Смъртоносни разкрития

32.

Като главен следовател по случая „Гейл“ Уолт трябваше да преглежда и подписва всички документи. Колкото по-дълъг и заплетен бе случаят, толкова повече бяха документите. Бюрокрацията не му бе чужда. Като шериф той отговаряше за личния състав и се грижеше за бюджета; на практика ръководеше немалка компания, чиято задача бе да разкрива престъпления и да поддържа реда — работа, която обикновено прехвърляше на други. Двамата с Нанси си бяха създали установен ред, ритъм в администрирането на службата, който му позволяваше, както в случая „Гейл“, да задържа вниманието си върху работата, която го интересува, докато другата дейност продължава да върви. Като всеки добър асистент Нанси бе изключително важна за процеса. Тя знаеше какво и кога трябва да бъде направено и се грижеше това да стане, преследваше го за подписи и осигуряваше присъствието му на нужните срещи с членове на окръжния съвет и политици.

Той приключи с подписването на една купчина документи и придърпа пред себе си следващата. Забеляза, че най-горните листове представляват опис на наетия от Гейл джип. Беше толкова съсредоточен върху обработката на бейзболната бухалка, открита край колата, че не обърна достатъчно внимание на нещата, намерени в автомобила — липсващия портфейл на жертвата, открит под седалката; следите от кръв не върху облегалката, а около стартера, по волана и по постелката пред седалката до шофьора; и договора за наем на колата, намерен в конзолната кутия… До този момент той не се бе замислял сериозно върху тези неща. В портфейла нямаше пари. От кървавите следи бе взета проба и изпратена в лабораторията заедно с договора за наем, който да бъде изследван за отпечатъци от пръсти. Колата бе прегледана отвътре и отвън за латентни отпечатъци, но откриха само няколко размазани петна.

Той запрелиства подробния опис, като се стараеше да го чете внимателно. Продължаваше да си мисли за това, как бе постъпил с бейзболната бухалка, и се чудеше как ще я добави някога към същия списък. Болд му бе обещал бърза работа от страна на лабораторията. Той си отбеляза наум да се заеме с това по-късно.

Подмина реда, преди да спре рязко и да се върне. Беше вписана сред съдържанието на портфейла.

— Нанси!

Тя познаваше този тон и се втурна през вратата.

— Би ли проверила още веднъж това. Трябва да има грешка. — Той завъртя листа и посочи въпросния ред. — Някой е оплескал нещо. Почти съм сигурен, че Брандън каза, че тегленията от банкоматите са извършени с карта „Виза“ на същата банка. Тоест със същата тази карта. Не може да е в портфейла, ако е била използвана за теглене на пари в града, нали? Изясни нещата, моля те.

— Ясно. — Тя взе листа със себе си. Но Уолт стана от стола и я последва до бюрото й. Надвеси се над нея, докато тя звънеше на Брандън. После протегна ръка за слушалката. Тя му я подаде, разочарована, че той се занимава с такива дреболии. Двете с Беатрис знаеха как да му влязат под кожата.

— Томи? Кредитната карта на Гейл. Беше „Виза“ от коя банка?

— „Пърчис Банк“ в Мобийл.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Уолт покри слушалката с ръка и каза на Нанси:

— Разбери къде са вещите на Гейл. Особено портфейлът. В лабораторията, предполагам?

Нанси се върна при бюрото на Уолт, взе купчина документи и ги отнесе до своето. Прелисти няколко от тях и проследи с пръст един ред.

— Да. Още са в Меридиън.

— Поискай да ни пратят по имейла снимка на картата. И от двете страни. И искам тази карта да бъде проверена за отпечатъци.

Тя протегна ръка към него за телефона.

— Ела в кабинета ми — каза Уолт на Брандън и й даде слушалката.

Брандън се опита да се вмести в един от двата стола срещу бюрото на Уолт. Видът му напомни на шерифа как се чувстваше самият той, когато доброволно се наемаше да чете пред децата в детската градина.

Шерифът му подаде листа с описа, където сега се набиваше на очи един оцветен в жълто ред.

— Мама му стара… — въздъхна Брандън.

— Банките не издават две карти на едно и също име за една и съща сметка.

— Мога да ти кажа само, че май Бломпие се свърза с тях и ставаше дума за същата карта на същата банка. Беше теглена максималната сума в два поредни дни.

— А той е бил мъртъв.

— Да, това ми е ясно.

— А картата някак си се е върнала в портфейла му.

— Не твърдя, че разбирам нещо.

— Бломпие ми го поднесе на тепсия, а аз го пропуснах — изпъшка Уолт, размишлявайки на глас.

— Шерифе?

— Говорехме за камерите на банкоматите, за това, колко е удобно, че използваните банкомати не са имали камери като част от системата за сигурност.

— Да — кимна Брандън.

— Научихме за това по време на бракониерския случай. Помниш ли?

— Естествено.

— А също и заместник-шериф Бломпие. Той ми го спомена. Напомни ми.

— Май изгубих нишката…

— Всички тези дървета… Гората беше толкова гъста там, където открихме наетата кола — тогава ми хрумна, че е цяло чудо, задето се е виждало топлинно излъчване.

— Вече съм сигурен, че изгубих нишката.

— Гили Менкез ми каза, че открил колата по топлинното излъчване. Бракониерският случай — Менкез се занимаваше с него от страна на Горската служба. Знаел е, че банкоматите нямат камери.

— Менкез? — Брандън не можеше да повярва.

— Трябва да намерим начин да го докажем. Какво ще кажеш за пътните камери? — попита Уолт.

— Какви пътни камери? Нямаме никакви пътни камери.

— Ти и аз го знаем, но дали е известно на широката публика?

— Ако знаех накъде биеш, шерифе, може би щях да мога да ти помогна. — Брандън стана и столът отново придоби нормални размери в очите на Уолт.

— Нанси! — извика шерифът, пренебрегвайки интеркома. — Свържи ме с Кеншоу.

— Веднага! — извика тя в отговор.

Брандън, с напълно объркано изражение на лицето, посочи към вратата на кабинета, безмълвно искайки разрешение да напусне. Уолт му позволи.

— Добре ще е да стане днес! — извика той на Нанси.

— Работя по въпроса.

Шерифът се обърна към Брандън.

— Намери Гили. Доведи ми го да си поприказваме.

— Менкез ли? И как предлагаш да го направя?

— Това не е молба, а заповед — каза Уолт.

Телефонът му иззвъня. Нанси го бе свързала.

Брандън си тръгна, клатейки глава.

Уолт вдигна телефона.

— Шерифе? — каза Фиона. Звучеше изключително професионално.

— Трябваш ми — рече Уолт.

За сигурност и секретност на вратата на Командния център в участъка нямаше прозорец. Но Уолт имаше чувството, че може да проникне с поглед вътре, където Фиона работеше по негова молба. Той стоеше пред вратата, развълнуван като че ли ще става баща, а в ушите му ехтеше гласът на прокурора. Накрая събра кураж да почука и да влезе.

— Защо? — попита я той.

Тя седеше сама в огромното помещение, което би могло да мине за университетска аудитория, и това я правеше да изглежда дребна. Лаптопът й бе свързан към голям HD телевизионен екран.

Тя го изгледа неразбиращо, откъсвайки вниманието си от екрана.

— Семейство Енгълтън отхвърлиха молбата ми да претърся имението. — Той се смути от изненадата, изписана на лицето й.

— Не знам… — каза тя.

— Защо? Защо им е да го правят?

— Предупредих те: те не обичат да им се бъркат в личния живот.

— Става дума за разследване на убийство.

— Става дума за дома им. Тяхното светилище. Лесли е… Опитах се да те предупредя. Тя е маниачка на тема енергийни центрове. Чакри. Би погледнала на това като на оскверняване на всичко, което е изградила там горе. Мирът и спокойствието са най-важни за нея. Не би позволила група непознати мъже да ровят из вещите й. Тя просто си е такава. Не е нещо лично или преднамерено.

— Наистина ли вярваш в това?

— Мислиш, че аз съм поискала от нея да ти откаже?

— Не съм споменал такова нещо.

— Лицето ти току-що го каза.

— Трябва да извърша този обиск — решително рече той, давайки отдушник на своята неудовлетвореност. — Кайра има нужда от него.

— Добре дошъл си в имението. Знаеш това.

— Трябва да бъде законен, разрешен обиск.

— Аз се свързах с тях. Това е кажи-речи всичко, което мога да направя.

— Можеш да направиш повече — настоя той.

— Пак заповядай — отвърна Фиона.

Уолт направи още няколко крачки към нея, но все още ги делеше половината стая.

— Знаеш как ще изглежда това, нали?

— Как ще изглежда?

— Защитаваш ли я?

— Наистина ли е нужно да ме питаш?

— Това ли е отговорът ти?

— Ако се интересуваш дали бих положила усилия да предпазя едно невинно момиче, което е видяло повече, отколкото му се полага, тогава ще ти отговоря с „да“. След всичко, което е преживяла, определено не заслужава да я подлагат на такова изпитание, когато единственото й престъпление е, че е объркана. Но ако питаш дали действително съм направила нещо такова, отговорът е „не“. Само че не ме отписвай, шерифе. Няма да позволя никой, дори и ти, да я побърка отново точно в момента, когато най-сетне е започнала да се взема в ръце. Не я намесвай в това, моля те.

— Знам, че е трудно.

— Изглежда, виниш мен за решението на Енгълтън, макар че аз само живея там. Искаше да се свържеш с тях и аз те свързах. Адски бързо, бих добавила. И ето какво получавам за благодарност!

— Благодаря ти — каза той.

— Така е по-добре. Има ли нещо друго? Защото бях заета доброволно да си губя времето, за да ти помогна с тези изображения.

— Аз не съм врагът — прошепна той.

— Никога не съм те смятала за такъв.

— Ако успея да постигна някакъв успех… Не разбираш ли?

— Може би не.

— Повярвай ми.

— Ако намекваш, че заставам между теб и значката, когато всъщност стоиш там, закичен с нея, искаш прекалено много. Не мога да го направя.

Той посегна към значката, забодена на ризата му. В този миг на вратата се почука, той пусна значката и се обърна да отвори.

— Търсят те от Сиатъл. — Нанси погледна към Фиона зад него, после погледът й заигра между двамата. — Мога да им кажа, че ще се върнеш по-късно — предложи тя.

— Не — рече Уолт. — Ще се обадя. — А на Фиона каза: — Добра работа. Продължавай.

Остана втренчена в гърба му, с поруменялото си гневно лице.

— Слушам, шерифе — процеди тя през зъби.

Нанси задържа вратата отворена, за да мине Уолт, но бе достатъчно умна, за да не погледне отново към Фиона.

— Всичко наред ли е? — попита тя, докато вървяха по коридора към кабинета му. — Положението изглеждаше малко… разгорещено.

— Болд ли е? — попита той, без да й отговори.

— Някаква жена на име Матюс. Попита дали имаме скайп или видеовръзка и аз й казах, че мога да уредя нещо.

— Наистина ли?

— Не е нужно да звучиш толкова изненадано.

— По-скоро впечатлено. Вкъщи Кевин върши тази работа. Понякога и Лиза.

— Тя прави прекалено много за теб — каза Нанси.

Вече бяха стигнали до кабинета. Нанси заобиколи бюрото му и заработи на клавиатурата, като избягваше да го гледа, знаейки, че е прекрачила границата. Тракането по клавишите звучеше по-силно от обикновено.

— Не трябваше да казвам това — рече тя.

— Имаш право на мнение.

— Нима? — Тя мина покрай него, отиде до вратата на кабинета и я затвори. — Добре тогава.

Прииска му се да можеше да си върне думите назад.

— Всичко това не ми влиза в работата, но си станал твърде зависим от Лиза. Гарантирам ти, че тя ти взема пари само за около една трета от времето, защото иначе досега да си останал без дом, като се има предвид колко часове прекарва тя там. За момичетата е достатъчно лошо, че ги мъкнат насам-натам. И когато са на твоя територия, трябва ти да си с тях, а не някаква гувернантка, леля или бавачка, на която й се плаща на час. Но тя никога няма да ти каже това. Никога няма да ти спомене колко се нуждае от нея собственото й семейство и колко злоупотребяваш с търпението й. Ти имаше големи проблеми, Уолт. Никой не го отрича. Нуждаеше се от Лиза да те замества, докато стъпиш на краката си, и така стана. Но прекарваш прекалено дълго време тук. Много повече, отколкото преди, и не мисля, че дори го забелязваш. Работата може да ти помогне да преодолееш донякъде сърдечната болка и никой не би те укорил за това, но двамата сме заедно от много отдавна. Казвам ти само, че трябва да продължиш напред. — Нанси си пое дълбоко дъх, а след това въздъхна. Когато той не отвърна нищо, му каза: — Кликни на зеления телефон в отворения прозорец на монитора. Тя би трябвало да отговори. — Остана на мястото си секунда по-дълго от необходимото, въздъхна отново и излезе.

Уолт не помръдна. Направи усилие да запази спокойствие, поклати глава и тръгна към бюрото си.