Смъртоносни разкрития

52.

Уолт следваше тичешком Беатрис надолу по хълма. Схемата бе позната и на двама им: тя го изпреварваше, следвайки миризмата, после се връщаше на няколко метра от него, за да се увери, че още я следва. Когато излезе на една пътека, Уолт изключи фенерчето и го закачи обратно на колана си. В гората беше тъмно, но пътеката се виждаше като бледа лента и Уолт я следваше с лекота, като забавяше ход само от време на време, когато тя свиваше или заобикаляше някоя стърчаща от земята скала, или пък бе затъмнена от плетеница оголени корени.

Макар да се радваше, че следва миризмата, и въпреки че разбираше странната нужда на убиеца да се върне на местопрестъплението, това никак не го успокояваше. Фиона не вдигаше телефона си. Този факт сам по себе си го караше да тича с всички сили към къщата на Енгълтън почти без да изостава от Беатрис, и по този начин окуражаваше кучето да бърза напред. Но Уолт не можеше да се мери с нея. Тя бе решила, че това е някаква гоненица, и бързо го изпреварваше.

Минаха две минути, в които Уолт се спускаше стремително по водещата надолу пътека. А после и пет. Отсъствието на Беатрис — фактът, че не се бе върнала при него — започна да го тревожи. Да не би усещането за игра да бе надделяло над задължението й да следва миризмата? Дали той не я бе объркал с тичането си? Не можеше да бъде сигурен, гората му бе непозната, но имаше чувството, че ще стигне до имението всеки момент.

Беатрис изквича. Това бе вой на болка, който го хвърли в паника и ужас, сякаш бе извикала някоя от дъщерите му. Пази се, когато ловецът се превърне в плячка. Първият му и единствен извод беше, че убиецът по някакъв начин е разбрал, че кучето го следи; че подтиквайки я да бърза, Уолт я бе засилил право в капана — че това изквичаване бе предсмъртният миг на Беатрис, един последен отчаян опит да го предупреди.

Той реагира интуитивно и мигновено — вече тичаше слепешката, с всички сили. Между него и кучето съществуваше нещо повече от връзка. Нещо, което не би могъл да обясни на друг човек, без да прозвучи глупаво или дори детински. Това бе нещо като семейна обич. Обич завинаги.

Изквичаването й ехтеше в ушите му. Изгаряше го отвътре. Плач на бебе в нощта. Зов за помощ. Погледът му се замъгли, очите му се овлажниха — дали от тичането, или от сълзи. Той ги избърса, но пред себе си виждаше само размазан тъмен пейзаж, в който бледата лента на пътя се виеше като река под краката му.

Сред всичко това зърна геометрична форма: покрива на къщата на Енгълтън.

А после усети болката.

Тя прониза и двата му крака. Изглежда не беше видял някакъв дънер напряко на пътя и се строполи по лице, изпускайки пистолета, когато протегна ръце напред, за да се задържи. Мозъкът му сякаш изтръпна. Болката се стрелна от потрошените му пищяли нагоре през коленете, слабините, стомаха и избухна в главата му, и той нададе вик на агония.

Чернота плуваше по ръба на съзнанието му. Уолт се претърколи и придърпа крака към гърдите си, като се гърчеше и се мъчеше да си поеме въздух. Дишай и ще ти мине! — каза си той, колкото и абсурдно да беше това. Не можеше да си позволи да припадне. Някъде от мъглата от болка се появи Фиона, на колене, стиснала бейзболна бухалка в ръка. Въпреки очевидното доказателство, на Уолт му трябваха няколко секунди, за да свърже бухалката с ужасната болка в краката си, но дори като го направи, не можа да повярва. Сред силния звън в ушите си и вътрешните си стонове я видя да изрича нещо с устни: „Съжалявам…“.

После зад нея като призрак се появи планинецът. Изплува от мрака, привлечен от крясъка на Уолт или от някакво шесто чувство, което го бе уведомило за присъствието на Фиона. Независимо дали бе ненормален, или пресметлив убиец, който разбираше цената на един заложник, той се насочи право към жената, която бе прекалено погълната от злополучната си грешка, за да го усети. Само че той не искаше нея.

Фиона изпищя и се претърколи настрани, щом мъжът сграбчи бухалката от ръцете й. Отпусна я край тялото си като бейзболен хитър, който пристъпва към хоумплейта, взирайки се надолу към питчъра — Уолт.

Планинецът можеше да е обхванат от демони, можеше да копнее за мъст или да бе дрогиран и със замъглен ум — но така или иначе и двамата знаеха какво смята да прави той с бухалката, когато пристъпи още една крачка напред. Фиона, която бе издрапала заднишком по-надалеч и сега се намираше на около пет метра от тях, също зърна бъдещето — видя накъде клонят следващите десет секунди. Дали за да защити него, или себе си — Уолт не можеше да разсъждава върху това, все още погълнат от болката — тя се претърколи на колене и започна да опипва килима от борови иглички, което отначало му се стори странно. Пистолетът, осъзна той в проблясък на разум. Тя търсеше пистолета му.

Някакво движение се мярна в разлюляното периферно зрение на Уолт. Беатрис се появи с куцукане на пътеката, вдигнала предната си дясна лапа. Кучешката физиономия — дали Уолт си въобразяваше, или действително я видя ясно в мрака? — излъчваше разкаяние и силна загриженост при вида на господаря си, който се гърчеше на земята, със застрашително изправения над него великан в маскировъчни дрехи.

Уолт, който не можеше да чуе нищо заради бученето на кръвта в ушите си, усети как Фиона пълзи из храстите, шарейки наляво-надясно с ръце, търсейки пистолета му. Видя как убиецът на Мартел Гейл и Гили Менкез се обръща към жената, явно осъзнал, че тя представлява по-голяма заплаха, и през болката успя да промълви една-единствена дума:

— Дръж!

Беатрис изквича отново, стъпвайки на ранения си крак, и се метна през въздуха като снаряд — оголила дузина блестящи бели зъби.