваше да чака половин час, докато психоложката приключи сеанса си с друг клиент. Катрин бе отложила следващата си среща, за да я вмести в разписанието.

— Ще ме хипнотизираш ли?

— Може и да няма нужда. Разкажи ми за това.

— Уолт спомена… Започна да говори за онази нощ. И не знам… както казах, сякаш се отвори някаква врата.

— Случва се. Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Не съм сигурна какво има да се разказва.

Катрин я дари с лукава, но размекваща усмивка, сякаш знаеше, че има много за разказване.

— Той беше там — заяви Фиона.

Катрин си замълча. Не я попита за име. Почти не помръдна.

Фиона имаше чувството, че се намира в центъра на вихрушка и около нея летят листа и клечки, и върху всички тях има написано нещо. Думи. Имена. Части от изречения. Беше като магнитна игра с думи за хладилник — стотици мисли или части от мисли, които очакваха някакво подобие на ред. Инстинктът я подтикваше да ги спре, да се опита да улови една-две от тях и да започне да ги подрежда, но колкото повече посягаше към тях, толкова по-надалеч се отдръпваше вихърът.

Усети, че очите й се изпълват със сълзи, още преди да е разбрала какво става, преди да има възможност да се защити. Листата се приближиха.

— Ама че копеле — прошепна тя сухо.

— Тук си в безопасност — напомни й Катрин.

— Мръсник…

— Не бързай.

— Той просто пристигна, разбираш ли? Без да се обади. Изведнъж изникна на вратата, сякаш съм го чакала… Какъв негодяй! Толкова типично за него. — Тя подсмръкна и избърса носа си с китка.

Катрин се приведе напред и й подаде хартиена кърпичка.

На Фиона тя й се стори като бяло знаме, затова отказа.

— Не знам защо беше дошъл. Помислих, че може би, за да ме убие. Нали разбираш? След процеса и всичко останало. Но това дори не беше той. Не беше онзи Марти, когото познавах. Когото бях познавала. Няма значение.

Тя вдигна замъгления си поглед към безстрастното лице на Катрин. Как успяваха хората да правят това? Да стои там невъзмутимо, докато другият човек си излива душата? Все едно чакаше кексът да се изпече. Ако имаше и една плетка…

— Отстъпих навътре и той ме последва, без да съм го канила. Когато заговори, не приличаше на себе си. Сякаш през него приказваше някой друг. Изобщо не можех да го възприема. Нещата не се връзваха. Той да говори тихо и учтиво, а аз — високо и настоятелно… Наредих му да се маха, но той просто спря и се обърна. Хей, та аз говоря за Марти, за Гейл Стихията… Казах му да почака и той отново спря, все едно го контролирах. Аз да контролирам него! И таз добра! Та значи, той отново спря. „Какво правиш тук“, попитах го и той заговори на вратата, с гръб към мен. Ръката му беше на дръжката. Може би не искаше да се намира там. Това ми се въртеше в главата: този човек се появява, а дори не му се иска да е тук. Той сякаш ми четеше мислите — винаги съм смятала, че умее да го прави. Каза на вратата, че участвал в програма и това било част от стъпките на тази програма… И аз го прекъснах. Презрително. Оскърбително. Марти Гейл да се превъзпита! Да бе, да… А той ме изчаква да свърша, учтиво, бих добавила, а после подхваща наново, сякаш го е репетирал, а може и да е, знам ли? Че това било нещо, което трябвало да свърши заради мен и заради себе си. Заради двама ни. Искаше да разбера, че това не е дар, не е примирие, а е нужно за неговата душевна чистота и че за целта трябва да ми се извини. — Фиона въздъхна и се замисли за миг. — Той произнася тази дума — продължи тя — и в същия момент поглежда назад към мен. Все едно ме прободе с копие в сърцето. Извинение. От Марти. Знаете ли колко време съм чакала такова нещо? Тази дума: извинение? След всички ужасни неща, които преживях с него. Онзи ад. Онзи безкраен ад. Бях прекалено слаба, за да го напусна, а той бе прекалено силен, за да ми го позволи. Той беше просто Марти. Прекалено непредсказуем и опасен. И ето го пред мен, но в този случай не важеше поговорката „по-добре късно, отколкото никога“. „Никога“ ме устройваше прекрасно, благодаря. А той ми се извинява… Сетне се обръща към мен. Сълзи, истински сълзи се стичат по лицето му. Казва, че не може да се познае какъв е бил, какви неща е правил… — Фиона присви устни и осъзна, че погледът й се е избистрил. — Мисля, че пристъпи към мен — спомни си тя. — Аз сигурно съм направила крачка назад. Това, което му се е случило, е станало по-късно. Може би, когато съм паднала, се е приближил да ми помогне. Може би К… Може би някой се е появил и го е видял приведен над мен. Откъде да знам? Ама че копеле!

— На това място ли свършват спомените ти? — попита Катрин.

— Не помня как съм си ударила главата. Но предполагам, че това е станало. Защо? Какво? Да не би да казваш, че не съм си удряла главата? Да не би да твърдиш, че спомените ми прекъсват тук, защото съм му направила нещо? Затова ли ме гледаш така?

— Как по-точно? — безпристрастно попита Катрин.

— Не ми излизай с тези номера! — избухна Фиона. — Така! Така, както ме гледаш сега.

Катрин отклони поглед. Но семето беше посято и Фиона потъна в бездна от отчаяние. Тъмно, студено, безмилостно място.

— Мислех си, че уж трябва да ми помогнеш — изпъшка Фиона.