Смъртоносни разкрития

48.

Откъм хола се чуваше телевизорът, по който вървеше филм на „Дисни“, а Уолт работеше на компютъра си на масата в трапезарията. Беше се свързал със сървъра на офиса и довършваше доклада за ареста на Фанчели. Вече бе говорил с помощник щатския прокурор в Бойси, който му бе обещал, че обвинението по Закона за дивеча ще издържи. Уолт вярваше, че с малко задкулисни разговори ще успее да издейства на Фанчели максималната присъда от глоба и една година затвор. Което бе малко възмездие за истинското му престъпление, но по-добре от нищо.

Обискът в дома на Фанчели не бе успял да открие никакви следи от издевателство над деца — нито сувенири, нито видеоклипове, — но арестът на мъжа включваше задължително вземане на ДНК проба, а именно към това се стремеше Уолт. Надяваше се с нейна помощ до края на седмицата да докаже, че Фанчели е забременил доведената си дъщеря. Тогава мръсникът щеше да прекара на топло доста повече от година. Докато привършваше доклада си, Уолт се чувстваше рядко добре и си мислеше, че това е една от хубавите му вечери.

— Хей, татко — извика Ники от хола.

Сигурно имаше рекламна пауза, защото обикновено момичетата не се интересуваха от съществуването му, докато гледаха филм.

— Да?

— Ти май щеше да ни правиш къщичка върху дърво.

Това беше семеен въпрос, който изникваше през около шест месеца. Уолт се бе противил на идеята заради големия труд, който се изискваше, и вероятността това да се окаже само мимолетен интерес. И което бе по-важно, осъзнаваше, че това не е за момичета. Мислеше за дървените къщички сред клоните като за момчешки царства и бе убеден, че на дъщерите му бързо ще им доскучае, но сега вече се съмняваше в това.

— Права си — отвърна той. — Съвсем бях забравил.

— Можем ли да си построим?

Сега Емили също се бе надигнала и го гледаше развълнувано.

— С перденца и кофа, с която да качваме разни работи.

Той се зачуди дали във филма, който гледаха, нямаше някаква подобна къщичка, скована сред клоните на старо дърво. Те лесно се впечатляваха.

— Перденца ли? Защо не?

— Кога? — извика Емили прекалено високо.

— Скоро, нали? — добави Ники.

Тези въпроси го удариха като юмрук в гърдите. Всичко се свеждаше до време. Това бе нещото, което не му достигаше и го караше да се чувства измамен, а също и измамник. Не бе толкова важно, че нямаше време за себе си, но се отнасяше нехайно към дъщерите си, а даже и работата му понякога страдаше. Той смяташе себе си за човек, който умее отлично да си разпределя задачите, но откъде да намери четири часа, за да построи къщичка върху дърво с децата си? А ако не можеше да намери четири часа, за да бъде с тях, какво говореше това за него?

— Този уикенд — отвърна той.

— Наистина ли? — попита Ники, която внезапно бе поела ролята на говорителка.

Тази промяна привлече вниманието на баща й. От двете Ники се бе отдръпнала много по-дълбоко в себе си след развода. Повишението й в говорителка и охотата, с която Емили го позволи, бе от голямо значение за него.

— Наистина — отвърна той. — Тази събота.

За негова изненада момичетата скочиха от пода, размахвайки ръце, и затанцуваха, което накара Уолт да осъзнае, че е пропускал такива очевидни неща. Възбудата им нямаше почти нищо общо с къщичката.

— В събота — повтори той и видя как думите му предизвикаха още по-бурна радост.

Прииска му се да имаше фотоапарат. Искаше да запечата въодушевлението върху лицата на дъщерите си, искаше му се да разбира по-добре трудностите на бащинството и твърдо реши да изпълни обещанието си.

Сега, когато идеята за къщичката узря, той започна да обмисля кое дърво или дървета в задния двор би могъл да използва, както и да съставя план за постройката. Да построиш къщичка сред клоните, не беше просто начинание, а Уолт не бе кой знае колко сръчен в ръцете. Той потърси в Гугъл планове за подобни къщички и получи половин милион резултата. Превъртя надолу страницата, но после си промени решението и цъкна на линка „Изображения“ в горния край, за да види с какво се е захванал.

Върху екрана имаше малка снимка на дървена къщичка — същата като последната, която бе виждал: тази в гората в имението на Енгълтън. Тази, близо до която бе седял, когато подхвърли на Фиона, че един малък пожар ще разчисти хубаво нещата.

Домашният му телефон иззвъня и го прекъсна. Той неохотно стана, за да отговори. Всички, които искаха да се свържат с него, го търсеха на мобилния, затова Уолт предположи, че или е за момичетата, или е някакъв рекламен агент. И двата варианта го дразнеха. Той вдигна телефона.

— Тук е Уолт — каза и млъкна.

— Шериф Флеминг? — Беше тънък, плах гласец с испански акцент и първата мисъл на Уолт бе откъде жената се е сдобила с телефона му, който не бе включен в указателя.

— На телефона.

— Казвам се Виктория Менкез. Аз съм жената на Гилермо. Познавате Гилермо. Работи за Горската служба.

— Да, госпожо Менкез.

— Моят Гилермо, той не си дошъл вкъщи.

Веднъж вече бяха подвели Уолт да търси Гили. Той усети как на върха на езика му напира сарказъм, но го преглътна.

— Сигурен съм, че е добре — каза Уолт. — Обадихте ли се на приятелите му?

— Той не добре — възрази тя. — Той каза, че направи нещо за вас, когато излезе тази сутрин. Затова ви се обаждам. Защо той се не обажда? Защо не идва за вечеря?

— За мен ли? — изтърси Уолт прекалено бързо. Последното, от което имаше нужда, бе да обикаля кръчмите и да дири Гили Менкез. Канеше се да й предложи да потърси в графата „Барове“ на телефонния указател, но се овладя.

— Горската служба — каза той. — Трябва да носи радио или нещо такова?

— Обадих се. Не отговаря. Само запис: „Офисът отваря в осем сутринта“. Знам кога отваря офисът. — Сега пък самата тя стана саркастична.

Уолт погледна към часовника в кухнята. Беше по-рано, отколкото си мислеше. Звуците от филма на „Дисни“ го смущаваха — в тях имаше прекалено много смях за сегашния му разговор.

— Мисля, че трябва да се обадите на някои от приятелите му.

— Вие сте негов приятел, нали? Гилермо казва какъв добър човек сте.

Това заседна като кост в гърлото му.

— Слушайте, г-жо Менкез, ще бъда честен с вас. Бих ви предложил да позвъните в любимите му кръчми. Имам чувството, че ще го намерите там.

— Но той каза, че работи за вас.

— Страхувам се, че не знам нищо за това. Не съм виждал Гили — Гилермо — и не съм говорил с него повече от седмица.

— Каза, че сте търсели някого и той можел да го намери. Моят Гилермо може да открие всекиго в гората. Казва, че вие сте добър почти колкото него.

Кикот се надигна в гърлото на Уолт, но той го преглътна.

— Така ли ви е казал? — попита той. — Че търся някого?

— Той направи грешка, шерифе. Знае това. Каза ми. А аз му казах: „Като направиш грешка, я оправяш“. Ето за какво отиде той днеска в гората. Оправяше я.

И тогава сякаш мислите в главата на Уолт се сблъскаха, както му се случваше толкова често. Като че ли една идея не можеше да се махне от пътя на друга, така че нямаше къде да идат, освен да се натресат една в друга. И изведнъж двете мисли породиха трета. Именно това — изображението от Гугъл в комбинация с приятната напевна реч на тази жена — подтикна Уолт да прекрати разговора колкото можеше по-любезно.

— Включете на запис — извика той на дъщерите си. — Идвате с мен.

От колата се обади на Майра. Дъщерите му бяха на задната седалка, препасани с колани, а Беатрис размахваше опашка, удряйки ту едната, ту другата.

— Идвам към вас — каза той, преди снаха му да успее да промълви и дума. — Трябва да ти оставя момичетата за около час. Ще се справиш ли?

— Уолт? Аз…

— Ще го направиш ли за мен?

— Разбира се.

— Там съм след десет минути.

— Заключи вратата и стой близо до телефона!

— Какво става, Уолт? — разтревожи се Фиона.

— А още по-хубаво, направо се измитай оттам.

— Няма. — Тя замълча и се чуха пуканията по телефонната линия. — Трябва да поговорим.

— По-късно. В момента трябва да се качиш в колата си и да се махнеш оттам. Не, не. Остани. Така е добре. Но заключи здраво. Имаш ли някакво оръжие?

— Ако се опитваш да ме уплашиш, справяш се отлично.

— Имаш ли оръжие, или не?

— Имам пистолет.

— Само че… — Той се запъна. Как не я бе попитал за това по-рано? Кой ще напада мъж с бейзболна бухалка, ако в чекмеджето има пистолет? Не можа да се сдържи: — Обучена ли си да го използваш?

— Уолт, какво става?

— Идвам в имението. Ще вляза пеш. Повиках подкрепления, но в Кери се е удавил някой. Както и да е, засега съм само аз. Знаеш ли как да използваш пистолета?

— Да.

— Тогава го дръж подръка. И не прави глупости: може човекът, който влезе през вратата ти да съм аз.

— А кой друг би могъл да бъде?

— Точно там е въпросът — рече Уолт. — Случайно да си забелязала нещо разместено напоследък? Нещо да липсва? Може би дрехи? Бельо?

— Какво те е прихванало?

— Да разбирам ли, че отговорът е „не“?

— Не съм се замисляла за това.

— Ами замисли се. — Предполагаше, че му остават още пет до седем минути път. Харесваше му да я държи на телефона, да чува гласа й толкова близо.

— Не съм изгубила нищо. Двете с Кайра си оставяме дребни подаръчета. Знаеш: курабийки, диви цветя. Момичешка работа.

— А в последно време?

Мълчанието й се проточи твърде дълго.

— Фиона?

— Направо тук ли идваш? Ела направо тук, моля те.

— Фиона. Говори ми.

— Сега ще взема пистолета, както ме посъветва. Вече заключих.

— Канеше се да ми кажеш нещо…

— Не съм.

— Мисля, че се канеше.

Мобилната връзка пропукваше. На тази отсечка от пътя сигналът не беше идеален. Джипът на Уолт се приближи до мястото, където бяха открили трупа на Гейл, и го подмина. Скъсаната жълта полицейска лента плющеше на светлината на фаровете.

— Той е мъртъв, нали? Лицето му беше толкова зле… Ами ако не е бил той? — разтревожи се Фиона. Въпросът на Уолт за подаръците всъщност бе освободил един друг спомен: как Гейл влиза в бунгалото й с букет цветя. Тя ги бе открила, изсъхнали, на масичката за кафе, след като се върна от болницата, и бе помислила, че са от Кайра. Но сега знаеше, че Кайра по това време вече е била заминала. Не може да са били от нея. Само от него. Представата, как това чудовище й подарява цветя, бе трудна за възприемане.

— Идентифицирахме тялото — каза Уолт. — Не се тревожи. Седи спокойно. Аз идвам.

Той излезе от магистралата, но пое по десния разклон към имението на Бъркхолдър, вместо към това на Енгълтън. Измина двайсетина метра, загаси фаровете и спря, изключвайки двигателя. Нареди на Беатрис да върви до него и по напрегнатия му шепот тя усети, че това не е тренировка. Реагира подобаващо: движеше се близо до левия му крак, тихо и нащрек, носът и очите й работеха усилено. Двамата тръгнаха бързо през мрака.

Нагоре по хълма, на фона на нощното небе, върху което сияеше яркият Млечен път, се очертаваше силуетът на пилона за знаме на Енгълтън. Вдясно от него и още по-нагоре по хълма се виждаше друг силует с правилна геометрична форма — северозападният ъгъл на дървената къщичка на Енгълтън, скована високо между три ели.

Минути по-късно Уолт прескочи оградата от летви край портата, а Беатрис се промуши между тях, настигна го и продължи да го следва без допълнителна команда. Уолт гледаше да стои в прикритието на изкуствено насадените трепетлики, които оформяха горичка след горичка, докато алеята се виеше нагоре по хълма. Стигна до края й, където тя се разширяваше в паркинг между бунгалото на Фиона и гаража на главната къща, а една пътека водеше към входната врата. Той остана приведен и изчака, докато успокои сърцебиенето си и овладее дишането си. Бе отпуснал ръка върху гърба на Беатрис, която пъхтеше до него.

Потупа я по главата за награда и докато се изправяше, допря леко ръка от външната страна на крака си, подсилвайки заповедта да го следва. Заобиколи къщата отдясно и се приближи откъм гърба й, вместо да прекоси мамещото открито пространство на мястото за паркиране. Подмина няколко лехи с жълти лилии, които му напомниха за пожара, а после и за разговора му с Фиона край дървената къщичка. Движеше се тихо, придържайки се към сенките, а Беатрис пристъпваше край него.

Когато най-после стигна до югоизточния край на главната къща, Уолт остана приведен. Право пред него се простираше ивицата обгорена земя. Той пое нагоре по хълма, дървената къщичка сега се намираше непосредствено от дясната му страна. Стълба от борови летви бе прикрепена към една от трите ели, на които се крепеше къщичката — доста голяма постройка на пет метра от земята. Той даде знак на Беатрис да остане на място, промъкна се приведен до основата на стълбата и започна да се катери. Беатрис следеше зорко действията му и носът й се надигаше все по-високо с всяко изминато стъпало.

В къщичката се влизаше през отвор в пода, закрит с капак. Уолт се спря току под него. Извади фенерчето и беретата си, като ги хвана с една ръка, докато се държеше за стълбата, и използва гърба си, за да блъсне и да отхвърли капака. Синкавата халогенна светлина на фенерчето обля пищно обзаведената вътрешност, озари плакати, завеси, ръчно плетено килимче, смачкани салфетки на пода, маса с детски размери, осеяна с полуизядена храна и отворени консерви от супа, и попадна върху Гили Менкез, набутан в ъгъла, с посинял език и изцъклени неподвижни очи.

Уолт се метна в къщичката и се завъртя, очаквайки да види някого от другата страна на вдигнатия капак, но помещението бе празно. Той затаи дъх и се приближи към Менкез, като все още не можеше да повярва съвсем, че тук няма никого. Лъчът на фенерчето освети сводестия таван и под него една мъничка площадка, до която водеше въжена стълба.

Пипна Гили Менкез, беше топъл. Беше мъртъв от не повече от трийсет минути. По-вероятно десет или петнайсет. Уолт съобщи възможно най-спокойно за това по радиото, но никой не му отговори — сигналът се губеше заради неравностите по терена. Той опита с телефона и успя да се свърже.

— Искам да блокирате входа на магистралата — обясни на диспечерката. — Пратете в имението линейка и съдебен лекар. Всеки свободен заместник-шериф да се включи в издирването. Искам да покриете Грийнхорн и един екип да претърси Колд Спрингс. Свържете се с Роджър Хилабранд и обкръжете имението му. Този човек може да е някъде там. Може да е изчезнал отдавна.

Ботите на Гили бяха напоени с вода. Подметките му бяха набити с кафява кал. В подгъва на панталоните му имаше заседнал плевел, заедно с борови иглички и дребни частици дървесна кора. Но вниманието на Уолт бе привлечено от кехлибарените семенца на полска трева. Както и от осилите, набити в чорапите. В гората не можеш да намериш трева, освен на поляните, а в момента му идваше наум една конкретна поляна: Гили се бе върнал във високопланинския лагер, който бяха открили — същия, който трябваше да наблюдава, когато се бе напил до безсъзнание. Уолт си представи как Гили, майстор следотърсач, хваща дирята оттам и я проследява до имението на Енгълтън. Представи си го как стига право до дървената къщичка и се зачуди колко ли изненадан е останал, щом е вдигнал капака.

Докато слизаше по външната стълба се подхлъзна и успя да се улови в последния момент. Като видя това, Беатрис скочи, но не напусна мястото си. Той я забеляза и това му напомни колко е ценна за него. Върна се в къщичката и внимателно прибра две от захвърлените салфетки, без да ги докосва с пръсти. Малко по-късно ги поднесе към изтънчения нос на Беатрис и даде една команда:

— Намери го.

Кучето, което досега едва потискаше енергията си, буквално се изстреля напред, забило нос в земята, и изпълни странните си кръгове и връщания в основата на стълбата с изумителна скорост. После, махайки възбудено с опашка, се обърна към господаря си и спря в очакване. Беше уловила миризмата.

— Намери го — повтори той и посочи към гората.

Беатрис се втурна в мрака и Уолт я последва, като вече набираше на мобилния си телефон номера на Фиона.

— Какво става? — попита тя още преди да се е уверила, че е той. — Тук ли си?

— Слушай ме внимателно и прави точно каквото ти казвам — рече Уолт. — Разбираш ли?

— Добре.

Не беше проверил субаруто й. Не беше претърсил главната къща. Вярваше на Беатрис, но знаеше, че съществува минимална вероятност кучето да следва дирята на Гили, а не на убиеца.

— Заключваш ли колата си? — попита той.

— Какво, по дяволите…?

— Искам да ме слушаш внимателно, Фиона. Отговаряй на въпросите ми и прави каквото ти казвам.

— Защо си задъхан? Какво става?

— В момента съм в гората над теб. Заключваш ли колата си?

— Не.

Автомобилът й беше възможно скривалище. Ако убиецът бе забелязал приближаването на Уолт и бе напуснал дървената къщичка, докато Уолт обикаляше около главната къща, сега можеше да се намира къде ли не — включително на задната седалка на субаруто, чакайки заложник.

— Вратите и прозорците ти залостени ли са?

— Да. Плашиш ме.

— Добре. Искам да си нащрек. Хората ми идват насам. Може да им отнеме известно време. Приближават се тихо по моя заповед. Бъди така любезна да не застреляш някого от заместник-шерифите ми. Но ако някой се опита да нахлуе в дома ти, първо стреляй, а после задавай въпроси. Разбра ли?

Тишина.

— Моите хора няма да нахлуят при теб. Във всеки случай не и без да предупредят. Слушаш ли ме?

— Какво, по дяволите, става, Уолт?

— Не е била Кайра — каза той.

— Казвах ти! — рече тя възмутено.

— Онзи човек… Нашият планинец. Живял е във вашата дървена къщичка. — Чу по телефона ахването й. — Поне през част от времето. Бил е там горе.

— В къщичката ли? В нашата къщичка?

— Остани нащрек. Моите хора ще се появят след десетина минути. Слушаш ли ме?

— Няма пак да бъда жертва, Уолт.

— Няма да се стигне дотам.

Беатрис продължаваше нагоре през гората, теглейки Уолт в тази посока. Той можеше да я повика да се върнат, да се погрижи Фиона да влезе в субаруто и да се увери, че то е безопасно.

— Просто ти казвам.

— Няма да позволим това да се случи.

— Ние?

— Ти и аз.

Мълчанието се проточи. Уолт ставаше нетърпелив.

— Добре — каза тя накрая. — Добре.

Той въздъхна, прибра блекбърито си и последва шума от вървящата напред Беатрис. Тя продължаваше целенасочено и решително и нейната концентрация го накара да се върне към непосредствената задача. Потънал в мрака на гъстата иглолистна гора, движейки се по-скоро по инстинкт, отколкото с помощта на зрението си, воден от звуците на куче, на което бе започнал да вярва и да разчита, той продължаваше напред полусляп, полуужасен, решен да изтласка Фиона от ума си, но неспособен да го стори. Катереха се все по-нагоре. Беатрис го водеше по криволичеща животинска пътека. Движеха се бързо.

Уолт стъпваше леко и почти безшумно и се чудеше дали скъсяват разстоянието до убиеца на Менкез. Дали мъжът знаеше, че Уолт го преследва? Изпитваше ли угризения за убийството? Шерифът допускаше, че той би си намерил извинение за това, че е цапардосал Мартел Гейл по тила с бейзболна бухалка. Но удушаването на рейнджър от Горската служба, независимо дали бе извършено в пристъп на паника, или не, трябваше да му се отрази по-силно. Уолт си го представи отчаян, обезумял, търсещ някакъв начин да се спаси от стореното. Не го смяташе за луд, въпреки че бе скочил през прозореца на „Казиното“. Взломът у Бъркхолдър бе умно планиран и замаскиран като дело на мечка — това не бе почерк на откачен човек.

Двамата с Беатрис вече се движеха много бързо. Уолт почти тичаше, а Беатрис спираше да го изчака и пак се стрелваше. Когато най-после му позволи да я застигне, се бе привела напред, опряна на предните лапи, и всеки сантиметър от тялото й потрепваше, от което той разбра, че са близо.

Потупа я по главата и по гърдите и й даде знак да стои на място. Промъкна се през някакви храсталаци толкова тихо, колкото е възможно за човек или животно. Вярваше, че е невидим, по-бърз и по-способен от противника си, независимо, че онзи се смяташе за планинец. Сега бяха в царството на Уолт, мястото, където той се чувстваше като у дома си, място, с което се отъждествяваше и от което извличаше своята същност. Можеше да остави съвещателните зали и човешките взаимоотношения на другите — на него му беше достатъчна непрогледната гора и мотивацията, че трябва да залови убиеца.

Пред очите му се откри изглед към поляната: тя бе пуста. Телефонът в джоба му завибрира. Уолт не му обърна внимание и той скоро спря. Звездната светлина придаваше синкав оттенък на тревистото поле, върху което изоставеният лагер в далечината приличаше на грозен белег. Уолт посегна през клонките на дивата череша и хвана стиска полска трева. Узрелите семена изпопадаха. Бяха същите като онези, които бе намерил по панталоните на Гили. В най-сухите части от поляната тревата липсваше и се бяха образували продълговати голи петна. Уолт излезе на откритото, но остана приведен и се придържаше към края на гората, където се издигаше стена от сянка.

Цъкна веднъж с език и Беатрис дотича по-бързо, отколкото очакваше. Направи й знак с ръка и тя застана до него, готова да го следва. От мястото на което се намираше, Уолт можеше да погледне назад и вниманието му бе привлечено от един по-тъмен откос сред неподвижното море от трева: някакъв човек, сам, се бе движил от място, много близко до онова, където Уолт бе стоял присвит преди малко, в посока към изоставения навес и лагерния огън.

Той остана напълно неподвижен, докато очите му търсеха други аномалии. Лесно забеляза утъпканата пътека, използвана от редките туристи — пътя, по който той и другите се бяха приближили към лагера. Сега можеше да си представи Гили там, как е уловил някаква следа в гората и я следва бързо като всеки следотърсач. Развълнуван. Целеустремен. Тъй като линията водеше в тази посока, той си представи убиеца на Менкез някъде по-нагоре, близо до навеса или вече далеч оттатък, следващ пътеката, която прехвърляше билото и водеше към дерето Грийнхорн.

Уолт зърна проблясъци на фарове през дърветата долу вдясно. Линейката, помисли си. Бе изправен пред избора дали да се опита да пусне Беатрис отново по миризмата, или да тръгне по същата пътека, по която двамата с Брандън бяха следвали влюбените туристи. Опита се да мисли като своя противник или поне да реагира като него. Какво би видял той във фаровете? Опасност или любопитен факт?

Мъжът се бе показал като безочлив — бе живял поне през част от времето в дървената къщичка, на метри от две жени. Дали това, че бе проснал с бухалка Мартел Гейл, показваше някаква привързаност към Фиона? Дали същата съдба не бе очаквала и Уолт, когато Кайра го беше прекъснала, докато надзърташе през прозорците на бунгалото? Дали пристигащите фарове биха разбудили любопитството на убиеца? Би ли могъл той да устои на изкушението да види дали е разкрит и каква реакция ще предизвика?

Уолт се върна към онова, което го бе довело тук — единственото, на което можеше да се довери. Извади салфетката от задния си джоб, подаде я на Беатрис да я подуши и заповяда отново:

— Намерѝ го.