— Не можете да се качвате там! — извика Фиона, когато шофьорът на линейката сложи крак на първото стъпало на стълбата.
— Моля? — възмутено я изгледа мъжът.
Неговият партньор, лекарят, се приближи откъм далечния край на колата.
— Госпожо, смяната ни свършва след четирийсет и пет минути. Работим от дванайсет часа. Наредено ни е да свършим определена работа тук и ще съм ви благодарен, ако не се бъркате.
— Да приберете труп — каза тя.
Предположи, че е така, защото Уолт беше казал, че хората му идват. Беше я предупредил да бъде нащрек. Това — че линейката бе пристигнала без сирени и сигнална лампа, че Уолт бе напуснал района веднага след като излезе от дървената къщичка (защото тя бе наблюдавала всичко) — сочеше към очевидния извод.
— А вие коя сте? — поинтересува се шофьорът на линейката.
Лекарят беше нов, иначе щеше да я познава.
— Аз ли? — Канеше се да си каже името, но после премисли. — Аз съм полицейски фотограф. Не можете да влезете вътре, преди да свърша, а още не съм започнала.
— Можете ли да докажете самоличността си?
— Почакайте тук — каза тя на лекаря, а на застаналия в подножието на стълбата шофьор нареди: — Не мърдайте!
Протакай, помисли си Фиона. Върна се, понесла чантата с фотографските принадлежности и портфейла си, и показа на лекаря служебната си карта.
— Ако искате да направите снимки, вървете да ги правите. Но имате пет минути.
— По-скоро половин час — каза тя.
— Казах ви, смяната ни свършва след четирийсет минути — рече той. — Вижте, ако работата бе толкова важна, тук щеше да гъмжи от заместник-шерифи — не съм ли прав? Дошли сме само да приберем тялото, нищо повече. Повикаха ни и трябва да свършим работата.
— А аз трябва да свърша моята.
— И аз ви давам пет минути. Вече са четири, след като изгубихте една в излишни приказки. Изчакай — извика той на другаря си.
Шофьорът се дръпна от стълбата.
Фиона преметна чантата с фотографската техника през рамо, приближи се до стълбата и започна да се катери.
С всяко следващо стъпало страхът й от онова, което можеше да намери вътре, растеше.